Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
3942_16_opr_288_108&56zs_79zs_usufruitt
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
София,28.02. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3942 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 88 от 27.05.2016 г. по възз.гр.д. № 217 /2016 г. на Варненския апелативен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което: срещу жалбоподателя [фирма] е уважен иск на З. Д. Д. с правно основание чл.108 ЗС, вр. чл. 56 ЗС, за предаване на владението на недвижим имот – апартамент № 5, със застроена площ 82.50 кв.м., находящ се в [населено място], индивидуализиран в решението, върху който и е учредено ограничено вещно право на ползване през 2000 г., и жалбоподателят е осъден да заплати деловодните разноски, направени от Д..
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна З. Д. Д. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице ограничението по чл.280,ал.2 ГПК за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е направил следните правни изводи:
В полза на ищцата З. Д. (майка на надарения) е учредено право на ползване до края на живота й върху предстоящия за изграждане апартамент и ограниченото вещно право на ползване е вписано по нейната персонална партида. Апартаментът е изграден.
По отношение на това право не е осъществен фактическият състав на чл.100 ЗС – З. Д. не се е отказала от ограниченото право на ползване върху процесния апартамент поради липса на изрично нейно изявление за това.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания въззивният съд установява, че ищцата не е живяла фактически в апартамент №5, но го е отдавала под наем. Въззивният съд приема, че от това обстоятелство не следва извод, че правото на ползване върху това жилище е погасено съгласно разпоредбата на чл.59,ал.3 от ЗС поради неупражняването му в период от пет години. Мотивите за това са, че носителят на право на ползване разполага както с възможността да използва фактически вещта съобразно с нейното предназначение, така и с възможността да предоставя другиму правото да ползва фактически имота възмездно или безвъзмездно. По съдържание правото на ползване следва да се разбира не само като постоянно обитаване на недвижимия имот, но и всяка форма на фактическо и правно използване на имота, вкл. ползвателят може да предостави ползването на друго лице под формата на наем (арг. чл.60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго.
Жалбоподателят е извел следните правни въпроси:
1. Във връзка с довод за неоснователност на иска поради погасяване на правото на ползване (който се отнася до основателността, а не до допустимостта на иска) е изведен процесуалноправният въпрос: Следва ли съдът да се произнесе по допустимостта на предявения иск по чл. 108 ЗС, при направено възражение за недопустимост на иска поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца-несобственик и липса на пасивна процесуална легитимация на ответника-собственик на процесния имот.
По отношение на този въпрос жалбоподателят не се позовава на някоя от предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във въззивната жалба на [фирма] не се съдържа довод за недопустимост на иска, а доводи за неговата неоснователност и се иска отмяна, а не обезсилване на обжалваното решение. Но доколкото в разпоредбата на чл.269 ГПК е предвидено, че въззивният съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, настоящата инстанция намира, че въпросът е обуславящ. Но в съответствие с установената практика, следва да се приеме, че като е разгледал спора по същество, въззивният съд е приел иска за допустим.
Доколкото в първоинстанционното производство е направено възражение за недопустимост на иска, което първоинстанционния съд е намерил за неоснователно с мотиви за съдържанието на правото на ползване и че може да бъде защитавано с иск с правно основание чл.108 ЗС, следва да се добави, че изводът на въззивния съд за допустимостта на иска с правно основание чл. 108 ЗС вр. чл.56,ал.1 ЗС е в съответствие с установената практика, отразена и в приложеното от самия жалбоподател решение № 14 /20.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5426 /2014 г., постановено в производство по чл.290 ГПК,с което също е разгледан иск с правно основание чл. 108 вр. чл.56,ал.1 ЗС.
2. Във връзка с доводи за необоснованост на фактическите изводи, че ищцата е отдавала процесния имот под наем (като част от въпроса дали правото на ползване е погасено поради неупражняването му) е изведен процесуалноправният въпрос:. Следва ли съдът, когато обсъжда събраните по делото гласни и писмени доказателства с цел да посочи защо извежда определен извод от възприетата от него релевантна за спора фактическа обстановка, да аргументира, мотивира и съпостави доводите си с доводите и възраженията на страните. Жалбоподателят твърди, че разрешението на въззивния съд по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с което е осъществено основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът следва да се уточни и разбира в смисъл дали въззивният съд следва да обсъди доводите на жалбоподателя и да изложи мотиви за тяхната основателност.
Въпросът е обуславящ, но е разрешен в съответствие с установената практика – въззивният съд е изложил мотиви по доводите на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение.
А доколко конкретните изводи са обосновани не може да бъде проверено в настоящото производство по чл.288 ГПК, в което не се проверява правилността на въззивното решение, а се извършва единствено преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване.
3. По въпроса за погасяването по давност на правото на ползване, поради неупражняването му в определения в закона срок, касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като твърди, че е осъществено основанието по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочени са и са приложени решение № 14 /20.03.2015 г. по гр.д. № 5426 /2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и две първоинстанционни решения: решение № 18568 /26.11.2014 г. на СГС по гр.д. № 10293/2013 г.; решение от 28.07.2008 г. на РС Кюстендил по гр.д. № 2041 /2007 г., но не се твърди и не са представени доказателства, че последните две решения са влезли в сила.
От това изложение може да бъде уточнен материалноправният въпрос: Дали правото на ползване се погасява по давност, ако ползвателят не ползва жилищният имот лично, а го отдава под наем.
Но този въпрос не е разрешен в противоречие, а точно съответствие с представеното решение № 14 /20.03.2015 г. по гр.д. № 5426 /2014 г на ВКС, ІІ г.о.;, постановено в производство по чл.290 ГПК, с което този правен въпрос е разрешен, като изрично е прието, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. чл.60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго.
4. Процесуалноправен въпрос: Следва ли съдът още с доклада по делото, при разпределяне на доказателствената тежест при предявен иск по чл.108 ЗС, вр. чл.56 ЗС, да посочи чия е доказателствената тежест за установяване на фактическото обстоятелство, че в продължение на пет години не е осъществявано ползване върху имота – върху страната, която прави възражение за изтекла давност (при положение, че соченото обстоятелство представлява отрицателен факт) или на страната, която твърди право на ползване. По отношение на този въпрос жалбоподателят не се позовава на някоя от предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът не е обуславящ, доколкото във въззивната жалба няма доводи за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, свързани с разпределянето на доказателствената тежест в доклада, а въззивният съд не следи служебно за правилността на доклада.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна претендира да и бъдат присъдени направените разноски за процесуално представителство, представя списък и договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата 4 500 лева. Искането е основателно.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 88 от 27.05.2016 г. по възз.гр.д. № 217 /2016 г. на Варненския апелативен съд, г.о..
Осъжда [фирма] да заплати на З. Д. Д. сумата 4 500 (четири хиляди и петстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.