1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
гр.София, 16.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 281/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Л. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 70 от 01.06.2016 г. по гр.д.№ 101/ 2016 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1792/ 2013 г. и като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на Т. Г. М. 125 060 лв, с която сума се е обогатил за нейна сметка, със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и разноските по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 126 060 лв искът е отхвърлен.
С. Д. обжалва решението в уважаващата иска част. Ищцата Т. М. не е подала касационна жалба, поради което в частта, в която претенцията й е отхвърлена за разликата над уважения до пълния предявен размер от 126 060 лв, валидното въззивно решение е влязло в сила.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: може ли да се счита за безспорен правопораждащ факт, твърдян от ищеца и неоспорен от ответника, ако не е обявен за такъв с определение по чл.146 ал.1 т.4, респ. чл.155 ГПК; длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите фактически изводи да се съобрази с правилата на формалната логика, на емпиричните правила и на научно-теоретичното познание при преценката на доказателствата по делото; длъжен ли е въззивният съд да установи (респ. провери) верността на фактите, въз основа на които постановява своето решение; длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно икономическа експертиза за доходите на ищцата. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната страна Т. Г. М. оспорва жалбата като поддържа, че поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд и не обуславят решението му. В изложението на касатора се съдържат оплаквания за процесуални нарушения в процеса по анализ на доказателствата и за необоснованост на обжалваното решение, но това не са основания за достъп до касационен контрол, поради което такъв не следва да бъде допускан.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд, след като е направил анализ на доказателствата по делото и е изградил собствени фактически констатации, е приел за установено, че ответникът С. Д. е придобил чрез продажба на 28.11.2007 г. недвижим имот в [населено място], комплекс „Л.”, при уговорена цена 100 000 евро. За плащането на продажната цена ответникът ползвал кредит от ТБ „М. Ю.” в размер 92 800 евро, а капарото платил със свои средства и с преведени по негова сметка 4 000 лв от ищцата. На 29.02.2008 г. С. Д. и Т. М. сключили граждански брак, родило им се едно дете. По време на брака и преди съпрузите да впишат декларация, че избират имуществен режим на разделност, ищцата превела от собствената си сметка за такси и разноски, получавани в качеството й на частен съдебен изпълнител, 108 060 лв по сметка на ответника в ТБ „М. Ю.”. Тези суми били използвани за погасяване на задължението по банковия кредит, отпуснат за плащане на продажната цена на жилището в комплекс „Л.”, явяващо се индивидуална собственост на касатора. По друга сметка на ответника в ТБ „М. Ю.” ищцата превела от собствената си сметка за такси и разноски 13 000 лв, която сума също била ползвана за погасяване на кредита. Ищецът не оспорва, а процесуалният му представител изрично е заявил, че признава плащанията, извършени от ищцата. Впоследствие бракът между страните е прекратен с развод (решение по гр.д.№ 2151/ 2013 г. на Бургаски районен съд, в сила от 11.06.2013 г.). Съдът кредитирал показанията на свидетелката К., макар тя да е служител на ищцата, и приел за установено от тях, че паричните преводи, извършени от сметката на Т. М. по сметката на С. Д., са резултат от намерението и на двете страни да бъде обезпечено с жилище роденото от брака дете. След развода ответникът обаче не пожелал имотът да бъде прехвърлен на детето, поради което той се е обогатил без основание за сметка на ищцата с така преведените за погасяване на негово лично парично задължение суми в общ размер 125 060 лв. Съдът обсъдил, но отхвърлил доводите на ответника, че плащанията са извършени със средства, явяващи се съпружеска общност, като посочил, че се касае за средства придобити лично от ищцата като възнаграждение за труд. Вземанията с такъв характер никога (нито по действащия, нито по предходния СК) не са имали характер на общи, те са лични на съпруга, който ги е придобил. Съдът отхвърлил и доводите на ответника, че не е доказано ищцовото твърдение с въпросните средства да е погасено задължението по договора за банков кредит от 2007 г., като посочил, че това несъмнено следва от неоспореното заключение на приетата по делото икономическа експертиза. По направеното от ответника възражение за прихващане с негово вземане за изравняване на неоснователно обогатяване на ищцата, произтичащо от направени подобрения в нейни лични недвижими имоти, съдът приел, че то не е доказано. За два от имотите ответникът е навел твърдения, че те са подобрени с наети от него работници, но липсват каквито и да е доказателства той да е заплащал за труда им с лични средства, поради което не може да се направи извод, че ищцата се е обогатила за негова сметка. Третият имот е под режим на съпружеска имуществена общност и подобренията в него са предмет на друго съдебно производство.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставените от касатора правни въпроси нямат значение за крайното решение на въззивния съд. Процесуалноправният въпрос може ли да се счита за безспорен правопораждащ факт, твърдян от ищеца и неоспорен от ответника, ако не е обявен за такъв с определение по чл.146 ал.1 т.4, респ. чл.155 ГПК, не е поставян пред въззивния съд. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд следи служебно само за валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по правилността му е ограничен от посоченото в жалбата. В нея такъв въпрос не се съдържа. Във въззивната си жалба ответникът е направил оплакване, че съдът от първа инстанция незаконосъобразно е приел относно средствата по сметката на Т. М., в качеството й на частен съдебен изпълнител, че същите нямат характер на съпружеска общност. Нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната си жалба, той е оспорил обстоятелството, че от сметката на ищцата по негови сметки са преведени средствата, които са предмет на иска. Нещо повече, това обстоятелство е изрично признато. И освен това въззивният съд го е приел за установено не само от липсата на оспорване, а и от заключението на икономическата експертиза и писмените доказателства по делото. Поради това въпросът би ли могъл, без нарочно определение, само при неоспорване на факта, съдът да го приеме за установен, не обуславя обжалваното решение.
Останалите въпроси на касатора съставляват общо оплакване по правилността на въззивното решение. Питането длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите фактически изводи да се съобрази с правилата на формалната логика, на емпиричните правила и на научно-теоретичното познание при преценката на доказателствата по делото, е довод за необоснованост на обжалвания акт. То не е относимо към правните разрешения на инстанцията по същество, а единствено към процеса на анализ на доказателствата по делото, чиято правилност в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. Това важи и за въпросите длъжен ли е въззивният съд да установи (респ. провери) верността на фактите, въз основа на които постановява своето решение и да назначи служебно икономическа експертиза за доходите на ищцата. Те касаят законосъобразността на процесуалните бездействия на инстанцията по същество, а доводи за процесуални нарушения в производството по допускане на касационно обжалване не могат да бъдат разглеждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 70 от 01.06.2016 г. по гр.д.№ 101/ 2016 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Л. Д., Е. [ЕГН], [населено място], да заплати на Т. Г. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 880 лв (осемстотин и осемдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: