О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.100
гр. София, 15.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№997 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1903/25.09.2015 г. по т.д.№4910/2014 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 25.08.2014 г. по т.д. №1082/2012 г. на СГС, ТО, с което са отхвърлени предявените в обективно съединение искове на [фирма] срещу [фирма] за сумата 334 320 лв., представляваща възнаграждение за СМР по 10 бр. фактури от 2010 г. и 2011 г., както и за сумата 32 636.40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с цитирана в изложението задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК: 1. Недействителен ли е договорът за изработка, поради липса на съществени условия на договора – предмет и възнаграждение, ако тези условия – вид и цени на възложените СМР, са обективирани в съставени оферти от изпълнителя, когато възложителят признава за получаване на част от тези оферти към датата на подписване на договора, а за изпълнението на описаните в тях видове СМР, е извършил частични плащания. 2. Какъв е начинът на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл.266, ал.1 от ЗЗД на изпълнителя, респективно да се докаже изпълнението на възложената работа и нейното приемане; дали съставянето и подписването от страните на протоколи за количеството и цената на извършената работа представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи. 3. Възможно ли е противопоставянето по смисъла на чл.301 от ТЗ да бъде извършено с конклудентни действия, в случая – изискване подробна обосновка на фактурираните стойности, описание на извършените работи, справки и количествени сметки, неосчетоводяване на фактурите за изпълнени работи или за да бъде осъществен целеният в правната норма ефект, противопоставянето за липса на представителна власт е необходимо да бъде извършено само изрично и в посочения в нормата срок. 4. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства, доводи и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява възникването на валидна облигационна връзка между страните, основана на договор за изработка. Посочил е, че представеният писмен договор от 19.03.2010 г. не доказва съществените условия на договор за изработка, а по отношение на процесните допълнително договорени според ищеца СМР, за които са издадени и процесните фактури – че твърденията в тази насока също са останали недоказани, предвид безспорно установеното подписване на фактурите от лице без представителна власт, неупълномощено от управителя на ответното дружество – възложител. Изложил е съображения, че ответната страна е отказала да извърши плащания по тези фактури, изискала е подробна обосновка на фактурираните стойности, описание на извършените работи, справки и количествени сметки с предупреждение, че същите няма да бъдат включени в ДДС регистрите при неполучаване на исканите документи и информация, като фактурите не са и осчетоводени, като с тези си действия ответната страна се е противопоставила на предприетите без представителна власт действия. В този смисъл е достигнал до извод, че ищецът не е доказал уговореното в предметно и количествено отношение и постигането на съгласие между страните относно същественото съдържание на договора – вид и обем на възложените СМР и дължимо възнаграждение за тях, поради което на предявеното договорно основание искът следва да бъде отхвърлен.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Формулираните от касатора първи и втори въпрос в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено, изводът за неоснователност на иска по чл.266 от ЗЗД е направен поради недоказаност на твърденията на ищеца за възникнали след сключване на писмения договор за изработка от 19.03.2010 г., правоотношения между страните, въз основа на които да са извършени посочените в исковата молба СМР /заплащането на чиято стойност се претендира/. В този смисъл дали визираният писмен договор е действителен или не няма отношение към формирания в обжалваното решение извод за неоснователност на исковата претенция на предявеното договорно основание, с оглед който извод въззивният съд изобщо не е обсъждал и извършена ли е работата, приета ли е, и дължи ли се за нея възнаграждение.
Третият от посочените от касатора правни въпроси се отнася до приложението на разпоредбата на чл.301 от ТЗ – за потвърждаване на извършените без представителна власт действия по сключване на договора, респективно за противопоставянето на мнимо представлявания търговец и обективирането на това противопоставяне. По тези въпроси е налице постоянна практика на ВКС, формирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК /вкл. и тези цитирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК/. За да се преодолее извършеното от ненадлежен пълномощник действие, е необходимо противопоставянето да се извърши веднага след узнаването му или от узнаването на факти за извършени действия, от които може да се направи категоричен извод, че те са предприети за реализиране на права или изпълнение на задължения по дадена търговска сделка. Узнаването за извършено от името на търговеца действие от лице без надлежна представителна власт и липсата/наличието на противопоставяне имат различни проявни форми и зависят от представените по делото доказателства. Т.е. кое конкретно действие съставлява надлежно противопоставяне е въпрос, който се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност този въпрос е фактически и се решава за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства и установената по делото конкретна фактическа обстановка. Дали в процесния случай изводите на решаващия съдебен състав, резултат от обсъждане на конкретните обстоятелства по делото, са правилни, е въпрос неотносим към основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните. При постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил изцяло с константната и задължителна практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче както бе посочено не е основание за допускането му до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС, в размер на 9 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1903/25.09.2015 г. по т.д.№4910/2014 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 9 500 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.