О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
Гр. София 22.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2974/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] София, О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р. срещу решение на Софийския апелативен съд по т.д.№ 3724/2013 г., постановено на 3 юли 2015 г., в потвърдителната му част, с която въззивният съд е потвърдил решението на СГС, ТО, 3 състав, по т.д.№ 3724/2013 г. В ЧАСТТА, с която е уважен предявен по реда на чл.422 вр.чл. 45 ГПК положителен установителен иск на [фирма] София срещу солидарните ответници О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р. относно съществуването на вземане в размер на 76 498,71 евро по заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 11823/2011 г. на СРС, 51 състав, въз основа на документ – запис на заповед от 17.6.2008 г. за сумата 76 498,71 ЕВРО със законната лихва от 21 март 2011 г., както и в частта, в която положителният установителен иск за същата сума и на същото основание е уважен срещу „П.“ до размер на 58 858,32 ЕВРО и законната лихва върху посочената сума от 21 март 2011 г. до окончателното й плащане. С касационната жалба на ответниците е въведено оплакване за неправилност на въззивното решение по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284 ал. 4 т.1 ГПК с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси. Претендира се допускане на решението до касационен контрол, отмяната му в обжалваните части и връщане на делото за ново разглеждане.
Ответникът по касация „Ти Би Ай Лизинг“ не е взел становище по жалбата.
Настоящият съдебен състав, като съобрази данните по делото и доводите на касаторите намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересовани легитимирани страни срещу валидно и допустимо въззивно решение на Софийски апелативен съд, подлежащо на касационно обжалване по критерия на чл.280 ал.2 т.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски градски съд в описаните части, въззивният съд е приел за установени в указания по-горе размер вземанията на ищеца по запис на заповед от 17 юни 2008 г. срещу ответното дружество-издател на менителничния ефект и срещу физическите лица – ответници, за които е изложил съображения, че са авалисти по процесния запис на заповед, положили подписите си на лицевата му страна. Изследвани са каузалните правоотношения между ищеца и ответното дружество, релевирани от ответниците с отговора на исковата молба, произтичащи от договор за финансов лизинг № 15D3574/17 юни 2008 г. на оборудване, чието изпълнение е обезпечено с издаването на 3 броя записи на заповед на обща стойност 205 134,35 ЕВРО съгласно клаузата на чл.11 ал. 4 на същия. Лизингодател е ищцовото ЕАД, а лизингополучател – [фирма] София. Ответниците-физически лица не са страни по каузалната сделка. Предвид самостоятелния характер на авала е прието, че вземанията по каузалното правоотношение са без правно значение за ангажиране отговорността на авалистите, доколкото от ответниците не е въведено възражение за недобросъвестност на поемателя, каквото представлява евентуално повторно удовлетворяване на кредитора. Обсъдени са всички релевирани с отговора на исковата молба възражения – за липса на менителнично поръчителство предвид изискването за форма по чл. 484 ал.1 ТЗ, предвиждащ използването от авалиста на думите „като поръчител“ или на друг равнозначен израз за незаконосъобразно определяне на падежа, за погасяване на пълния размер на задълженията по договора за финансов лизинг чрез плащания на ответното дружество. Ищецът не оспорва съществуването на връзка между двете сделки и гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед. Съдът е изложил съображения и по оплакванията във въззивната жалба – за неправилно определяне предмета на гаранционно-обезпечителната функция на записите на заповед и вида на гарантираните с издаването им вземания, за нарушено право на защита на ответниците чрез отказ на първоинстанционния съд да съедини производството по делото с други три дела, образувани като заповедни производства по останалите записи на заповеди, издадени като обезпечение по договора за лизинг и допълнително споразумение към него, за погасяване на обезпеченото задължение на ответното дружество по каузалната сделка, както и за липсата на менителнично поръчителство поради неизразена воля за авалиране на записа на заповед. В съответствие със заключението на съдебно-счетоводна експертиза е приет за частично основателен менителничният иск срещу [фирма] – до размер на сумата, съответна на вземанията за вноските по лизинговата цена, формирани от главница, договорна лихва, такса за обслужване, такса финансиране ДДС и вноски по имуществени застраховки, решението на Софийски градски съд е потвърдено изцяло срещу ответниците – физически лица и до размер на 58 858,32 ЕВРО – срещу ответното дружество – издател на записа на заповед.
Предвид изложеното следва да се отговори утвърдително на процесуалноправния въпрос, формулиран от касаторите в т.4 и уточнен от съдебния състав на Върховния касационен съд в съответствие с предвидената в т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.2.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК възможност за конкретизация на общото основание, както следва: Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на относимите, допустими и своевременно представени доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, да изложи мотиви по всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните факти.
По така конкретизирания въпрос е създадена постоянна практика, обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на надлежно доказани правно релевирани факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими доказателства и своевременно релевирани възражения и доводи на страните съгласно чл.235 ал..2 и 3 ГПК /Решение № 212 от 1.2.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на Второ ТО на ВКС, Р.. № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на Второ ТО на ВКС, Р.. № 75 от 20 юни 2016 г. по т.д.№ 1608/2015 г. на Второ ТО, Р..№ 161 от 4 октомври 2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на Второ търговско отделение на ВКС и мн.други/. Обжалваното решение не е постановено в отклонение от цитираната задължителна съдебна практика, САС е обсъдил събраните по делото своевременно представени от страните доказателства и е изложил свои изводи досежно авалиране на записа на заповед от ответниците, самостоятелния характер на авала и недопустимостта на възраженията на авалистите, основани на каузалното правоотношение, по което не са страни. Оплакването на жалбоподателите за неправилно възприемане на фактите и интерпретиране на събраните от въззивната инстанция доказателства не подлежи на разглеждане във фазата на селектиране на касационната жалба.
Първият и вторият въпрос в изложението – съответно дали приносителят на процесния запис на заповед [фирма] е бил добросъвестен спрямо физическите лица – ответници и дали е бил добросъвестен и извършил ли е злоупотреба с права спрямо ответното дружество НЕ СА ОБУСЛОВИЛИ ПРАВНАТА ВОЛЯ НА СЪДА И РЕШАВАЩИТЕ МУ ИЗВОДИ за изхода на спора. Въззивното решение не съдържа отговор на посочените материалноправни въпроси, по които нито втората, нито първата инстанция са формирали воля и съдийско убеждение, както сами сочат касаторите в жалбата си на стр.2. Възражения за недобросъвестност на хонората при придобиване на ефекта или злоупотреба с право от негова страна не са релевирани нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, поради което не са били обект на обсъждане в актовете на двете съдебни инстанции, чиито решения не съдържат отговор на въпросите по т.1 и т.2. Въззивният съд при обсъждане на възражението за процесуално нарушение на Софийски градски съд, изразяващо се в непроизнасяне по искане за съединяване на производствата по няколко дела, изрично е посочил, че от ответниците не е наведено възражение за недобросъвестност на поемателя и само за пълнота на изложението е обсъдил доколко издадените 4 записа на заповед и инициираните въз основа на същите съдебни производства не биха могли да бъдат квалифицирани като злоупотреба с права чрез неколкократно обезпечаване на дело и също задължение и евентуално неоснователно обогатяване при бъдещо уважаване на предявените по 3 дела претенции с влезли в сила решения.
Третият въпрос от изложението – доказал ли е кредиторът-ищец дължимостта на падежираните и неизплатени вземания по договора за финансов лизинг съгласно определението на въззивния съд от 29 април 2014 г. също не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, не е от значение за изхода на конкретното дело, а за правилността на обжалваното решение. Въпросът е и некоректно зададен с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните. Ищцовото дружество доказва пораждането на обезпечените задължения по каузалното правоотношение, а ответната страна – погасяването им.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на спора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат визираните допълнителни основания за това съгласно т.1 на цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от горното касаторите не представят доказателства за наличието на влезли в сила съдебни актове, формиращи противоречиви изводи по въпросите в изложението и не излагат съображения защо същите въпроси биха били от значение за точното прилагане на определени правни норми и за развитието на правото, както изисква т.4 на ТР № 1 от 19.2.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК.
Предвид на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателите не установяват наличието на поддържаните от тях основания за достъп до касация.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1453/3 юли 2015 г. п о т.д.№ 3724/2013 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: