О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 147
гр. София, 09.03.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№972 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №2384 от 02.12.2015г. по в.т.д.№2709/2014 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №238 от 05.02.2014 г. по т.д.№3193/2010 г. на СГС, ТО, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумата от 36 000 лв., неплатено възнаграждение за извършени СМР по договор №130 от 30.05.2009 г. за разрушителни дейности, за четвърта вноска с настъпил падеж – 30.09.2009 г. – 12 000 лв. и за пета вноска с настъпил падеж – 30.10.2009 г. – 24 000 лв., ведно със законната лихва от 15.09.2010 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Дали трябва да се счита, че възложителят е отказал на изпълнителя нужното съдействие за приемане на работата само когато възложителят е отказал да получи и подпише протоколи за приемане на работата със съдържание, уговорено в договора или се счита, че възложителят е отказал обсъжданото съдействие и когато е бездействал, след като е получил и други покани за установяване на работата и нейното заплащане, които имат съдържание, сходно с това на протоколите, но са озаглавени по друг начин. 2. Дали бездействието на възложителя след получаване на самите протоколи като приложения към исковата молба /при положение, че договорът не е развален от страните/ може да се приравни на последиците от отказ протоколите да бъдат получени и подписани. 3. Дали бездействието на възложителя след получаване на исковата молба, която също съдържа искане за установяване на работата и нейното заплащане също може да се счита за отказ да се даде нужното съдействие за приемане и заплащане на работата. 4. Дали когато работата по договор за изработка е изпълнена, възложителят има право да откаже плащане с единствения аргумент, че не е получил протоколи за приемане на работата със съдържание, уговорено в договора, въпреки че е получил други документи, които подобно на приемо-предавателните протоколи също съдържат искане за установяване и заплащане на работата /нотариални покани, искова молба/, както и самите приемо-предавателни протоколи като приложение към исковата молба. 5. Дали при преценката от съда на доказателствената стойност на един документ предимство има неговото съдържание или неговото наименование. 6. Дали ако страните изрично са предвидил, че едно трето лице има право да извършва определени действия от името на възложителя във връзка с договора, но това лице не е наречено пълномощник или представител, действията извършени от това лице могат да задължават възложителя. 7. Следва ли да бъде заплатена работата, ако е уговорено, че тя се приема с приемо-предавателни протоколи, а такива липсват, но по делото са събрани други доказателства за извършване на работата от изпълнителя. 8. Извършеното от възложителя осчетоводяване и частично плащане съставлява ли признание на задължението му и следва ли да се счита за конклудентно приемане на извършените работи. 9. Счита ли се за приета работа, ако приемо-предавателните протоколи не са съставени, но изработеното е във фактическа власт на възложителя и съответства на уговорения обем. 10. Дали ако в основанието на иска се съдържа факт, че работата е извършена, а в петитума се съдържа претенция за нейното заплащане и ако по делото са събрани доказателства за размера на обогатяването, искът без да бъде изменян може да бъде уважен на основание чл.59 от ЗЗД.
Поддържа се, че решаването на въпроси от първи до шести вкл. и на въпрос десети е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите – че разрешението им, дадено от въззивния съд, е в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните са съществували отношения по сключен договор за изработка, по силата на които възложителят [фирма] е възложил на изпълнителя [фирма] да извърши разрушителни работи на сграда, описани в приложенията на договора, както и др. работи, които са необходими и произтичат от тях, като цената на договорените услуги е била в размер на 642 896 лв. без ДДС, а по отношение на първия етап е било предвидено цената да се заплаща на етапи на 5 месечни вноски – от м.юни до м.октомври вкл., като всяка вноска е в размер на 20 000 лв., след представяне на протокол, подписан от възложителя и след издадена проформа фактура /изпълнението на всеки отделен подетап от възложените изпълнителни действия, съгласно чл. 2.2. от договора, се удостоверявало с двустранно подписан протокол/. Посочил е, че по делото са представени протоколи №4/2009 г. и №5/2009 г. /без дата и месец/ за установяване завършването и заплащане на строителни етапи съгласно договора, в които са посочени видове извършени СМР, които протоколи обаче са подписани единствено от представител на изпълнителя и от инж. В.С., управител на [фирма] – консултант по договора, за който консултант липсват доказателства да е упълномощен представител на възложителя. Изложил е съображения, че на 24.09.2009 г. и на 03.11.2009 г. [фирма] е издало съответно проформа фактура №4 за извършените разрушителни работи съгласно протокол №4, за сумата 20 000 лв. без ДДС /по която възложителят е заплати сума в размер на 12 000 лв./ и проформа фактура №5 за извършените разрушителни работи, съгласно протокол №5, за сумата 20 000 лв. без ДДС, които фактури обаче не са осчетоводени от възложителя, а плащането на 12 000 лв. е осчетоводено като „начисляване на платен аванс на „Т.” без фактура. Навел е доводи, че общият процент на неразрушеното спрямо разрушеното е 24%, какъвто е и процента – 24 на неизвозени отпадъци включващо и въздуха между отломките. Въззивният съд е посочил също така, че приемането на извършената работа обхваща два момента: фактическото получаване на изработеното от поръчващия и признанието, че изработеното съответства на поръчаното /простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема изработеното за съобразено с договора, не съставлява приемане по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД/, като установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо- предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства, конклудентни действия. В този смисъл и с оглед установеното по делото, въззивният съд е приел, че едва при представяне на доказателства, че изготвените актове са изпратени на възложителя и той е отказал да ги приеме, може да се счете, че възложителят не е осигурил дължимото съдействие и участие в процеса по приемането на работата /в резултат на което не може да черпи благоприятни правни последици от неизпълнението на задължението си по чл.264, ал.1 ЗЗД/. Тъй като обаче изпълнителят не е ангажирал доказателства, че е уведомил надлежно възложителя за изготвените от него едностранно подписани протоколи, които да са му изпратени – процесните протокол №4 и протокол №5 не са приложени към изпратените от изпълнителя до възложителя нотариални покани № 51, № 55 и 56 /в самите покани не се твърди дори, че такива протоколи са съставени/, писмо от 19.02.2010 г. е изключено от доказателствата по делото на основание чл.194 от ГПК, а приложената от ищеца електронна кореспонденция е с лица, за които липсват ангажирани доказателства, че са действали като пълномощници на възложителя и при липсата на други доказателства за приемане от възложителят на твърдяната за извършена работа /само при наличието на което приемане се дължи възнаграждение по см. на чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД/, въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният на това основание иск следва да бъде отхвърлен.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
С поставянето на въпроси първи, четвърти, пети, седми, осми и девети, касаторът предпоставя възприето от въззивния съд становище, че по делото е установено получаването от възложителя на покани от страна на изпълнителя за приемане на работата, последвано от бездействие на възложителя, че уговорената работа е била извършена изцяло в съответствие с уговорения от страните обем и че цялото или част от претендираното с исковата молба вземане на ищеца е било осчетоводено като задължение в счетоводството на ответника. Както бе посочено обаче, съдът е достигнал до извод /чиято правилност не подлежи на обсъждане в производството по селекция на касационните жалби/, че покана за приемане на работата се съдържа единствено в процесните протокол №4 и протокол №5, които не са получени от ответника възложител, че извършената то изпълнителя работа не съответства на договорения обем и че процесните фактури, респективно претендираните от ищеца вземания, не са били осчетоводени като задължение от страна на ответника. По отношение на значението на получаването от ответника на приложените към исковата молба протоколи, в обжалваното решение липсва произнасяне на въззивния съд, поради което в обобщение, цитираните по-горе въпроси и въпроси втори и трети от изложението по чл.284, ал.3 от ГПК не са обусловили решаващата воля на съда, респективно спрямо тях не се установява наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, поради което и не следва да се обсъждат наведените селективни основания.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите, формулирани от касатора въпроси. С шести въпрос по същество се оспорва правилността на направения от въззивния съд извод, че по делото липсват доказателства за упълномощаване на инж. В. С. от страна на възложителя, който извод обаче може да бъде предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване. По отношение на десети въпрос – освен че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори и да се приеме за надлежно въведено, въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – несъмнено, че съдът е длъжен да се произнесе в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото /както е сторено и в случая с оглед еднозначните твърдения на ищеца за сключен между страните договор за изработка и незаплатено възнаграждение по договора/, като произнасянето по непредявен иск води до недопустимост на съдебното решение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2384 от 02.12.2015г. по в.т.д.№2709/2014 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.