5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
гр.София, 21.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4939 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. М. против решение № 301 от 06.07.2016 г. по в.гр.д.№ 289 по описа за 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, четвърти граждански състав, с което е изменено решение № 958 от 15.12.2015 г. по гр.д. № 2617 от 2015 г. на Пазарджишкия районен съд, като по същество е постановено решение за допускане на делба на апартамент, гараж и лек автомобил между М. А. М., К. Д. А., Д. Е. А. и А. Е. Д., в качеството им на наследници на И. А. М., починал на 05.06.2002 г., при следните квоти: 20/24 ид.ч. за М. Мирзова, 2/24 ид.ч. за К. А. и по 1/24 ид.ч. за Д. А. и А. Д..
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допустимост на касационно обжалване касаторката твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от нея задължителна съдебна практика /Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о./ по следните въпроси:
1. Следва ли съдът да мотивира отказа си да уважи искане за допускане на доказателство за доказване на факт, включен в предмета на доказване ?
2. Може ли съдът да се позове в решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да прецени всички събрани гласни доказателства и по какъв начин следва да се извърши анализът на показанията на свидетелите ?
Освен това, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
3. Кой е началният и крайният момент на владение върху имоти- съпружеска имуществена общност след прекратяване на брака със смъртта на единия съпруг и може ли при наличие на доказателства преживелият съпруг да се счита добросъвестен владелец за периода от смъртта на другия съпруг до узнаване от преживелия съпруг за образуването на делбено производство? Владелец или държател е преживелият съпруг на частта на починалия съпруг след неговата смърт при условие, че бракът е продължил тридесет години и съпрузите са владели заедно през цялото време? Необходимо ли е изрично волеизявление от преживелия владеещ съпруг, адресирано до останалите наследници, за да се приеме, че е променил анимуса си за упражняване на фактическа власт върху имота като свой ?
4. Възможно ли е оборването на презумпцията за добросъвестност на владението по чл.70, ал.2 ЗС с косвени доказателства, като се пренебрегнат преките такива ?
5. Следва ли като страни в делбата да се конституират приобретателите на имоти, предмет на делбата, а ако не- как ще бъде извършена делбата между страни, които не са собственици на имотите? В какво качество следва да участват в делбата приобретателите на имотите ?
В писмени отговори от 08.11.2016 г. и от 11.11.2016 г. ответникът по жалбата К. Д. А. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд да не бъде допускано.
Останалите ответници по касационната жалба Д. Е. А. и А. Е. Д. не изразяват становище.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:
I. Първите две групи поставените от касаторката правни въпроси /следва ли съдът да мотивира отказа си да уважи искане за допускане на доказателство за доказване на факт, включен в предмета на доказване; може ли съдът да се позове в решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; следва ли съдът да прецени всички събрани гласни доказателства и по какъв начин следва да се извърши анализът на показанията на свидетелите/ са относими към конкретното дело и обуславят крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Макар да представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване на решението по тези въпроси не може да бъде допуснато, тъй като липсва противоречиво разрешаване на въпросите в обжалваното решение и в посочените и приложени към касационната жалба съдебни актове: Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1от 17.07.2001 г. по тълк.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744 от 2008 г. на ВКС, I г.о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321 от 2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 65 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 4216 от 2008 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759 от 2010 г. на ВКС, II г.о.
1. Във връзка с първия поставен въпрос /следва ли съдът да мотивира отказа си да уважи искане за допускане на доказателство за доказване на факт, включен в предмета на доказване/ касаторката твърди, че неправилно първоинстанционният съд не е мотивирал отказа си да изиска като доказателство по делото нотариално дело № 1013 от 2012 г. и това процесуално нарушение не е поправено в хода на въззивното производство, макар да е релевирано във въззивната жалба като основание за отмяна на първоинстанционното решение. Видно от определение от съдебно заседание, проведено на 10.06.2014 г., в съответствие със съдебната практика първоинстанционният съд е мотивирал отказа си за изискване на нотариалното дело с това, че свидетелските показания, дадени пред нотариус, не могат да се ползват в рамките на производството по допускане на делба. В съответствие със съдебната практика, въззивният съд също е мотивирал отказа си- видно от определение от съдебно заседание, проведено на 30.06.2016 г., отказът да уважи доказателствените искания на М. М. за събиране на гласни доказателства е обоснован с настъпила преклузията по чл.266 ГПК, а по отношение на протоколите за разпити на свидетели в хода на нотариалното производство – с недопустимостта за събиране на гласни доказателства чрез прилагане на протоколи, обективиращи дадени съдебни показания в рамките на друго производство.
2. По втората група поставени от касаторката въпроси /може ли съдът да се позове в решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; следва ли съдът да прецени всички събрани гласни доказателства и по какъв начин следва да се извърши анализът на показанията на свидетелите/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената съдебна практика: решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е мотивирал решението си като за всеки от приетите за установени факти е посочил доказателствата, с които се установяват. Изводите на въззивния съд за възникване и съществуване на съсобственост спрямо процесните вещи между съделителите са направени въз основа на всички събрани по делото доказателства: нотариален акт за покупко-продажба № 24 по нот.д.№ 395 от 1973 г., констативен нотариален акт № 143 по нот.д. № 4720 от 1996 г., удостоверения за данъчна оценка, свидетелство за регистрация на МПС, удостоверение за наследници и др. Въззивният съд е мотивирал и защо не приема допуснати по делото доказателства за установяване на релевантни по делото факти – така е определил, че нотариален акт по обстоятелствена проверка № 196 по нот.д. № 1013 от 25.10.2012 г. на нотариус Г. не може да се цени като доказателство за установяване на право на собственост на касаторката и не може да обърне доказателствената тежест за установяване на правото на собственост върху делбения имот, тъй като е съставен след подаване на исковата молба за делба.
По отношение на свидетелските показания съдът е разгледал и обсъдил показанията на всички допуснати по делото свидетели съвкупно с целия доказателствен материал по делото и е посочил фактите, които се установяват с тях. В тази връзка също липсва противоречие с цитираната от касаторката задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., тъй като съдът е приел, че свидетелските показания са допустими и относими, посочил е фактите, които се установяват с тях и е направил правния извод, че от така установените факти не може да се приеме за доказано, че е налице промяна в субективното отношение на М. М. да владее /вместо да държи/ идеалните части от процесните вещи, собственост на останалите сънаследници. Този правен извод на съда е базиран както на гласните доказателства, така и на събраните по делото писмените доказателства- данъчни декларации, подадени от М. М.
II. По третия, четвъртия и петия поставени въпроси се твърди, че липсва съдебна практика, а касаторът счита, че произнасянето на ВКС би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че по тези въпроси не е налице соченото основание на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради следното:
3. По отношение на третата група поставени от касаторката въпроси /кой е началният и крайният момент на владение върху имоти- съпружеска имуществена общност след прекратяване на брака със смъртта на единия съпруг; може ли при наличие на доказателства преживелият съпруг да се счита добросъвестен владелец за периода от смъртта на другия съпруг до узнаване от преживелия съпруг за образуването на делбено производство; владелец или държател е преживелият съпруг на частта на починалия съпруг след неговата смърт при условие, че бракът е продължил тридесет години и съпрузите са владели заедно през цялото време; необходимо ли е изрично волеизявление от преживелия владеещ съпруг, адресирано до останалите наследници, за да се приеме, че е променил анимуса си за упражняване на фактическа власт върху имота като свой/ има задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази съдебна практика. Според приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК, в случаите на съсобственост, възникнала въз основа на наследяване, законовата презумпция за наличие на намерение за своене на вещта, предвидена в чл. 69 ЗС, е неприложима. Когато след смъртта на собственика, фактическата власт върху наследствената вещ се упражнява само от един от наследниците, то той е владелец на своите идеални части от вещта и държател на частите на останалите наследници. За да придобие по давност чуждите идеални части, този наследник следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са доведени до знанието на останалите наследници и да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на тези наследници. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.
В съответствие с тази съдебна практика в обжалваното решение е прието, че след смъртта на И. М. съпружеската имуществена общност върху делбените вещи /апартамент, гараж и лек автомобил/ се е трансформирала в обикновена съсобственост между преживялата съпруга на И. М.- М. М. и другите наследници по закон на И. М.; че преживялата съпруга е останала владелец на притежаваните от нея идеални части от наследството на И. М. и само държател на идеалните части на останалите наследници; че М. М. не е придобила по давност идеалните части на останалите наследници по закон на И. М., тъй като не е доказала да е преобърнала държането на техните идеални части от наследствените вещи във владение- не е извършила фактически действия, с които да е обективирала намерението си да свои наследствените вещи и това да е станало достояние на другите наследници на И. М..
По въпроса дали преживелият съпруг може да се счита за добросъвестен владелец за периода от смъртта на другия съпруг до узнаването за образуването на делбено дело също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното: Този въпрос е свързан с по-общия въпрос кой владелец е добросъвестен. По този въпрос има ясна и пълна нормативна уредба-разпоредбата на чл.70, ал.1 ЗС, според която добросъвестен владелец е лице, което е установило владението на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Има и задължителна съдебна практика по въпроса кои правни основания са годни за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл.70, а.1 ЗС /ППВС № 6 от 27.12.1974 г., т.III/. Не на настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази задължителна съдебна практика. Поради това не се налага ново произнасяне на ВКС по този въпрос.
4. Четвъртият поставен въпрос /възможно ли е оборването на презумпцията за добросъвестност на владението по чл.70, ал.2 ЗС с косвени доказателства, като се пренебрегнат преките такива/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение- съдът въобще не е обсъждал въпроса дали презумпцията за добросъвестно владение по чл.70, ал.2 ЗС може да се оборва с косвени доказателства, тъй като е счел, че по делото въобще не се твърди добросъвестно владение. Съгласно чл.70, ал.1 ЗС такова е налице, ако владението е установено на правно основание, годно да направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Съделителката М. М. действително не е твърдяла да има правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС за владението върху идеалните части на останалите сънаследници, а както бе посочено и по-горе, наследяването е основание за установяване на владение само върху притежаваните от конкретния наследник идеални части от наследствената вещ, но не и върху частите на останалите наследници /тях упражняващият фактическа власт върху сънаследствената вещ наследник само държи, а не владее/. Поради това презумпцията за добросъвестност на владението въобще не е приложима в настоящия случай и поставеният от касатора въпрос за оборването на тази презумпция не е включен в предмета на спора по настоящото дело и съответно не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение.
5. По отношение на петата група поставени въпроси /следва ли като страни в делбата да се конституират приобретателите на имоти, предмет на делбата, а ако не как- ще бъде извършена делбата между страни, които не са собственици на имотите и в какво качество следва да участват в делбата приобретателите на имотите/ също не е налице посоченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По въпроса за участието на трети лица, придобили вещи, предмет на делбено производство в хода на делото за делба е налице задължителна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Според приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС, при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл.226 ГПК и следователно лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка след предявяване на иска за делба и по време на първата фаза на делбения процес, може да замести своя праводател само със съгласието на всички съделители. Напълно в съответствие с това тълкувателно решение в обжалваното решение е прието, че делбата следва да се допусне между първоначалните наследници /съсобственици/ на делбените имоти /апартамент и гараж/, тъй като прехвърлянето им от единия наследник на трети лица с нотариален акт № 5, рег. № 8397 по нот.д.№ 1021от 2012 г. е станало след предявяване на иска за делба /исковата молба за делба е подадена на 13.09.2012 г., а нотариалния акт за прехвърляне е от дата 26.10.2012 г./.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката е длъжна да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски по делото пред ВКС. Тъй като обаче ответниците по настоящата касационна жалба не претендират за такива разноски, разноски не следва да им бъдат присъждани.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301 от 06.07.2016 г. по в.гр.д. № 289 от 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, четвърти граждански състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.