2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
София, 17.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1359 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Б. Н. Н. от [населено място], представляван от адв. И. М., против определение № 167 от 28 февруари 2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1057/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено определение № 9 от 13 януари 2017 г., постановено по гр.д. № 5/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В частната жалба се поддържа неправилност на въззивното определение по всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че промяната, която претендира ищецът в настоящото производство, касае установяване на произход от бащата, различен от вписания в акта за раждане. Необосновано и в нарушение закона, според жалбоподателя, въззивният съд е квалифицирал предявения иск като такъв за установяване на произход от баща и неправилно е прието, че промяната на акта за раждане в частта за бащата може да се извърши само въз основа на иск за установяване на произход, съответно – че такава промяна не може да се извърши по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят формулира въпроси, за които поддържа наличието на общо и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и се сочат определение № 197 по ч.гр.д. № 1925/2013 г., IV г.о.; определение № 424 по ч.гр.д. № 2482/2015 г., IV г.о.; определение № 193 по ч.гр.д. № 6800/2014 г., IV г.о – трите на ВКС, решение № 369 по гр.д. № 3450/1974 г. на II г.о., ВС, и две решения на въззивен съд, за които не е отразено влизането им в сила.
С обжалваното определение е съобразено, че Б. Н. Н. от [населено място] е предявил срещу [община] и М. Б. Н. от [населено място] иск с твърдението, че ответникът М. Н. е роден в [населено място] от майка Д. М. Д. на 20.01.1997 г., като в съставения акт за раждане не бил вписан баща на ответника; с декларация от 11.09.1997 г. ищецът припознал ответника и бил вписан като баща в акта за раждане, при което ответникът е възприел съответните бащино и фамилно име – М. Б. Н.. Ищецът подчертава, че майката на ответника – Д. Д., е била разведена, като детето й – ответникът М. Б. Н., е бил роден преди изтичането на триста дни от влизане в сила на решението за прекратяване на брака на Д. със З. Г. А.. При тези обстоятелства се сочи, че е следвало да се приложи презумпцията, установена в чл. 32, ал. 1 СК от 1985 г., а именно, че за баща на детето се считал съпругът на майката, в случай, че детето е родено до триста дни от прекратяването на брака. Предвид посочените обстоятелства и по силата на тази презумпция за баща на ответника М. следвало да бъде записан бившият съпруг на Д. – З. Г. А.. Съобразявайки твърденията, въззивният съд приема, че по съдебен ред може да се извършва промяна, която да промени смисъла на съставения акт, но това не означава, че всяка промяна може да бъде извършена по реда на охранителното производство за промяна на акт за гражданско състояние. Счетено е, че промяната, която се претендира в конкретния случай, касае установяване на произход от бащата, различен от вписания в акта за раждане. В Семейния кодекс са предвидени изрични хипотези и срокове за оспорване на припознаване и за установяване на произход от бащата, които са преклузивни, и към настоящия момент са изтекли, което обуславя недопустимост на предявения иск. Допълнително се сочи, че по реда на охранителното производство по чл. 537, ал. 2 ГПК би могло да се извърши промяна, която касае поправка на някаква техническа или фактическа грешка, но не и промяна, касаеща произход на лицето.
К. съд намира, че поставените от жалбоподателя въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не обосновават допускането на обжалването.
Не обуславя изхода на делото и в този смисъл не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът за това дали е допустим иск за отмяна, изменение или поправка в акт за раждане в частта за произхода от баща, ако са изтекли преклузивните срокове за установяване или оспорване на произход от баща. В обжалваното определение не се съдържа извод за недопустимост на иска за отмяна, изменение или поправка в акта за раждане, а за недопустимост на иска за оспорването на произход предвид конкретните обстоятелства. Въззивният съд е формирал това становище като се е позовал на установените в Семейния кодекс преклузивни срокове и след като е упражнил правомощието си да квалифицира предявения иск с оглед наведените от страната твърдения, фактически основания и петитум. С определението си съдът е приел, че не се касае за охранително производство по чл. 537, ал. 2 ГПК, а за установяване произхода на детето М. Н..
Въпросът дали само с иск за оспорване, респ. за установяване на произход от баща, е допустимо да се извърши промяна в акт за раждане, ако вписването в акта е в нарушение на чл. 43 СК от 1985 г., предпоставя, че при съставянето на акта за раждане е допусната грешка от длъжностното лице. От наведените в исковата молба твърдения не произтича извод за наличие на грешка в съставения акт за гражданско състояние. При извършено припознаване длъжностното лице в кръга на своята компетентност е констатирало осъществилите се пред него факти, съответно – извършеното изявление на лицето, завило че е баща на детето, и е отразило това обстоятелство в съставения от него официален документ. Грешката или пропускът в акта за гражданско състояние се изразява в несъответствие между осъществените пред длъжностното лице факти и вписаните в съставения от него акт. В конкретния случай не се спори за обстоятелството, че ищецът Б. Н. е извършил припознаване на детето, който именно представлява фактът, отразен в регистрите по гражданско състояние. В този смисъл не се установява соченото от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в определение № 197 от 27.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1925/2013 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 424 от 17.06.2015 г. по ч.гр.д. № 2482/2015 г. на ВКС, IV г.о. и в която се приема, че ако произходът не е надлежно установен и актът за раждане е издаден в нарушение на закона – посочен е баща, който не се презумира, нито е извършил припознаване, на оспорване с иск подлежи актът за раждане като охранителен акт. Нарушението на закона по смисъла на цитираната практика касае именно погрешното отразяване от длъжностното лице на осъществилите се фактически обстоятелства в съставения от него официален документ, но не и неприлагането на презумпцията за бащинство, установена в чл. 61 СК (чл. 43 СК /отм./).
По въпроса дали е преклудирана възможността припозналият дете да иска отстраняване на грешка в акта за раждане в частта за произход от баща, ако припознаването е вписано в нарушение на пречката на чл. 43, ал. 1 СК /отм./, касационно обжалване също не следва да се допусне. Както се посочи, въззивният съд не е изразил в мотивите си извод, че е налице преклузия за иск за отстраняване на грешка в акта за раждане в частта за произхода от бащата, доколкото е приел, че не този е предявеният от ищеца Б. Н. иск. Това питане на страната съвпада, с оглед поставения с него проблем, с първия въпрос в изложението. Не е разглеждан, нито предявяван, иск за унищожаване на извършеното припознаване, нито съдът се е произнасял по възможността този иск да бъде разгледан или предявен, поради което не е относим и поставеният в изложението четвърти въпрос (става ли действително припознаването, извършено в нарушение на императивна правна норма на чл. 43, ал. 1 СК (1985 г.), ако са изтекли преклузивните срокове за предявяване на иск за оспорване на произход от баща). Освен това, процесуалният характер на установените в СК преклузии не води до саниране недействителността на извършените в нарушение на неговите императивни правила действия, а само до прекратяване на правото да се претендират по съответният ред на СК отстраняването на нарушенията. В обжалваното определение не е застъпено становище, което да влиза в противоречие с възприетото в доктрината и практиката виждане за правната природа на преклузивните срокове.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 167 от 28 февруари 2017 г., постановено по въззивно ч. гр.д. № 1057 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: