– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 298
гр. София 17.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.10.2016 (дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 50 313 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8941/11.12.2015 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу част от решение № 359/19.11.2015 година на Апелативен съд Пловдив, ІІІ-ти граждански състав, постановено по в. т. д. № 537/2015 година.
С обжалваното решение след частична отмяна на решение № 144/16.04.2015 година, на Окръжен съд Стара Загора, постановено по т. д. № 168/2014 година са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] [населено място] искове за заплащане на разликата над 5840.41 лева до пълния претендиран размер 24888.34 евро с левова равностойност 48 677,36 лева, представляваща просрочена главница по Договор за финансов лизинг № 84632/06.08.2008 година и за разликата над 586.12 лева до пълния претендиран размер 529.31 евро с левова равностойност 1035.24 лева, представляваща просрочена възнаградителна лихва с ДДС за периода от 10.05.2011 година до 10.09.2011 година, поради изтекла погасителна давност. В касационната си жалба [фирма] [населено място] излага твърдения, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, като иска отмяна на решението в тази му част и постановяване на ново, с което предявените срещу [фирма] [населено място] искове да бъдат уважени в тази част. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 970/05.02.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 359/19.11.2015 година на Апелативен съд Пловдив, ІІІ-ти граждански състав, постановено по в. т. д. № 537/2015 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 27.11.2015 година, а касационната му жалба е с вх. № 8941/11.12.2015 година, като е подадена по куриер на 10.12.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявените искове до посочените размери съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че те са погасени по давност. Изложени са съображения, че вземания за лизингови вноски и лихви имали характеристиките на периодични плащания-задълженията са еднородни, имали единен правопораждащ факт-договора за финансов лизинг от 06.08.2008 година, периодите на плащанията били относително равни като размерът на вноските бил определен предварително с погасителен план-неразделна част от договора. В ТР № 3/18.05.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГТК на ВКС било дадено определение на „периодични плащания“. Според него понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При това определение на ВКС, което било задължително за съдилищата и при съществуващата в ТЗ правна уредба на договора за лизинг, според която за договора за лизинг се прилагали съответно правилата на договора за наем (чл. 347, ал. 2 от ТЗ), като лизингополучателят имал задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД (чл. 345, ал. 1 от ТЗ) следвало да се приеме, че задълженията за заплащане на лизингови вноски по договора за финансов лизинг имат периодичен характер и се погасяват с предвидената в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД кратка тригодишна давност.
Във връзка с посочените мотиви на състава на Апелативен съд Пловдив в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] [населено място] е формулирал материално правния въпрос за това какъв е приложимият давностен срок по отношение на вземането на кредитора по сключен договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски (в частта и за главницата), както и имат характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД. Така формулирания въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Предвид на това той може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване на решението. [фирма] [населено място] излага съображения, че съставът на Апелативен съд Пловдив е дал разрешение на този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, установена в решение № 102/03.08.2010 година, постановено по т. д. № 897/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ, т. о., решение № 120/10.11.2010 година, постановено по т. д. № 1025/2009 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 28/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 523/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с това се излагат доводи, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Като доказателство за това са представени решение №1113/04.12.2013 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 1046/2013 година, решение № 1027/14.11.2013 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 1048/2013 година, решение № 244/13.06.2014 година на Районен съд Видин, постановено по гр. д. № 483/2014 година, решение № 792/15.05.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, 2-ри състав, постановено по т. д. № 7248/2013 година, решение № 1110/18.06.2015 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1233/2015 година и решение № 40/05.01.2015 година на Окръжен съдЯмбол, постановено по т. д. № 42/2015 година.
В посоченото от касатора решение № 28/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 523/2011 година по описа на ВКС е разрешен правния въпрос за това каква е погасителната давност за задълженията по договора за заем в случаите, когато е уговорено връщането на сумите да стане на погасителни вноски на определени дати като е прието, че приложима общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката такава по чл. 111, б. „в” от ЗЗД. В решението не се говори за договора за лизинг, но касаторът твърди, че то е приложимо и за него, като се позовава на решение № 102/03.08.2010 година, постановено по т. д. № 897/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ, т. о. и решение № 120/10.11.2010 година, постановено по т. д. № 1025/2009 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. В първото от тях е посочено, че за разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент-поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент-придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването-лизингови вноски. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение (общата стойност на лизинговите вноски) е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива (вещта), разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. При оперативния лизинг не е налице мандатен елемент-поръчката на лизингополучателя за придобиване на вещ от трето лице. При него стойността на вещта не се покрива изцяло от лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и лизингодателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчита на възможността за продажбата й или за повторното й предоставяне за ползване от друг лизингополучател. Докато при оперативния лизинг интересът на лизингодателя е получаване на отделната лизингова вноска, при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово възнаграждение. Във второто е посочено, че е ноторно, че освен обикновен (оперативен) лизинг, разпоредбата на чл. 342, ал. 2 от ТЗ различава и разновидност, наречена договор за финансов лизинг, представляващ особен вид инвестиционен кредит. При този финансов лизинг общата стойност на лизинговите вноски, дължими от конкретен лизингополучател, се изчислява така, че да покрива цената, по която лизинговата компания е придобила вещта, нейните разноски, а също така и печалбата й, т.е. налице е правен резултат като при усвоен кредит, чието погасяване става чрез лизинговите вноски. С първото решение обаче е разрешаван въпрос за развалянето на договора за лизинг, а с второто обжалваното решение е обезсилено като недопустимо. И в двете обаче не е посочено изрично, че договорът за финансов лизинг, по своето естество представлява договор за кредит и за него намира приложение правилата за този договор, включително и това за погасяването му с общата давност по чл. 110 от ЗЗД. Поради това тези две решения не могат да обусловят приложението на решение № 28/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 523/2011 година по описа на ВКС, към договора за финансов лизинг, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив като противоречащо на тези решения на ВКС. Същевременно в решение № 112/15.01.2015 година, постановено по т. д. № 2963/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че с договора за оперативен лизинг лизингодателят се задължава да предостави на лизингополучателя за ползване вещ срещу възнаграждение (чл. 342, ал. 1 от ТЗ), а с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение (чл. 342, ал. 2 ТЗ). И в двата случая лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД-да плаща лизинговите вноски, да понесе всички разноски по ползването на лизинговата вещ, по поддържането и текущия й ремонт и да върне вещта след изтичане срока на договора (чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ), като страните могат да уговорят и допълнителни задължения по договора за лизинг, например прехвърляне на собствеността върху лизинговия обект след изтичане на срока на договора. И при двата вида лизинг плащането на лизинговите вноски е периодично, на определен падеж съгласно договорните клаузи и погасителния план към договора за лизинг. Наред с това в решение № 258/16.04.2015 година, постановено по т. д. № 3977/2013 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. договорът за финансов лизинг е определен като такъв с периодично изпълнение-на лизингови вноски, поради което по силата на чл. 88 от ЗЗД развалянето му има действие само за в бъдеще. Тази задължителна практика се основава на разпоредбите на чл. 344 и чл. 345 от ТЗ, които определят правата и задълженията на страните и по двата договора за лизинг, чрез препращане към съответните разпоредби от ЗЗД, уреждащи договора за наем. Същевременно чл. 347, ал. 2 от ТЗ изрично е предвидила, че за договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем, без изрично посочените изключения. Законът счита, че договорите за лизинг и наем са сходни и затова предвижда, че за неуредените изрично за първия договор случаи се прилагат съответно правилата на втория договор, а не тези за договора за заем. Предвид на това за погасителната давност за главниците по договора за лизинг намира приложение правилото за погасителната давност за договора за наем, като по силата на чл. 111, б. „б” от ЗЗД и съгласно установената съдебна практика задължението се погасява с изтичането на тригодишна давност. Обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е съобразено с тази практика, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. При положение, че обжалваното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС, не може да се разглежда дали са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното му обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 359/19.11.2015 година на Апелативен съд Пловдив, ІІІ-ти граждански състав, постановено по в. т. д. № 537/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 8941/11.12.2015 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора [фирма] [населено място] ще трябва да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 6000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 359/19.11.2015 година на Апелативен съд Пловдив, ІІІ-ти граждански състав, постановено по в. т. д. № 537/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място], [улица] касационна жалба с вх. № 8941/11.12.2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] да заплати на [фирма] [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата от 6000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.