1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
гр.София, 16.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1668/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 45 от 07.02.2017 г. по гр.д.№ 42/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 2453/ 2016 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Ц. за с. м. п.–гр.П. (Ц.) искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-09-7/ 26.04.2016 г. на директора на Ц., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор на линейка” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 1 186,46 лв.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правен въпрос, който (прецизиран при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС), е в следния смисъл: за задължението на въззивния съд при спор за законност на наложено дисциплинарно наказание „уволнение” да съобрази съответствието му с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника, като вземе предвид чистото дисциплинарно минало на работника и обстоятелството, че в продължение на 15 години той е бил лоялен към работодателя. Според жалбоподателя този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната страна Ц. оспорва жалбата и моли касационно обжалване да не бъде допускано. Счита, че въпросът на касатора не е надлежно формулиран, нито е обосновано отношението му към разрешенията на въззивния съд. Вместо това в изложението на жалбоподателя са посочени и цитирани частично девет решения на състави на ВКС, които обаче са неотносими за конкретния случай. Според Ц. въззивната инстанция е съобразила установената от Върховния касационен съд съдебна практика по тълкуването на разпоредбата на чл.189 КТ.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд, след като изложил собствени фактически и правни съображения, приел за установено, че ищецът е работил по трудов договор при Ц. като шофьор на линейка. На 22.02.2016 г, в изпълнение на служебните си задължения, той приел служебен автомобил Ф. Т. с рег. [рег.номер на МПС] от друг шофьор на Ц. и в негово отсъствие (макар организацията на работата на работодателя да поставяла като задължително условие присъствието на предаващия и приемащия шофьор), откарал автомобила за зареждане с дизелово гориво на бензиностанция на [фирма] в [населено място], главен път София-Пловдив. Там, за сметка на работодателя, ищецът закупил 33 л дизелово гориво. Автомобилът бил оборудван с G. устройство за проследяване на данни и според него в резервоара са постъпили само 11 литра гориво. Същото постъпление на гориво се установява при съпоставка между пътната книжка на автомобила (според което резервоарът на автомобила е бил запълнен с 59 литра гориво) и приетата по делото неоспорена експертиза, според която вместимостта на този резервоар е 80 литра. Съдът посочил, че от свидетелските показания не може да се установи какво е станало със закупеното 22 литра гориво в повече от това, което побира резервоара на процесното моторно превозно средство. При установените факти от правна страна съдът извел, че длъжностните задължения на ищеца са изисквали да опазва имуществото на работодателя, включително да следи и отчита количеството гориво за управлявания от него автомобил. Работодателят е издал нарочен акт, с който задължава шофьорите, между които се извършва приемане и предаване на автомобила, да съставят двустранно подписан документ за наличността на горивото при дозареждане на автомобила, което изискване ищецът е нарушил. Без правно значение е дали ищецът е присвоил отчетеното с превишение гориво – съществено е, че е налице неизпълнение на трудовите му задължения. Това неизпълнение е довело до уронване на доброто име на предприятието и съставлява злоупотреба с доверието на работодателя, който е поверил на работника средства за осигуряване на нормалното развитие на производствения процес. Деянието съставлява и увреждане на имуществото на работодателя, от което е разходвана сума, надвишаваща реално закупеното количество гориво. Нарушението е тежко, макар и несистемно, защото освен че уврежда имуществено работодателя, то накърнява доброто му име и съставлява злоупотреба с доверието му. Съдът обсъдил възраженията на работника, че не е извършвал други нарушения на трудовата дисциплина до 22.02.2016 г., но счел, че те не обуславят налагане на по-леко наказание, защото той е престъпил изрична заповед на работодателя, насочена към решаване на проблема със злоупотреба при зареждане на гориво в служебните автомобили.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В нито едно от представените от него решения на състави на ВКС не е даден отговор на изрично поставеният в настоящето производство въпрос, поради което не може да се обоснове наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По прилагането на чл.189 КТ практиката на ВКС е установена в смисъла, който е възприет в обжалваното решение. Преценката по чл.189 КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали същата е правилно извършена следва да установи съдът при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание, според съответствието между тежестта на извършеното нарушение и наложеното наказание (решение № 461/ 17.06.2010 г. по гр. д. № 626/ 2009 г., III г.о., ВКС). Въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните, включително довода на касатора за чисто дисциплинарно минало, но е приел, че поведението на работника и тежестта на нарушението обуславят налагане на най-тежкото наказание, въпреки наличието на това обстоятелство. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано. При решаване на въпроса дали да допусне обжалването касационната инстанция проверява единствено правните разрешения на въззивния съд (доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал правен въпрос при наличие на допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК), но не и правилността на обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 45 от 07.02.2017 г. по гр.д.№ 42/ 2017 г.
ОСЪЖДА Н. Н. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Ц. за с. м. п., [населено място], [улица], 850 лв (осемстотин и петдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: