5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
София, 22.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4229 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. К. от [населено място], обл. С., представляван от адв. В. В. и адв. С. Т., против решение № 966 от 4 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 1294/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 1002 от 22 март 2016 г., постановено по гр.д. № 5885/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], с което са отхвърлени предявените от К. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], искове за признаване за незаконна и отмяната на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с К., за възстановяване на работа на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за шест месеца от 27.04.2015 г., в размер на 9120 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че ответникът не е установил дали касаторът притежава необходимата професионална квалификация за заемане на съответната длъжност предвид оспорването на заповедта, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, и че съдът не се е произнесъл по изричните доводи на касатора, че дружеството не се е съобразило с въведената разлика в Правилника за безопасност при работа в неелектрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по топлопреносни мрежи и хидротехнически съоръжения (ПБРНУЕТЦТПМХТС) между понятията „квалификационна група за безопасност при работа” като степен за оценяване на квалификацията на даден работник като знания и практически умения за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, и „професионална квалификация” – придобита за упражняване на професия или част от нея в системата на Н. ЕАД след завършено образование, ПУЦ или курсове по програми, както и довода, че в хода на трудовото правоотношение касаторът е завършил висше образование с техническа насоченост, поради което по силата на посочения правилник е придобил по право ІІ и ІІІ квалификационни групи за безопасност при работа. Подчертано е, че съдът не е извършил проверка на всички факти съобразно изискванията на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, и игнорирал други от съществено значение за законността на уволнението. Съдът не е обсъдил и твърдението дали не е въведена промяна в изискванията за изпълнение на длъжността, което сочи основанието по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ, а не соченото в обжалваната заповед такова по т. 6. Касаторът счита, че представените три броя длъжностни характеристики за длъжността „монтьор, ремонт на машини и оборудване” са без дати и са оспорени относно достоверността им, поради което не могат да му бъдат противопоставени, макар да носят неговия подпис, защото не могат да се съотнесат към конкретно време на трудовото му правоотношение. Заявено е и нарушение по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ – към момента на връчване на заповедта касаторът е бил в законно разрешен отпуск по болест. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор П. И., чрез юрисконсулт К. К., оспорва както наличието на основание за допускане на касационното обжалване, така и оплакванията на касатора по правилността на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд взема предвид сторените с исковата молба и въззивната жалба оплаквания, като приема за установено, че според първоначално подписаната длъжностна характеристика за заеманата от ищеца длъжност, както и според представена такава с исковата молба, изискване за заемане на длъжността е ежегодното полагане на изпити по ПБРНУЕТЦТПМХТС и по Правилника за безопасност и здраве при работа в електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи (ПБЗРЕУЕТЦЕМ), като представената с исковата молба е без посочена дата на подписването й, без обаче ищецът да твърди, че документът е съставен и подписан след провеждането на последния периодичен изпит, а и подобно обстоятелство не се установява. Твърдение за липсата на задължение за периодично явяване на изпит не се съдържа както в писмото на Националната федерация на енергетиците от 19.03.2015 г. до работодателя, така и в заявлението, което ищецът е отправил до работодателя и К. за анулиране на изпита. Като нямащо значение в конкретния случай е възприето обстоятелството, че ищецът през 2013 г. е завършил висше образование, защото то не отменя задължението му за полагане на съответните изпити. Относно констатациите на протоколите на изпитните комисии от 26.11.2014 г. и 23.12.2014 г. съдът препраща към мотивите на първата инстанция. Заключено е, че предвид неиздържания от ищеца изпит за втори път в един и същ изпитен цикъл, въз основа на чл. 27, ал. 4 ПБРНУЕТФЦХТС, правоотношението с ищеца е правилно прекратено.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблемът за понятието „професионална квалификация” за изпълняваната работа по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. второ КТ – според съдебната практика „професионална квалификация” е квалификацията по професия или по част от професия, която включва съвкупност от професионални компетенции и необходимите за тяхното формиране общообразователни знания и умения. Касаторът приема, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 476 по гр.д. № 1413/2010 г., ІV г.о., решение № 208 по гр.д. № 650/2009 г., ІІІ г.о., решение № 436 по гр.д. № 441/2009 г., ІV г.о. Касаторът приема, че съдът не прави разграничение между професионална квалификация и други допълнителни изисквания за заемане на длъжността. Поставеният въпрос обаче няма отношение към действителното разрешение на въззивния съд – прието е, че чл. 27, ал. 4 ПБРНУЕТФЦХТС (при повторно неиздържан изпит, необходим за придобиване на квалификационна група съгласно чл. 10, ал. 1 от правилника, председателят на изпитната комисия представя писмен доклад на работодателя със становище за пригодността на изпитваното лице за изпълняваната работа или заемана длъжност) налага прекратяване на трудовия договор, след като изискването за заемане на длъжността при условията на ПБРНУЕТФЦХТС е записано в длъжностната характеристика на ищеца и необходимостта от полагане на изпит не се оспорва пред работодателя, и следователно съдът възприема, че посоченият правилник въвежда изискване за притежавана професионална квалификация, както е означено в него. Въпрос за това дали правилото на чл. 7, ал. 1, т. 3 от правилника – персоналът, който ръководи, контролира или извършва работи/дейности и/или техническо и оперативно обслужване на неелектрически уредби и мрежи трябва да притежава квалификационна група за безопасност при работа с неелектрически уредби и мрежи, изисквана от правилника, въвежда изискване за притежаване на определена професионална квалификация за изпълняваната работа съгласно съдържанието на понятието в чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. второ КТ, не се поставя. След като изрично поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора, то не може да бъде извършена съпоставката между неговото разрешаване, дадено от въззивния съд, и това в посочената съдебна практика.
На второ място се поставя проблемът за задължението на съда да определи действителното основание за уволнението, като след това да извърши и проверка за наличието на елементите от състава на приложимата в случая правна норма. Касаторът приема, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с ТР № 13/1976 г., ОСГК, и решение № 746 по гр.д. № 119/2010 г., ІІІ г.о. За касационния съд не е ясно в каква връзка се сочи първото решение, тъй като с него ОСГК, ВС, се е произнесло по въпроса за участието на съдия или съдебен заседател при решаване на върнато от втората инстанция дело за ново разглеждане, а този въпрос няма връзка с изрично поставения по-горе в настоящото производство въпрос. В решението на ВКС по гр.д. № 119/2010 г. на ІІІ г.о. е разрешен друг въпрос – законно ли е уволнението при положение, че има несъответствие между фактическото и правно основание за уволнението (по т. 6 и т. 11 от чл. 328, ал. 1 КТ) и за съотношението между тях. В отговор на въпроса касационният съд приема, че при наличие на противоречие между текстовата част на заповедта за уволнение и нейното цифрово изражение, от значение за правната квалификация на уволнението е съдържателната (текстова) част от заповедта и въз основа на нея съдът ще прецени законността на уволнението. Подобно противоречие в настоящия процес не се е твърдяло, а е поддържана единствено неправилно дадена от работодателя квалификация на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение в обжалваната заповед. В случая по изрично поддържаното от касатора питане, отразено по-горе, не се представя практика на ВКС, която да аргументира наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, след като друго такова основание не се сочи. Отделно от това е необходимо да се посочи, че въпросът не е и обуславящ, защото въпросът за вярното основание, на което би следвало да се прекрати трудовото правоотношение в случая, е повдигнат от касатора още в първоинстанционното производство и е посочен във въззивната жалба, но липсва произнасяне на въззивния съд. А въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички искания и доводи на страните, заявени във въззивната жалба, не се поставя (макар оплакването да е заявено в касационната жалба), което препятства възможността на касационния съд да се произнесе по иначе релевантното питане. Накрая е заявено, че липсват достатъчно мотиви в уволнителната заповед досежно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, и се сочат решение № 416 по гр.д. № 1844/2013 г., ІV г.о., и решение № 476 по гр.д. № 1413/2010 г., ІV г.о. И този проблем не води до допускане на касационното обжалване, тъй като въпросът предпоставя да е установено, че мотивите в заповедта по основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, са недостатъчни, каквото заключение съдът не е направил. Извън това, въпросът предполага касационният съд в настоящото производство по селекция на касационните жалби да подложи на преценка обжалваната заповед, каквато цел производството няма, а такава възможност съществува едва в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Затова не е необходима преценката на сочените решения на ВКС.
Предвид изхода на спора, касационният съд приема, че на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. К. съд не е компетентен да се произнася в настоящото производство по разноските на страната в другите съдебни инстанции.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 966 от 4 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 1294/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА Г. П. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], общ. Д., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 100,00 (сто) лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: