Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
4740_16_opr_288_73(2)@74zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
София, 09.05. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12 април 2017 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4740 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба от „К. с. – Л.” срещу въззивно решение № 148 от 20.06.2016 г. по възз. гр. д. № 181 /2016 г. на Ловешкия окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени частични искове на [фирма] срещу жалбоподателя „К. с. – Л.” 1) с правно основание чл.73,,ал.2 ЗС за 10 000 лева (от 30 805 лева) представляващи вземания на недобросъвестен владелец за необходими разноски – за ремонт на покриви на три сгради, индивидуализирани в решението (три склада) в периода от 2000 г. до 2009 г., ведно със законните лихви от 06.02.2014 г;. 2) с правно основание чл.74,,ал.1 ЗС за 10 000 лева (от 22 150.61 лева) за подобрения в същите сгради в периода от 2000 г. до 2009 г., ведно със законните лихви от 06.02.2014 г.
В производството се разглежда и частна жалба от „К. с. – Л.” срещу определение № 578 от 17.09.2016 г. по същото въззивно дело, по която е било образувано ч.гр.д. № 4739 /2016 г. на ВКС, І г.о., присъединено за разглеждане към касационното производство по гр.д. № 4740 /2016 г.. С това определение на основание чл.248 ГПК въззивното решение е изменено в частта за разноските по делото, като вместо сумата 2 790 лева „К.с. – Л.” е осъден на основание чл.78,ал.1 ГПК да заплати на [фирма] сумата 3 560 лева.
Насрещната страна [фирма] в писмени отговори твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и че частната жалба е неоснователна.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не съществува ограничение за касационно обжалване.
Във въззивното решение въззивният съд е приел следното:
Въпросът за допустимостта на исковете е разрешен с решение на ВКС. Въззивният съд е обсъдил доводите за неправилност и е изложил фактическите си изводи за релевантните факти въз основа на обсъждане на събраните по делото писмени и свидетелски показания и заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, изготвени въз основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд е направил следните правни изводи:
Работите са извършени след предявяване на иск по чл.108 ЗС на ответника срещу ищеца, поради което и съгласно ППВС 6 /1974 г. ищецът е направил разноските за подобренията в качеството на недобросъвестен владелец. С предявяването от ответника срещу ищеца на иска по чл.108 ЗС е отпаднал субективният елемент на добросъвестността. А след влизане в сила на решението, с което искът е уважен и до въвода на „К. с. – Л.” във владение, ищецът [фирма] е държател на имота.
По първия иск с правно основание чл.73,,ал.2 ЗС: сумите за ремонт на покривите на трите склада в периода от 2000 г. до 2006 г. са били необходими за запазване на сградите и използването им по предназначение, не се касае за цялостен, а за частичен ремонт на покривните конструкции. Съдът е определил размера на подобренията според заключение на вещо лице общо на 28 915.33 лева, поради което е намерил за основателен частичният иск за 10 000 лева, както и искането за присъждане на законна лихва от датата на подаване на исковата молба.
По втория иск с правно основание чл.74,,ал.1 ЗС: ищецът е собственик, който е ревандикирал имота си от ответника. Доказано е извършване на посочени работи, които представляват подобрения: изграждане на ВиК инсталация, направа на противопожарно водоснабдяване, обшивка на таван с фазерни плоскости, направа на врати в посочени два склада, облицовка и преграждане на помещения с гипсокартон. Подобренията са трайно прикрепени и не могат да се отстранят без да се засегне целостта на сградите. Съдът е определил размера на подобренията според заключение на вещо лице поотделно и общо на 12 892.23 лева, като е приел, че с тази сума е увеличена стойността на имотите, която при съобразяване на степента на овехтяване е 11 887.54 лева, тази сума е по-малка по размер от направените разходи, поради което е намерил за основателен частичният иск за 10 000 лева, както и искането за присъждане на законна лихва от датата на подаване на исковата молба. Въззивният съд е изложил и съображения, основани на ППВС № 4 /1964 г. (т.13) за това, че вземанията за подобрения не са погасени по давност.
В частта за разноските въззивният съд е приел, че при този изход на делото (уважаване на предявените частични искове) ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото, включително и за касационната инстанция, които са в общ размер на 2 790 лева, като е съобразил и възражението на ответника за прекомерност и редуцира възнаграждението според Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С определение № 578 от 17.09.2016 г., постановено на основание чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че искането на „К. с. – Л.” за присъждане изцяло на направените от него разноски във всички инстанции е основателно поради основателността на твърдението, че [фирма] не е направил пред него възражение за прекомерност, а присъденото възнаграждение за касационната инстанция (част от цялото) е определено в минимален размер след възраждение за прекомерност.
По касационната жалба:
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси, свързани с доводи за неправилност :
1. Ищецът владелец ли е, държател ли е, или нито едно от двете. Твърди се противоречие с ТР № 85 /02.12.1968 г., с ППВС № 6 / 27.12.1974 г., в които е прието как се обезщетява владелец и как държател.
Въпросът как ищецът е упражнявал фактическа власт е фактически, възможни са и двете хипотези в зависимост от наличието или липса на намерението за своене. Освен това няма противоречие с посочените ТР и ППВС, които не изключват някоя от тези възможности, а ги разграничават
2. Тъй като имуществото на кооперацията е възстановено още през 1994 г. дали въобще се дължи обезщетение за подобрение в реституирано кооперативно недвижимо имущество, извършени след неговата реституция по силата на ЗК от 07.08.1991 г. § 1 ДР от 03.08.1991 г. и ПМС № 192 /01.10.1991 г. за условията и реда за връщане на кооперации на тяхно иззето и одържавено имущество след 10.09.1944 г.
Въпросът е материалноправен, но не е обуславящ, исковете не са основани на разглежданата хипотеза. А и посочената разпоредба не урежда твърдяната хипотеза – подобрения след реституция, а урежда подобренията преди реституция, а и в тази хипотеза изключва правото на обезщетение само когато подобренията са извършени със средства на кооперацията.
3. Довод за неправилност на правния извод на въззивния съд, че давността е започнала да тече от влизане в сила на решението по гр.д. № 148 /1995 г., с което е уважен ревандикационният иск по чл.108 ЗС на „К. с. – Л. срещу [фирма]. С довода е свързан въпросът погасена ли е претенцията на ищеца по давност.
Доводите за неправилност не подлежат на разглеждане в производствата по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, в което се изследва единствено наличието на основания за допускане на касационно обжалване – правни въпроси и специални предпоставки по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите за неправилност биха подлежали на разглеждане, ако решението бъде допуснато до касационно обжалване. Свързаният с довода за неправилност въпрос: погасена ли е претенцията на ищеца по давност, също представлява разновидност на довода за неправилност на правния извод на въззивния съд, тъй като може да му бъде отговорено само след проверка на правилността на правните изводи на въззивния съд по конкретното дело.
4. Процесуалноправен въпрос: какъв е обхватът на служебното начало в гражданския процес при установяване от съда на действителния размер на предявения иск и следва ли задължително да бъде уточнена датата на извършване на всяко от подобренията с оглед наведеното възражение за погасителна давност.
Въпросите са два. Първият въпрос не е обуславящ. Той би бил обуславящ в хипотезата на чл.162 ГПК: ако съдът беше установил основателността на исковете, но не беше установил достатъчно данни за техния размер, то съгласно диспозицията на разпоредбата съдът би следвало да определи размера по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. В случая размерът е определен въз основа на преценка на събраните по делото по искане на ищеца доказателства.
Вторият въпрос е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд както се твърди (че е разгледал искове за подобрения, за които не е посочено кога са извършени), тъй като времето на извършването на работите е определено от ищеца чрез посочване на начална и крайна дата (като период в съответствие с твърдението, че работите са извършвани през периоди от време).
5. Процесуалноправен въпрос: въззивният съд не следва ли да се произнесе по направените оспорвания на различни документи. Визирана е счетоводна справка за извършени ремонтни дейности по покривите на сградите и верността на съдържанието на протокол.
Въпросът не е обуславящ. Визирани документи са частни, не е извършено оспорване на тяхната автентичност, а на съдържанието им, което не се ползва с доказателствена сила, поради което оспорването не е такова по чл.193 ГПК и не е следвало да се открива производство по проверка на тяхната истинност.
Въззивният съд е обсъдил съдържанието на документите, но е формирал и отразил фактическите си изводи за релевантните за спора факти (дали, кога и какви строителни работи са извършени, на каква стойност, какво е значението им за имота, дали и с колко са увеличили стойността на имота и др.) след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертизи, които са изготвени за преценка и въз основа на събраните по делото доказателства, за което са били необходими специални знания, включително за преценка на технически документи и счетоводни записвания. Несъгласието с фактическите изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По частната жалба по чл.248,ал.3 ГПК:
Частният жалбоподател извежда процесуалноправния въпрос : допустимо ли е пред въззивната инстанция, която разглежда делото след отменително решение на ВКС, да се направи възражение за прекомерност на разноските, направени пред ВКС, като се твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т.11 от ТР № 6 /06.11.2013 г. по т.д. № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС и че има значение за точно прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т. 3 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, защото при новото разглеждане на делото от въззивния съд до постановяване на въззивното решение „К. с. – Л.” не е направил възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна, каквото не е направил и в проведеното преди това първо касационно производство, с което е отменено първото въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Поради което и въззивният съд не е следвало да разглежда подобно възражение.
Няма противоречие и с посочената т.11 на ТР 6 /2013 г. ОСГТК, с което е разгледана друга хипотеза – кога най-късно може да бъде заявена валидно претенцията за разноски по чл.80 ГПК и е прието разрешение, което не противоречи на приетото от въззивния съд – че претенцията за разноски по чл.80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото в съответната инстанция.
Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на частната жалба до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят „К. с. – Л.” няма право на разноски, а искането на [фирма] за присъждане на направените разноски за процесуално представителство в касационното производство съгласно представения списък в размер на 400 лева е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 148 от 20.06.2016 г. и на определение № 578 от 17.09.2016 г. по възз. гр. д. № 181 /2016 г. на Ловешкия окръжен съд, г.о..
Осъжда „К. с. – Л.” да заплати на [фирма]:сумата 400 (четиристотин) лева разноски за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.