О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр. София, 23.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 642 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Т. от [населено място], Софийска област, срещу решение № 436 от 10.10.2016г. по в. гр. дело № 474/2016г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 44/10.05.2016г. по гр. дело № 546/2015г. на Районен съд Своге, като вместо него е постановено ново, с което са отхвърлени предявените от Т. Н. Т. срещу [фирма] обективно кумулативно съединени искове с правни основания: чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване незаконността на уволнението му, извършено със заповед № 29/02.10.2015г., издадена от управителя на [фирма]; чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „строителен работник” и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 2 280 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, за периода: 02.10.2015г. – 02.04.2016г.. С въззивното решение ищецът Т. Н. Т. е осъден да заплати на ответника [фирма] сумата 1 197.60 лв., представляваща сторените деловодни разноски, от които 612 лв. – платено от ответника адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, 500 лв. – платеното от ответника адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция и 85. 60 лв. – платената от ответника държавна такса по въззивната жалба.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния правен въпрос: „При извършване на тълкуване на непълна и неясна договорна клауза, може ли съдът да замести същата със законов текст, предвиден за друга хипотеза? По този начин постига ли се достигане до действителната воля на страните? Подменя ли се по този начин действителната с предполагаемата обща воля на страните?“, по който сочи противоречивото му разрешаване със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в Р-81-2009-761-І ТО, Р-318-2011-182-ІV, Р-167-2012-666-І ТО, Р-38-2012-1227-ІІ, Р-129-2013-558-ІІ ТО, Р-4-2014-23-ІІ ТО и Р-67-2014-1843-ІІ, съдържаща частично разрешаване на въпроса, както и сочи че допускането на касационно обжалване по него ще е от значение за еднаквото прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. допълнителните основания за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касаторът навежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на съдебна практика, по следните въпроси: „Налице ли е правна възможност съдът да използва възможност, предвидена в друга законова хипотеза, за да попълни договорна празнота?“ и „Ако искът за признаване на незаконността на уволнение се явява просрочен, длъжен ли е съдът да се произнесе по него като преюдициален с оглед неговата предпоставеност спрямо иска по чл. 225 КТ и ако не го стори по този начин дерогира ли се законоустановения тригодишен давностен срок за предявяването му?“.
Ответникът по касационната жалба /ответник в производството/ [фирма], в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Моли да му бъдат присъдени направените в касационното производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, но не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Третият поставен от касатора – ищец въпрос: „Ако искът за признаване на незаконността на уволнение се явява просрочен, длъжен ли е съдът да се произнесе по него като преюдициален с оглед неговата предпоставеност спрямо иска по чл. 225 КТ и ако не го стори по този начин дерогира ли се законоустановения тригодишен давностен срок за предявяването му?“ е вътрешнопротиворечив и не съдържа прецизна формулировка, от която да може да се изведе правен въпрос от значение за изхода на конкретния спор по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Следва да бъде посочено, че в атакуваното решение въззивният съд не е приел за погасен по давност иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а с оглед направения извод за погасяване по давност на исковете за признаване незаконността на процесното уволнение и за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, който въпрос съобразно безпротиворечивата съдебна практика е относим към основателността на исковете, и доколкото незаконността на уволнението е елемент от фактическия състав на субективното право по чл. 225, ал. 1 КТ, искът е отхвърлен като неоснователен поради неосъществен фактически състав на чл. 225, ал. 1 КТ. Дори да бъде приет за правен въпрос, горепосоченият трети въпрос на ищеца, не е обуславящ за крайния изход на конкретното дело, тъй като предявените искове са приети за неоснователни от въззивния съд не само поради погасяването с кратката специална давност по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ на исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, а и защото при разглеждането им по същество съдът е стигнал до извод за законност на процесното уволнение, т.е. именно последният е решаващият правен извод, от значение за изхода на конкретния трудов спор. Съобразно гореизложеното третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно за да не бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос.
Първият и вторият въпроси на касатора се отнасят до правомощията на съда при тълкуване на непълна или неясна договорна клауза по чл. 20 ЗЗД и възможността липсващата договорна клауза да бъде заместена от императивна материалноправна норма, без да се подменя действителната воля на страните, като по тях въззивният съд е формирал обуславящи изхода на конкретния спор правни изводи, включени в спорния предмет, т.е. спрямо тези правни въпроси е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Приемайки процесният трудов договор от 29. 06. 2015г. за такъв със срок за изпитване с оглед отбелязването в самия договор, че е сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 70 КТ, решаващият съд е заключил, че трудовият договор със срок за изпитване може да се сключи като безсрочен или срочен трудов договор, при постъпването на работа, но за срок не по-дълъг от 6 месеца съгласно императивното правило на чл. 70, ал. 1 КТ, като правното значение на клаузата за изпитване се проявява при прекратяването на този договор, доколкото страната, в чиято полза е уговорен срока на изпитване, може да прекрати трудовото правоотношение преди изтичане на срока за изпитване без предизвестие. Посочил е, че разпоредбата на чл. 70, ал. 1 КТ регламентира императивен максимум на срока за изпитване /6 месеца/, поради което всяка уговорка между страните за по-дълъг срок за изпитване не прави клаузата изцяло нищожна, а съобразно правилата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, същата следва да бъде заменена с императивния максимум на срока за изпитване, като такъв следва да бъде подходът и в случай, че липсва въобще посочване на срок за изпитване, каквато е процесната хипотеза. Позовавайки се на решение № 215 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 722/2011 г. на IV г. о. по чл. 290 ГПК, Софийски окръжен съд е квалифицирал процесния трудов договор като такъв със срок за изпитване от максималния допустим 6 – месечен срок, уговорен в полза и на двете страни, доколкото липсва изрична договорна клауза в този смисъл и съгласно чл. 70, ал. 2 КТ, тълкувайки действителната воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД въз основа на отбелязването в договора, че е сключен при условията на чл. 70 КТ, което цифрово отразяване на правната норма, без словесно й оформяне, е достатъчно за определяне съдържанието на договора като трудов със срок на изпитване. Въззивният съд се е позовал и на константната практика на ВКС, съгласно която в срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол, като до изтичане на срока за изпитване разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 71, ал. 1 КТ във всеки момент от изпълнението му /решение № 11 от 24.01.2012 г. по гр. д. № 1783/2010 г., IV г. о., решение № 215 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 722/2011 г., IV г. о., решение № 108 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 4838/2013 г., IV г. о. и др./. Въззивният съд е посочил още, че когато упражнява правото си да прекрати трудовия договор, сключен със срок за изпитване, работодателят не е длъжен да излага мотиви за прекратяването, а следва единствено да се позове на разпоредбата на чл. 71, ал. 1 КТ, което е и сторил ответникът в заповедта за процесното уволнение /в този смисъл е цитирано решение № 16 от 30.01.2015г. по гр. д. № 4793/2014 г. на ВКС, IV г. о./. Предвид изложеното и доколкото работодателят се е позовал именно на разпоредбата на чл. 71, ал. 1 КТ при процесното уволнение, което е извършено в рамките на 6-месечния срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ, решаващият съд е приел процесното уволнение на ищеца за длъжността „строителен работник“ за законно, а предявените искове за неоснователни.
По формулираните от касатора първи и втори правни въпроси за тълкуване действителната воля на страните по двустранен договор съгласно чл. 20 ЗЗД, приложима и към трудовия договор със срок за изпитване по чл. 70 КТ, е формирана богата, безпротиворечива, задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /решение № 81 от 07. 07. 2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 318 от 13. 07. 2011г. по гр. д. № 182/2010г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 167 от 26. 01. 2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, 1 т.о.; решение № 38 от 27. 02. 2012г. по гр. д. № 1227/2011г. на ВКС, 2 г.о.; решение № 129 от 12. 07. 2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, 2 т.о.; решение № 67 от 30. 07. 2014г. на ВКС, 2 т.о.; решение № 338 от 27. 09. 2011г. по гр.д. № 64/2011г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 155 от 27. 06. 2016г. по гр.д. № 418/2016г. на ВКС, 3 г.о. и др., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК/, с която обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено. Според същата на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълните и неточните договорни клаузи, които пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание и целените правни последици на сключения договор; тълкуването по чл. 20 ЗЗД се извършва, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите, като отделните договорни уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, произтичащ от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В съответствие с гореизложеното, въззивният съд е достигнал по пътя на тълкуването по чл. 20 ЗЗД, при съобразяване със законоустановените критерии за тълкуване на договор, че действителната воля на страните по процесното трудово правоотношение е за сключване на трудов договор със срок за изпитване за максималния, допустим от закона срок от 6 месеца, позовавайки се на отбелязването в текста на договора, че основанието за сключването му е нормата на чл. 70 КТ, регламентираща един единствен трудов договор, а именно този със срок за изпитване, съпоставяйки това отбелязване с останалите договорни клаузи, които му съответстват, доколкото договорът със срок за изпитване може да е както срочен, така и за неопределено време /безсрочен/. Що се отнася до възприемането на максималния срок от 6 месеца като срок за изпитването, уговорен в полза и на двете страни, въпреки липсата на изрична договорна клауза досежно срока за изпитване, решаващият съд отново е съобразил задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, част от която цитирана по – горе, вкл. посочената във въззивното решение, според която независимо и дори въпреки липсата на уговорка за срока на изпитване, страните не разполагат със свобода да договарят по – дълъг от установения в императивното правило на чл. 70, ал. 1 КТ 6 – месечен срок. В този случай липсващата или противоречащата на императивната правна норма договорна клауза се замества от първата, без да рефлектира върху действителността на договора, като това правомощие на съда произтича от самия характер на императивното материално правило, от което страните не могат да се отклоняват по забрана на закона и в поставените от него граници е ограничена договорната им автономия по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Действителната воля на страните при тълкуване по чл. 20 ЗЗД във всички случаи следва да бъде съобразена с приложимата императивна материалноправна норма. В гореизложения смисъл даденото разрешение на поставените от касатора първи и втори правни въпроси в обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, което обстоятелство изключва наличието на сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С оглед изхода на настоящото производство, ответникът има право на съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция, но макар да ги е поискал с отговора на касационната жалба, той не е представил доказателства за сторени такива разноски, поради което съдът не му присъжда такива разноски.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 436 от 10.10.2016г. по в. гр. дело № 474/2016г. на Софийски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: