– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 312
гр. София 21.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.09.2016 (двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2437 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадени касационна жалба с вх. № 2878/07.04.2016 година, подадена от Ю. А. С., Г. А. Ю., М. А. Ю., А. А. Ю. и А. М. Й., срещу решение № 24/22.02.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 660/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил решение № 114/16.03.2015 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по гр. д. № 76/2014 година, в частта му, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Д., представлявана от М. на ф., за заплащане на сумата от общо 250 000.00 лева или по 50 000.00 лева обезщетение за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. А. Ю. настъпила на 13.05.2008 година вследствие на качества на вещта „Ц. р. с. П.“, при рудник „П.“, заедно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от датата на увреждането 14.05.2008 година до окончателното плащане. Със същото решение въззивният съд е отменил решение № 114/16.03.2015 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по гр. д. № 76/2014 година, в частта му, с която Д., представлявана от М. на и. и от М. на е. е осъдена да заплати на касаторите сумата от общо 250 000.00 лева или по 50 000.00 лева обезщетение за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. А. Ю. настъпила на 13.05.2008 година вследствие на качества на вещта „Ц. р. с. П.“, при рудник „П.“, заедно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от датата на увреждането 14.05.2008 година до окончателното плащане и е постановил друго, с което е отхвърлил предявените искове. В касационната си жалба Ю. А. С., Г. А. Ю., М. А. Ю., А. А. Ю. и А. М. Й. излагат твърдения, че обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е недопустимо. Освен това се твърди, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело до необоснованост на същото. Поискано е решението да се отмени и да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени така както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Д. чрез М. на е. е подала отговор на касационната жалба с вх. № 4231/11.05.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и такова не трябва да бъде допускано, а в случай че се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. Идентично становище е изразено и в отговор с вх. № 4471/30.05.2016 година подаден от Д. чрез М. на ф..
Ю. А. С., Г. А. Ю., М. А. Ю., А. А. Ю. и А. М. Й. са била уведомена за обжалваното решение на 13.11.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 2878/07.04.2016 година, като е подадена по пощата на 05.04.2016 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като през 2013 година М. на и., е. и т. е било преобразувано в М. на и. и е., което през 2014 година е било разделено на М. на и. и М. на е.. Според касаторите така първоначалният ответник по делото Д. представлявана от М. на и., е. е престанал да съществува като правен субект, като на негово място е трябвало да бъде конституирана Д. чрез М. на и., Д. чрез М. на е. и Д. чрез М. на т.. Съдът е конституирал само първите двама като не е конституирал М. на т.. Тъй като решението трябвало да бъде еднакво спрямо тримата ответници, а един от тях не бил конституиран решението било процесуално недопустимо като постановено срещу ненадлежна страна. Това твърдение обаче е необосновано и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив съгласно т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Д. не може да бъде обособена като отделен ответник в зависимост от това кой от органите от държавната администрация я представлява. Затова дори и като нейни представители да бъдат конституирани няколко органа от администрацията, е налице един ответник, а не няколко такива. Органите от администрацията, които са конституирани като представители на Д. не са самостоятелни ответници, а само нейни представители. Затова ако някой от тях бъде преобразуван или престане да съществува, без в производството да бъде конституиран неговия правоприемник не се касае до липса на главна страна, а е възможно да е налице само ненадлежно правителство на Д.. Това обаче не е въпрос на допустимост на производството, а както се посочи въпрос на надлежно представителство. Затова на него може да се позове само ненадлежно представляваната страна, която с оглед на изложеното би била Д..
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите са поискали допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив като в тази връзка са поставили правния въпрос за това кои твърдения на страните по делото факти са основание на иска и дали уточнението на обстоятелствата, на които се основава, направено от ищците по реда на чл. 129, ал. 4 от ГПК в хода на производството, следва да се вземат предвид от въззивния съд при определяне на правната квалификация на иска. Твърди се, че по този въпрос е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като то противоречи на цитираната в изложението задължителна съдебна практика. Този въпрос е свързан с направения от състава на Апелативен съд Пловдив извод, че така предявените искове са с правно основание чл. 50 от ЗЗД, като се твърди, че не е взето предвид направеното след предявяването на иска по реда на чл. 129, ал. 4 от ГПК уточнение на исковете, което сочело на правно основание чл. 49 от ЗЗД. В тази връзка съществува установена съдебна практика, че основанието на иска това са всички факти и обстоятелства, от които ищецът извлича възникването и съществуването на правото, чиято защита претендира. Тези факти и обстоятелства трябва да бъдат изложени в исковата молба като могат да бъдат уточнени по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК или в първото по делото заседание по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 129, ал. 4 от ГПК е налице възможност исковата молба да бъде уточнена и в хода на самото съдебно производство. Съдът е задължен да вземе предвид не само изложените от ищеца в исковата молба факти и обстоятелства, но и тези уточнение по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, чл. 143, ал. 2 от ГПК и чл. 129, ал. 4 от ГПК, стига с последните две само да се уточняват основанието на вече предявения иск, а не да са такива, че чрез тях да се извършва изменение на основанието без да са налице предпоставките по чл. 214 от ГПК. Съставът на Апелативен съд Пловдив се е съобразил с тази практика, като въз основа на преценката на първоначално изложените в исковата молба факти и обстоятелства и направените впоследствие уточнения е приел, че исковете са с правно основание чл. 50 от ЗЗД. Видно от твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т.. 1 от ГПК твърденията, че опасните свойства на сградата се дължат на виновно поведение на ответниците, изразяващо се н бездействие, вследствие на което да били допуснати нарушения на общоприетите правила за използването й, са уточнени в молба вх. № 9400/06.08.2014 година, в която са били посочени и конкретните правни норми, които са били нарушени при експлоатацията на сградата. За да се прецени дали с тази молба действително се прави уточнение на предявените по делото искове по реда на чл. 192, ал. 4 от ГПК или представлява изменение на иска, чрез заобикаляне на правилото на чл. 214 от ГПК е въпрос на конкретна преценка по самото дело и не може да се извършва при допускането на касационното обжалване на решението. Поради това горепосочения въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Освен посочения по-горе въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите са поставили и въпроса каква е материално правната квалификация на предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, в който ищците са изложили твърдения, че претенцията им се основава на проявено бездействие от страна на собственика на вещ, представляваща централна разпределителна подстанция и на лицето, под чиито надзор е била оставена същата, вследствие на което сградата е била оставена без всякаква поддръжка и надзор, което е довело до постепенното й разрушаване и разграбване, като едновременно с това са били допуснати съществени нарушения на нормативните изисквания по нейното безопасно експлоатиране, довели до смъртта на праводателя им. Така както е формулира въпросът е фактически и е свързан с конкретните изводи за въззивния съд за правното основание на предявените по делото искове. Произнасянето по него предполага извършването на проверка на извършените от въззивния съд действия свързани с определянето на правната квалификация на предявените искове и за преценка на тяхната правилност. Затова този въпрос по своето естество представлява основание за касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, което обаче, както е разяснено в ТР № 1/12.09.2010 година, постановено в тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, подлежи на разглеждане след допускането на касационно обжалване на решението и не представлява основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки да допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и по формулирания от касаторите въпрос за това относим ли е към предмета на спора по иск за обезщетение за неимуществени вреди, фактът кой е собственик на сградата и под чий надзор е оставена същата, ако тя е част от електроразпределителната мрежа и увреждането в нея е причинено от преминаващо през нея промишлено електричество. Както се посочи по-горе така предявените искове са били с правно основание чл. 50 от ЗЗД. В мотивите си въззивният съд е приел, че в конкретния случай исковете са срещу собственика и при условие на евентуалност срещу лицето под чиито надзор е била вещта. Същите са отхвърлени не поради това, че са били предявени срещу ненадлежен ответник, а поради това че настъпилите вреди не се дължат на свойства на вещта. Поради това така формулирания въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете и не представлява основание за опускане на касационно обжалване. Такова основание не представлява и въпросът следва ли въззивния съд да постанови решението си въз основа на целия събран по делото доказателствен материал и на логическите и опитните правила, при формирането на правния извод относно значението на факта, кой е бил собственик и кой е упражнявал надзор върху сградата към датата на инцидента, респективно притежава ли сградата опасни свойства като част от електроразпределителната мрежа. По отношение на собствеността и упражняването на надзор важи изложеното по предшестващия въпрос. Що се отнася до свойствата на вещта въпросът е обоснован с това, че според касаторите единственият извод, който следвал от факта на преминаване на промишлено електричество през сградата бил този, че тя притежава опасни свойства, а щом притежава такива, то същите следва да бъдат надлежно изолирани, по начин, който законът предвижда като задължението за нейното обезопасяване лежи върху собственика на вещта и на лицето, под чиито надзор се намира същата. Твърди се, че при формиране на изводите на съда, че сградата нямала опасни свойства и щом смъртта е настъпила вследствие на промишлено електричество, то не бил от значение въпросът кой е нейния собственик и под чий надзор е била поставена е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила водещо до необоснованост на съдебния акт по смисъла на посочената от касаторите съдебна практика. Тези твърдения не възпроизвеждат точно възприетото от въззивния съд относно фактическата обстановка и направените правни изводи, но по съществото си не обосновават общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос. По своето естество те представляват основания за касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, които обаче, както е разяснено в ТР № 1/12.09.2010 година, постановено в тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, подлежат на разглеждане след допускането на касационно обжалване на решението и не представляват основания за допускане на касационно обжалване.
Не може да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и по формулирания в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. , от ГПК въпрос за това кое лице следва да носи отговорност за вреди при настъпила смърт от промишлено електричество, протичащо през изоставена и безстопанствена сграда, която е била включена в активите на държавно търговско дружество, но след заличаването му от търговския регистър, е използвана като част от електроразпределителната мрежа. Касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване. Това тяхно твърдение обаче не е обосновано в изложението им, за да може да бъде преценено дали това наистина е така. Освен това така както е формулиран въпросът може да получи отговор само с оглед на преценка на конкретната фактическа обстановка по делото, поради което и не представлява правен въпрос, който може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на решение № 24/22.02.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 660/2015 година по подадената срещу него от Ю. А. С., Г. А. Ю., М. А. Ю., А. А. Ю. и А. М. Й. касационна жалба с вх. № 2878/07.04.2016 година такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24/22.02.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 660/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.