О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
София, 25.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.03 .2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2670 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1818/13.09.2016 г., по т.д.№ 1476/2016 г., с което е отменено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 135 от 18. 01.2016 г., по т.д.№ 1998/2015 г., в неговата осъдителна част за сумата 9 317.58 лв. – застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди на застрахован л.а. БМВ Х6 с рег.№ В16 – 84НС, настъпили в резултат на предизвикано от проливен дъжд наводнение на 16.06.2014 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 26. 03.2015 г. до окончателното и изплащане и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен като неоснователен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма], гр. София иск по чл.208, ал.1 КЗ / отм./, като в негова тежест са възложени и деловодните разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивната инстанция за законосъобразност на отказа на ответника – застраховател да заплати дължимото застрахователно обезщетение за безспорно настъпило застрахователното събитие – покрит застрахователен риск по валидно сключен между страните договор за застраховка „Каско”, клауза „П”- „Пълно каско”, като излага подробни писмени съображения за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.211, т.2 КЗ/ отм./, установяването на които е в доказателствена тежест на дружеството застраховател. Навежда и доводи за отсъствие на мотиви в обжалвания съдебен акт относно проявлението на двете изискуеми се предпоставки – значителност на конкретното неизпълнение на застрахования, с оглед интереса на застрахователя и предвиждането му в закона или застрахователния договор, като основание за надлежно упражнено от застрахователя потестативно право на отказ за заплащане на застрахователното обезщетение.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото материалноправни въпроси : 1.”Дали прилагането на нормата на чл.211, т.2 КЗ/ отм./ е обусловено от доказване на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, обявено за значително за интереса на застрахователя по условията на договора за застраховка от една страна и настъпване на застрахователното събитие от друга?”; 2.”Следва ли при кумулативно предвидени в застрахователния договор няколко задължения на застрахования, за „значително” по см.на чл.211,т.2 КЗ/ отм./да се счита неизпълнението на кумулативната им даденост на всички, предвидени в застрахователния договор задължения?” и 3.” Следва ли съдът да обоснове правният си извод за значителност по см. на чл.211, т.2 КЗ/ отм./ за всяко поотделно от кумулативно предвидените в застрахователния договор неизпълнения?”
За илюстрация на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от поставените въпроси са посочени решения по чл.290 ГПК на ВКС, ТК: № 185 от 05.03.2014 г., по т. д. № 350/12 на І т.о.; № 102 от 02.10.2012 г., по т.д.№ 615/2011 г.на І т. о. ; № 15 от 12.04.2012 г., по т.д.№ 454/2011 г. на ІІ т.о. и № 49 от 29. 07. 2013 г., по т.д.№ 840 / 2012 г.. Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано едновременно с критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е обосновано с отсъствие на съдебна практика по конкретната разгледана според касатора, хипотеза, имаща отношение към приложението на чл.211, т.2 КЗ/ отм./, когато в ОУ на застрахователя – неразделна част от сключения договор за имуществено застраховане са предвидени три отделни, различни по вид и характер самостоятелни задължения на застрахования, чието неизпълнение, но само в тяхната кумулативна даденост, съставлява „изключен риск”, можещ да обоснове правото на отказ на застрахователното дружество да заплати застрахователно обезщетение.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допустимостта на касационното обжалване и при условията на евентуалност срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел за доказани, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, елементите от фактическия състав на чл.211, т.2 КЗ/ отм./, пораждащ правото на застрахователя да откаже заплащане на дължимото обезщетение по валидно сключен със собственика на увреденото имущество, договор по имуществена застраховка „Каско”, клауза ”П” – „Пълно каско”. Обсъждайки основания спорен по делото въпрос, свързан с твърдяното от ответника неизпълнение на задължението на ищеца, произтичащо от клаузата на т.16.6 от ОУ на застрахователя към сключения между страните застрахователен договор и обусловеното от него приложение на чл.211, т.2 КЗ/отм./, въззивният съд е изложил съображения, че макар значителното количество валежи в [населено място] на процесната дата да е безспорно и като ноторен факт по см. на чл.155, пр.1 ГПК да не се нуждае от доказване, вкл. за мястото на движение на застрахования лек автомобил, управляван от ищеца Х., то поведението на последния, като водач, е било в несъответствие с изискванията за техническа експлоатация на моторното превозно средство при конкретните пътни и метеорологични условия. С оглед на последното е изградил правен извод, че то съставлява изключен риск по см. на чл.16.6 от ОУ на застрахователя и вида на сключената застраховка. При обосноваване на правния си извод, че настъпилото застрахователното събитие не е годно да обоснове ангажиране договорната отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като е в резултат на поведението на застрахования, въззивната инстанция се е позовала на заключението на изслушаната авто-техническа експертиза за начина и характера на уврежданията на процесната вещ – навлизане на вода в цилиндровото пространство на двигателя през смукателните тръби на същия, намиращи се в случая на 92-93 см. от нивото на пътното платно както и на вмененото с чл.207, ал.1 КЗ/ отм./ общо задължение на застрахования – да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване източниците на опасност за причиняване на вреди и пр. Обстоятелството, че в хода на делото не е установена нито обективна невъзможност на водача Х. да спре процесния лек автомобил, движил се безпрепятствено по улиците на града, до момента на навлизането му в насъбраната на пътя огромна локва вода, независимо от проливния дъжд, който е бил краткотраен и да изчака намаляване обема на дълбоко наводнения участък от пътя, респ. да избере друг маршрут, нито е доказана неотложност на преминаване на автомобила през последния – предотвратяване настъпването на по- големи вреди, спазване задължителните указания на контролни органи или друга извинителна причина, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, сочи на значимо както в същността си, така и за интересите на застрахователя неизпълнено задължение на водача на моторното преводно средство, поради което при изрично договорените с ОУ основания за неплащане на застрахователно обезщетение, отказът на застрахователя, основан на чл.211, т.2 КЗ8 отм./ се явява законосъобразен.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само първият от поставените от касатора материалноправни въпроси, като включващ се в предметна на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд осъществява общата главна предпоставка за достъп до касация, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВК,.
Недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По поставения правен въпрос е налице формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на касационната инстанция, с която обжалваното въззивно решение е съобразено. Същата е в смисъл, че за да възникне право за застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение в хипотезата на неизпълнено задължение на застрахования, което е предвидено в застрахователния договор, това задължение трябва да е от такова естество, че да се намира в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие, с обема на произлезлите от събитието вреди или с възможността те да бъдат доказани. Посочената задължителна практика е приложима и за случаите, в които застрахователят обосновава правото си на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение с поведение на застрахования, което поради потенциалната опасност да предизвика настъпване на застрахователното събитие, да способства за увеличаване на вредите от събитието или да препятства доказването им е предвидено в договора или общите условия, като основание за освобождаване от застрахователна отговорност, включително под формата на изключен риск. Според приетото в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 207 от 13.01.2017 г., по т. д. № 3394/2015 г., II т. о., което същият изцяло споделя, в тези случаи правото на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, аналогично на хипотезите, покриващи фактическия състав на чл.211 т.2 КЗ /отм./, е обусловено от доказване на причинна връзка между поведението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, респ. обема на вредите и/или възможността за доказването им. Със същото решение е даден отговор и на критерия за „значителност” по смисъла на чл.211 т.2 КЗ /отм./, като възприетото с него разрешение е в съответствие с приетото и в цитираните от касатора решения на ВКС: № 102 от 02.10.2012 г., по т.д.№ 615/2011 г. на І т.о.; № 185 от 05.03.2014 г., по т.д.№ 350/2012 г. на І т.о. , № 15/12.04.2012 г., по т.д.№ 454/2011 г. на ІІ т.о. и № 49 от 29.07.2013 г., по т.д.№ 840/2012 г., според които условието за „значителност” следва да се преценява във всеки конкретен случай. В съгласие с тази практика е процедирал и въззивният съд в обжалвания съдебен акт, обсъждайки подробно вида и характера на неизпълненото от ищеца конкретно задължение по т.16.6 от ОУ на застрахователя и последиците от това му поведение за реализирането на риска.
Що се касае до правилността на тази преценка, с оглед ангажираните по делото доказателства, то тя – относима към основанията за касация, но не и към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК
Вторият и третият въпроси, са некоректно поставени, доколкото в обжалвания съдебен акт нито е прието, че задълженията на застрахования в клаузата на т.16 от ОУ към процесния застрахователен договор са предвидени кумулативно, а не самостоятелно, нито такъв довод е въвеждан в хода на делото пред инстанцията по същество на спора. Поради това те не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че извод за кумулативност на задълженията, посочени в т.16.6 от ОУ на застрахователя, въобще не следва от съдържанието на посочената договорна клауза.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо и съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. не следва да бъде обсъждано.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само ако е доказано реалното им извършване. В случая такива доказателства не са ангажирани по делото, поради което искането следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1818/13.09.2016 г., по т.д.№ 1476/2016 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: