О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
гр. София, 18.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: EМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 551 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № І-82 от 03.10.2016г. по в. гр. дело № 1124/2016г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 75 от 19.04.2016г. по гр. дело № 540/2015г. на Поморийски районен съд, с което е обявен за окончателен предварителен договор от 07.12.2012г., с който ответникът [фирма], [населено място], продава на ищеца И. В. О., руска гражданка, [дата на раждане] , следния недвижим имот: студио с идентификатор 57491.501.140.1.14 по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ 38.67 кв.м.,№ 9, ет. 2, в сграда (наречена в договора „фоур сизонс“), с адрес на имота: [населено място] 8200, [улица], ет. 2, ап. 9, в поземлен имот с идентификатор 57491.501.140 по кадастралната карта на [населено място], срещу цена 23 973 евро, платена напълно от ищеца на ответника. С първоинстанционното решение е осъден ответникът [фирма] да заплати на ищеца И. В. О. сумата 7 149.16лв. – разноски по делото, както и е осъдена И. В. О. да заплати по сметка на [община] 1 406.61лв. местен данък по ЗМДТ, по сметка на ПРС 455.60лв. нотариална такса и по сметка на Агенция по вписванията – 40 лв. за вписване на възбрана.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон при извеждане на извода, че ищцата е изправна страна по предварителния договор, изпълнила задължението си за заплащане на договорената продажна цена в неговата цялост, и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 50, ал. 2 ГПК/ при връчване на преписи от исковата молба и приложенията на ответника, при което е преклудирана възможността му да депозира в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба и да упражни правото си на защита срещу иска – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен.Претендира сторените съдебно – деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ответникът – касатор релевира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: „При липса на данни, че търговецът е променил адреса си на управление и направена констатация на връчителя на съдебни книжа, че на обявения такъв в Търговския регистър липсва офис и служител или работник, който е съгласен да ги приеме, за да се приеме, че книжата са редовно връчени, следва ли да бъде залепвано уведомление по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК, вр.чл. 47, ал. 1 ГПК?; Редовно ли е връчването на исковата молба и доказателствата на ответника, когато връчителят е посетил адреса, но не е проявил активност да събере сведения от съседи по реда на чл. 44 и чл. 46 ГПК, дали на същия адрес е познат търговец с такова наименование, пребивавал ли е на този адрес и до кога?; Редовно ли е връчването на исковата молба и доказателствата на ответника, при условие, че в съобщението за това не е отбелязано и липсват отразени от връчителя сведения как е установил, че търговецът, до когото са адресирани книжата, няма офис на посочения от него и вписан в Търговския регистър адрес на управление, респ. липсват сведения да е изпълнил и вписал в съобщението сведения за направените от него констатации по реда и смисъла на чл. 44 и чл. 46 ГПК?; При установена по делото фактическа страна относно връчването на исковата молба на ответното дружество, следвало ли е съдът преди да приложи разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, да приложи процедурата по чл. 50, ал. 4, вр.чл. 47, ал. 1 ГПК?; Въззивният съд длъжен ли е да разгледа, обсъди и да се произнесе по всички заявени от жалбоподателя оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и възражения по предявените искове?“. По последния въпрос касаторът сочи противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 230 от 11.02.2013г. по т.д. № 1090/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 503 от 16.01.2013г. по гр. дело № 168/2012г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, а по останалите въпроси досежно редовността на връчването на съдебните книжа на ответника – със следната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК: решение № 36 от 06.07.2010г. по т.д. № 262/2010г. на ІІ т.о., решение № 599 от 15.10.2010г. по гр. дело № 1718/2009г. на ІІІ г.о., решение № 56 от 11.05.2012г. по т.д. № 41/2012г. на І т.о., решение № 546 от 13.01.2012г. по гр. дело № 508/2011г. на ІV г.о. и решение № 101 от 17.04.2013г. по гр. дело № 1714/2013г. на ІІІ г.о..
Ответницата по касационната жалба /ищец в производството/ И. В. О., в представения писмен отговор заявява становище за липса на основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Моли за присъждане на направените в касационното производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Първата група зададени въпроси от касатора, касаещи редовността на връчването на исковата молба и приложенията към нея на ответника по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, които съобразно правомощията на касационната инстанция по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, могат да бъдат преформулирани и сведени до един въпрос: редовно ли е връчването на съдебни книжа на търговец чрез прилагане на съобщението в цялост на основание чл. 50, ал. 2 ГПК, ако връчителят не е удостоверил напускане на вписания в търговския регистър адрес, а само че на последния няма офис и персонал /служители/ на търговеца, и длъжен ли е съдът при такова отбелязване от връчителя, преди да приложи нормата на чл. 50, ал. 2 ГПК, да изпълни процедурата по чл. 50, ал. 4 вр. с чл. 47, ал. 1 ГПК чрез залепване на уведомление?, който обаче не е обуславящ за изхода на конкретния правен спор и поради това не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително въззивният съд е счел, че не е налице допуснато нарушение на процесуалните правила и първоинстанционният съд правилно е приложил фикцията на чл. 50, ал. 2 ГПК с оглед удостоверяването от служителя, посетил адреса три пъти в рамките на повече от месец, че на адреса липсва офис и персонал на дружеството. При подобно удостоверяване според решаващият съд и щом няма вписана промяна на адреса на седалището в търговския регистър, единствената възможност за връчване на съдебните книжа на търговеца – ответник е тази по чл. 50, ал. 2 ГПК, поради което направените от ответника в първото съдебно заседание възражения срещу иска са преклудирани като такива извън преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК. Макар да е споделил извода на първоинстанционния съд за преклудираност на възраженията на ответника срещу иска, направени в първото с.з. и във въззивната жалба, въззивният съд ги е разгледал, обсъдил и приел за неоснователни, излагайки подробни съображения за това в мотивите на обжалваното решение, при което изводът за основателността на предявения конститутивен иск е съобразен изцяло и с въведените от ответника в предмета на делото способи на защита срещу иска, като именно тези правни съображения на решаващия съд се явяват обуславящи изхода на делото. Въпросът за редовността на връчването на съдебните книжа на ответника по чл. 50, ал. 2 ГПК и за произтичащата от това преклудираност на неговите възражения срещу иска съгласно чл. 133 ГПК, макар обсъден в мотивите на атакуваното въззивно решение, не е от решаващо значение за изхода на спора, поради което не следва да бъде допускано касационно обжалване по него.
По предявения конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въззивният Бургаски окръжен съд е приел за установено, че ищцата – купувач по процесния предварителен договор за продажба от 07. 12. 2012г. е изправна страна, изпълнила точно и изцяло задължението си за заплащане на договорената продажна цена в размер на 23 973 евро., който факт е удостоверен с разписка от 29. 07. 2014г., издадена от Р. Т. в качеството му на представляващ ответното дружество. Въпреки преклудираността на възраженията на ответника като способ на защита срещу предявения иск /направени след срока за отговор на исковата молба – в първото с.з. пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба/, решаващият съд е намерил, че ищцата не е неизправна страна по предварителния договор, а е изпълнила изцяло задълженията си по него още на 29. 07. 2014г., и поради това волеизявлението на ответника за разваляне на предварителния договор за продажба в хипотезите на чл. 87 ЗЗД не е породило правно действие. Относно възражението на ответника, направено за първи път във въззивната му жалба, за липса на представителна власт на Р. Т., издал разписката от 29. 07. 2014г., по отношение на продавача по процесния договор – [фирма], Бургаски окръжен съд е приел, че дори да е отсъствала такава представителна власт, ответникът не се е противопоставил на извършените действия от Р. Т. в момента на узнаването, който момент може да бъде отнесен най – късно към момента на връчването на призовката за първото с.з. пред първоинстанционния съд по настоящото дело /15. 03. 2016г./, към който управител на ответното дружество е именно Р. Т., поради което не е осъществена хипотезата на чл. 301 ТЗ и действието без представителна власт се е валидирало окончателно. При неоснователност на възраженията на ответника за неплащане на продажната цена от страна на ищцата и за разваляне на процесния предварителен договор за продажба поради виновното му неизпълнение от купувача, както и доколкото е безспорно по делото, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, въззивният съд е намерил иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за основателен и е обявил предварителния договор за продажба от 07. 12. 2012г. за окончателен с произтичащите от това правни последици.
При горепосочените решаващи правни изводи на второинстанционния съд, поставеният от касатора правен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да разгледа, обсъди и да се произнесе по всички заявени от въззивника оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и възражения по предявените искове?, който е от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не удовлетворява допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Всички възражения на ответника срещу иска, относими към възникването и съществуването на потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /за неплащане на продажната цена от ищцата, за разваляне на предварителния договор за продажба поради виновно неизпълнение на купувача по него и за липса на представителна власт на Р. Т. спрямо ответника при издаване на разписката от 29. 07. 2014г./, са обсъдени и приети за неоснователни от въззивния съд, като по всяко възражение са изложени отделни и задълбочени мотиви. Що се отнася до направеното за първи път във въззивната жалба възражение на ответника за липса на представителна власт на пълномощника на продавача по процесния предварителен договор – г-жа В., то действително не е разгледано от въззивния съд, но доколкото страните в процеса не спорят по сключването на процесния договор между самите тях и доколкото е прието за установено, че ответникът е признал плащането на цялата продажна цена от ищцата чрез удостоверителното изявление на Р. Т. в разписката от 29. 07. 2014г., това възражение не би могло, дори да е основателно, да се отрази върху крайния изход на настоящия правен спор. От гореизложеното следва извода, че поставеният правен въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба и възражения срещу иска, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с безпротиворечивата задължителна практика на ВКС, вкл. сочената от касатора в касационната му жалба, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение и по този въпрос.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 3 200 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І-82 от 03.10.2016г. по в. гр. дело № 1124/2016г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на И. В. О., руска гражданка, [дата на раждане] , сумата 3 200 лв. /три хиляди и двеста лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: