О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.92
гр. София, 14.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1117 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение №144 от 15.01.2016 г. по в.т.д.№320/2015 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №321 от 20.07.2015 г. по т.д.№429/2013 г. на ОС Бургас в частта, с която ЗК [фирма] е осъдено да заплати на Я. С. М. разликата над сумата от 9 000 лв. до сумата от 25 000 лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013 г. до окончателното изплащане, застрахователно обезщетение за вреди от трудова злополука от 24.04.2013 г. по договор за застраховка „Обща гражданска отговорност” от 10.02.2013 г., сключен между работодателя [фирма] и ответника и разликата над сумата от 248.17 лв. до сумата от 689.25 лв., мораторна лихва за периода 24.04.2013 г. – 31.07.2013 г., като след частична отмяна на решение №321 от 20.07.2015 г. по т.д.№429/2013 г. на ОС Бургас, ЗК [фирма] е осъдено да заплати на Я. С. М. и сумата от 15 000 лв., разлика между присъдената сума от 25 000 лв. до сумата от 40 000 лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013 г. до окончателното изплащане, застрахователно обезщетение за вреди от трудова злополука от 24.04.2013 г. както и сумата от 413.70 лв., разлика между присъдената сума от 689.25 лв. до сумата от 1 102.95 лв., мораторна лихва за периода 24.04.2013 г. – 31.07.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди съответно, че се решават противоречиво от съдилищата и в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. Как следва да се определя дължимото от застрахователя обезщетение по застраховка „Обща гражданска отговорност”, с която се покрива отговорността на застрахования като работодател по отношение на обезщетенията, които той следва да заплати съгласно чл.200 от КТ на работниците и служителите, наети на работа от застрахования, за вреди от трудова злополука, настъпила при и по повод изпълнение на трудовите задължения на работника през срока на действия на застраховката и следва ли да намира приложение „Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука”, която се отнася за определяне на дължимото плащане по застраховка „трудова злополука” или следва да се прилага чл.52 от ЗЗД. 2. Какви са релевантните към размера на претенциите за неимуществени вреди обстоятелства и какво е тяхното значение за определяне на този размер.
Ответникът по касация – Я. С. М. заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на разноски, като е подал и касационна жалба срещу решение №144 от 15.01.2016 г. по в.т.д.№320/2015 г. на АС Бургас, в частта, с която е потвърдено решение №321 от 20.07.2015 г. по т.д.№429/2013 г. на ОС Бургас за отхвърляне на предявените искове за разликата от присъдените суми до пълните им размери, съответно от 100 000 лв., застрахователно обезщетение за вреди от трудова злополука от 24.04.2013 г. по договор за застраховка „Обща гражданска отговорност” от 10.02.2013 г., сключен между работодателя [фирма] и ответника и от 2 757.39 лв., мораторна лихва върху главницата за периода 24.04.2013 г. – 31.07.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При определяне размера на дължимото обезщетение по доброволна застраховка на работодателя, застраховал своята отговорност за евентуално причинени увреждания на здравето на работниците как следва да се определя то – по справедливост съобразно чл.52 от ЗЗД или следва да се ползва методът, предвиден в чл.9, ал.2 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука”. 2. В какъв размер следва да е дължимото обезщетение – по размера, предварително уговорен в договора между застрахователя и работодателя или по размера, изчислен от въззивния съд.
ЗК [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото е безспорно, че на 24.04.2013 г. при изпълнение на трудовите си задължения по договор с [фирма], ищецът е претърпял трудова злополука – фрактура на дясното бедро с открито счупване и деформация на костите на подбедрицата, като е проведено болнично лечение от 24.03.2013 г. до 28.05.2013 г., последвано от домашно лечение за общо 125 дни, както и че между работодателя на ищеца и ЗК [фирма] е сключена застраховка „Обща гражданска отговорност”, обективирана в представената по делото застрахователна полица №13000111000764 от 10.02.2013 г. за сумата от 5 000 000 евро, за 157 служители с лимит на обезщетението 250 000 евро на човек. По спорния по делото въпрос за проявена от ищеца груба небрежност – основание за намаление на размера на застрахователното обезщетение с оглед чл.4.8 от Общите условия към договора за застраховка, въззивният съд, обсъждайки приетите по делото доказателства е достигнал до извод, че вината за настъпване на вредоносното събитие е на работодателя, който не е изпълнил задължението си да обезопаси работното място и да осигури безопасни условия на труд, а ищецът не е проявил груба небрежност. По отношение на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 от Наредбата за задължително застраховане на работници и служители за риска „трудова злополука”, застрахователното обезщетение е в размер на 34 776.92 лв., но е изложил мотиви, че в случая следва да се вземе предвид настъпилото увреждане на здравето и работоспособността на ищеца и тяхната необратимост /установени от изслушаната и приета по делото съдебно – медицинска експертиза, според която след физическо усилие походката е влошена до невъзможна, лицето е на значителна възраст и няма прогноза за възстановяването му/, а така също да се съобрази и отражението, което трайната травма е оказала върху общото състояние на лицето, начина му на живот и психическото му здраве. В този смисъл е достигнал до извод, че обезщетението следва да възлиза на сумата от 40 000 лв. и искът следва да бъде уважен до този размер.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Въпреки наличието на непрецизност при излагане на мотивите, създаваща невярна представа за определяне на дължимото застрахователно обезщетение, въз основа на Наредбата за задължително застраховане на работници и служители за риска „трудова злополука” /която очевидно е неприложима в процесния случай/, въззивният съд разглеждайки критериите по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението, е постановил решението си в съответствие с формираната по реда на чл.290 от ГПК, константна задължителна практика на ВКС. Съгласно визираната практика при упражнено пряко право на увредения ищец срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, с оглед предмета на застрахователно покритие по този вид застраховка, следва извод, че съдържанието и размерът на задължението на застрахователя да обезщети причинените на трети лица вреди, зависят от деликтното обезщетение, а при последното е приложим принципът за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Наличието на посочената задължителна практика, споделяна от настоящия състав и съобразена от въззивния съд, изключва съществуването на поддържаните от касаторите селективни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК по отношение на първите от поставените в изложенията по чл.284, ал.3 от ГПК, въпроси, а с оглед неотносимостта на посоченото от касатора физическо лице решение №196 от 17.02.2016 г. по т.д.№3034/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение /отнасящо се до въпрос, свързан със задължителна застраховка „трудова злополука”, каквато не е сключена в случая/, не се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, респективно по тези въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите формулирани от касаторите въпроси. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, постановеният от касатора ЗК [фирма] втори въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид, обсъдил е и е съобразил посочените критерии, като доколко изводите му са обосновани е въпрос извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби /правилността на решението е предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване/. В тази връзка касационно обжалване не може да се допусне и по поставения от касатора Я. С. М. втори въпрос, който е изцяло по съществото на спора и както бе посочено би могъл да бъде разгледан едва при допуснато касационно обжалване.
С оглед изхода на правния спор Я. С. М. дължи на ЗК [фирма] разноски пред ВКС – за юрисконсултско възнаграждение и за заплатена държавна такса, в общ размер на 198 лв., а ЗК [фирма] дължи на Я. С. М. разноски за адвокатсок възнаграждение пред ВКС в размер на 240 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №144 от 15.01.2016 г. по в.т.д.№320/2015 г. на АС Бургас.
ОСЪЖДА Я. С. М. [ЕГН] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 198 лв., разноски пред ВКС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на Я. С. М. [ЕГН] сумата от 240 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.