1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
гр.София, 01.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4386/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. [фирма], [населено място], и на Р. Т. Ф. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1006 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 1116/ 2016 г., с което е потвърдено (в обжалваната по въззивен ред част) решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 7402/ 2013 г. и по този начин М. е осъдена да заплати на Р. В. К. по иск, квалифициран по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, 100 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени в резултат на оперативни интервенции в лечебното заведение на ответника на 08.10.2009 г. и 26.02.2010 г., със законната лихва върху тази сума от 31.05.2013 г. Решението е постановено при участието на Р. Т. Ф. и [фирма], [населено място], като трети лица – помагачи на ответника М..
Касаторът М. претендира допускане на касационен контрол по следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) материалноправни въпроси: за формата, в която следва да бъде възложена работата по смисъла на чл.49 ЗЗД при високорискови хирургически дейности; за значението на информираното съгласие на пациент на лечебно заведение по отношение на отговорността на това заведение за вреди, причинени по време на лечението; за значението, при преценката на противоправността на увреждането при хирургично лечение, на алгоритъм на клинична пътека № 205 и медицинския стандарт „Хирургия” и какво е съотношението между тях; за значението, относно същата противоправност, на липсата на обнародвани Правила за добра медицинска практика по неврохирургия и за възможността те да бъдат замествани от друг нормативен акт или заключение на вещо лице. Повдигнат е и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви относно фактическите обстоятелства, при които е приел поведението на третото лице Ф. или на други служители на ответника за противоправно. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
В своето изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК третото лице – помагач Р. Т. Ф. претендира допускане на касационното обжалване освен по въпросите, повдигнати от касатора – ответник, още и по процесуалноправните въпроси за нарушението, което съдът извършва, ако обоснове извода си за наличие на гражданска вина единствено с голословно цитиране на нормата на чл.123 НК; както и за задълженията на въззивния съд: да посочи от кои доказателства прави фактическите си изводи; да обоснове извода си за кредитиране на единична, а не на тричленна експертиза; да изготви проект за доклад и да разпредели доказателствената тежест между ищеца, ответника и третото лице помагач. Поддържа, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната по касация страна Р. К. оспорва жалбите като счита, че не са налице основания за допускане на касационния контрол. Счита, че двамата касатори са изложили общи оплаквания по съществото на спора, които са били предмет на подробно обсъждане от инстанциите по същество и са получили законосъобразни отговори. Поддържа, че част от въпросите са преклудирани, тъй като не са били повдигнати пред първоинстанционния и въззивния съд, а друга част са неотносими към спора. Излага доводи, че по поставените въпроси обжалваното решение съответства на практиката на Върховния касационен съд, включително на приложената от жалбоподателите към изложенията им по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Третото лице – помагач [фирма] не взема становище по касационните жалби.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията за допускане на касационно обжалване както на ответника, така и на третото лице – помагач Ф., са неоснователни.
За да уважи (в рамките на сезирането си) предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че на 07.10.2009 г. ищецът К. е постъпил на лечение в М. с диагноза херния дисталис. На 08.10.2009 г. е бил опериран от третото лице – помагач Ф., при което е премахната херния и е осъществена декомпресия на коренче. При тази операция не е дооценена установената при компютърна томография стеноза на медуларния канал и нейното отношение към оплакванията на пациента, поради което операцията не е постигнала напълно целите си. Неизвършената при нея костна и остеолигаментарна декомпресия е причина ищецът да продължи да има дефицит при движение. Той е изписан след гладко протекъл постоперативен период, но на 25.02.2010 г. отново постъпил за лечение в ответната болница с диагнозата, за която данни са били налице още преди първата интервенция. Назначено му било оперативно лечение, извършено на 26.02.2010 г., след което пациентът получил пареза на левия крак, но болките отзвучали и е изписан с подобрения. Той обаче развил синдром „кауда еквина”, характеризиращ се с тазово резервоарни смущения, моторна слабост, липса на рефлекси и смущения в сексуалната сфера. Ищецът не е причинил сам уврежданията си, нито е допринесъл за тях. От 15.04.2010 г. той провел 10-дневен рехабилитационен курс в С. [фирма], без съществено подобрение. Трета операция на ищеца в ответната болница е извършена на 19.05.2011 г., като тя е целяла компенсиране на смущенията от синдрома „кауда еквина”. При всяка от оперативните интервенции пациентът е подписвал информирано съгласие, в което е потвърждавал, че рисковете от намесата са му известни. Към момента ищецът е в задоволително общо състояние, но с невъзможни движения на стъпалото на левия крак (придвижва се с помощта на бастун), невъзможност за контролиране на тазовите резервоари (постоянно е с памперси). Съдът посочил, че за установяване на заболяванията на ищеца и адекватността на извършеното от ответника лечение дава вяра на двете приети по делото експертни заключения (на единичната и тройната съдебномедицински експертизи), които в основните си части съвпадат. Доколкото съществува противоречие, то е досежно причината за развитие на синдрома „кауда еквина”, която според единичната експертиза се дължи на неосъществена при първата интервенция декомпресия на спиналния канал, а според тройната – „най-вероятно е свързана с втората оперативна интервенция и вероятния механизъм е съдов”, като при първата операция стенозата е редуцирана в „разумно достатъчен обем”. Съдът посочил, че в тази част дава вяра на единичната експертиза, защото е обоснована с (и съответства на) приложените по делото образни изследвания и епикризи; защото и тройната експертиза признава, че най-честата причина за развитие на синдром „кауда еквина” е неадекватна декомпресия; и защото изводът на тройната експертиза почива на предположения (вещите лица са посочили най-вероятния механизъм, а не единствено възможния). Освен това и в двете заключения е взето становище, че при първата оперативна интервенция при ищеца е допуснато нарушение на нервохирургичния стандарт за оперативно лечение относно изискванията му да не се уврежда болния и да се отстрани болестта му или да се облекчи състоянието му. При установените факти от правна страна съдът извел, че в резултат на противоправното поведение на оператора при първите две интервенции на ищеца са причинени вреди, като вината се предполага и за ищеца е възникнало вземане за обезщетяване на причинените вреди. По делото не е било спорно, че третото лице Ф. работело в ответната болница по трудов договор, поради което за нея, като възложител на работата му, е възникнало задължение да обезщети вредите съгласно чл.49 ЗЗД. Като взел предвид тежестта на уврежданията и трайното им естество, както и неудобствата, които причиняват, съдът определил обезщетението в размер 100 000 лв.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, от всички поставени като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, обуславящ е единствено процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обоснове извода си за кредитиране на единична, а не на тричленна експертиза. Той обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Тази практика изисква тогава, когато съдът не възприема заключението, да изложи мотиви в тази насока, а при противоречиви заключения – да посочи какви са съображенията, които са го мотивирали да предпочете едното или другото заключение. В случая въззивният съд е изпълнил това си задължение, като е посочил детайлно в кои пунктове заключенията на единичната и тройната експертиза си противоречат и защо по тези пунктове дава вяра на заключението на единичната експертиза. Дали резултатът от този анализ е правилен, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по въпроса за задължението на същия да изложи мотиви защо възприема едно заключение, а не възприема друго, обжалваният акт съответства на установената обвързваща практика.
Останалите въпроси са необуславящи. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността и допустимостта на обжалвания пред него първоинстанционен акт, а по неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата. Във въззивната си жалба М. не е правила довод за формата, в която следва да бъде възложена работата по смисъла на чл.49 ЗЗД при високорискови хирургически дейности, за естеството и съдържанието на понятието „възлагане” и за начина на доказването му. Третото лице – помагач Ф. пък не е имало дори качеството „жалбоподател” пред въззивния съд, тъй като неговата жалба срещу първоинстанционното решение е върната с влязло в сила разпореждане. Поради това пред въззивния съд въпрос за възлагането на работата не е бил поставян и не е бил разрешаван (този факт не е бил спорен и в първата инстанция). Същото важи и за въпроса относно значението на информираното съгласие на пациент на лечебно заведение по отношение на отговорността на това заведение за вреди, причинени по време на лечението. С такъв въпрос въззивният съд не е бил сезиран, още повече че той не е извел противоправността от липсата на разяснения за възможните вредни последици от лечението. Противоправността е изведена от неспазване на медицински стандарт при оперативната интервенция, а не от липсата на информирано съгласие.
Няма оплакване пред въззивната инстанция и за необсъждане на съотношението между алгоритъм на клинична пътека № 205 и медицински стандарт „Хирургия” и за липсата на обнародвани Правила за добра медицинска практика по неврохирургия. Поради това и въпросите в тази насока са необуславящи – въззивният съд не ги е разрешавал и от тях не зависи крайния изход от спора.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да изготви проект за доклад и да разпредели доказателствената тежест между ищеца, ответника и третото лице помагач, също не е включен в предмета на делото, защото третото лице няма качеството на въззивник (въззивната му жалба е върната), а ответникът не е поставил такива въпроси в своята въззивна жалба. Освен това по този въпрос въззивното решение съответства изцяло на задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което е изяснено, че въззивният съд не извършва доклад по делото, а когато няма служебни задължения да следи за интереса на някоя от страните, той се произнася по процесуалните нарушения на първата инстанция само при наличие на довод във въззивната жалба.
Що се касае до процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да изложи мотиви относно фактическите обстоятелства, от които извежда противоправността и за нарушението, което извършва, ако обоснове извода си за наличие на гражданска вина единствено с голословно цитиране на нормата на чл.123 НК, те се явяват оплаквания по правилността на обжалваното решение, защото под формата на въпроси касаторите въвеждат твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения. Наличието на такива обаче не може да се обсъжда в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1006 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 1116/ 2016 г.
ОСЪЖДА М.[фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на Р. В. К., Е. [ЕГН], [населено място], [община], 600 лв (шестстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: