О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
София, 25.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.03.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2586 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Д. Ч. от [населено място], [община], чрез Ж.Г. – ПАК/ против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 220 от 30.06.2016 г., по възз.т.д.№ 275/ 2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Смолянския окръжен съд № 20 от 18.01.2016 г., по т.д.№ 15/2015 г. в частта му за уважаване на предявения от Д. Б. Н. срещу касатора, като ответник, иск по чл.422 ГПК до размера на сумата 36 000 лева – вземане, произтичащо от запис на заповед от 27.02.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 26.11.2014 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 2 794.50 лв. и е прекратено въззивното производство в останалата му част, с която положителната установителна искова претенция е отхвърлена за разликата над 36 000 лв. до 40 000 лв. главница, поради липса на правен интерес за жалбоподателя.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.”Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, ако по делото не са събрани допуснатите от първоинстанционния съд доказателства, вкл. и тези визирани в доклада по делото? И следва ли при изрично заявено искане във въззивната инстанция от жалбоподателя, те да бъдат допуснати?” и
2. „ Правилно ли е формирано вътрешното убеждение на съда, ако то е основано на правните и фактически изводи, направени без да бъдат събрани изцяло и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, наведени от страните и без да бъде изяснено делото от фактическа страна?”
Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани ППВС № 1/53 г. и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 58 от 28.04.2015 г., по т.д.№ 946/2014 г. и № 113 от 20.01.2016 г., по т.д.№ 955/2014 г., двете на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните процесуални изисквания за редовност, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен частично предявения срещу В. Д. Ч. положителен установителен иск по чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземане по запис на заповед от 27.02.2014 г. за сумата 40 000 лева с падеж на 27.09.2014 г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК № 155 от 16.12.2014 г. и изпълнителен лист по ч.гр. д. № 269/ 2014 г. на ЧРС Пловдивският апелативен съд, след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства и доводите на страните, вкл. заключението на изслушаната съдебно- почеркова експертиза, поискана от ответника, е приел, че менителничният ефект е редовен от външна страна и обезпечава твърдяното в исковата молба каузално правоотношение между страните, породено от сключен помежду им договор за заем за сумата 40 000 лева. Изложени са съображения, че с извършения от ищеца чрез платежно нареждане превод на същата тази сума по сметка на издателя на ефекта в [фирма] , с която тя е заверена, както сочат приложените по делото писмени доказателства,чиято доказателствена сила не е оборена, гаранционно – обезпечителната функция на процесния запис на заповед е доказана и при липсата на установено от длъжника връщане пълния размер на заетата сума било по уговорения между съконтрахентите начин – чрез банков превод по конкретно посочена банкова сметка на заемодателя, било по друг предвиден от законодателя способ, за което доказателствената тежест е на последния, възражението за недължимост на претендираното вземане от 36 000 лв., съобразно въведения с въззивната жалба предмет на делото, е счетено за неоснователно. Позовавайки се на императивно създаденото с чл.164, ал.1, т.4 ГПК ограничение за гласни доказателства и отсъствието на изрично дадено от насрещната страна съгласие за събирането им, решаващият състав на въззивната инстанция е приел за недоказана твърдяната от ответника втора престация на сума от 4 000 лв., извършена през м. май 2014 г. и различна от безспорно направения от него банков превод на 4 000 лв. на 13. 05. 2014 г. по сметка на ищеца. В тази вр. са обсъдени и въведените във въззивното производство оплакванията на страната за ограничаване правото и на защита, поради процесуална незаконосъобразност на осъществените от ПОС действия по събиране на допуснатите и доказателства и разглеждане на делото в първоинстанционното производство. Изложени са съображения, че доколкото между първото съдебно заседание, след което е издадено искано от страната у-ние за снабдяването и с друго такова от съответната Банка, съдържащо банкова информация за сметката на ищеца и последното съдебно заседание пред ПОС от 10.12.2015 г. са проведени други две открити съдебни заседания, в които ответникът е могъл да поиска корекция на същото, то отказът на първоинстанционния съд да отложи делото за друга датата, за да му предостави такава възможност, предвид заболяване на същия и на повереника му, е в съгласие със закона – чл.142, ал.2 ГПК и не обосновава правен извод за лишаване страната от правото и да участва в процеса и да събере необходимите за изясняване на спора и допуснати и от съда доказателства.Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според съжденията в съобразителната част на обжалваното решение е представен болничен лист, несъобразен с изискването на чл.18, ал.2 от Наредба за медицинската експертиза – с изрично отбелязване невъзможността на заболялия за явяването му в съдебно заседание. Подробно в тази вр. решаващият състав на въззивната инстанция е обсъдил и самото отсъствието на необходимост от корекция в издаденото на ответника съдебно у-ние за установяване движението по банковата сметка на ищеца, отхвърляйки и по същество изложените от него в противна насока доводи, като правно несъстоятелни.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Първият от поставените от касатора въпроси на процесуалното право дори да се приеме, че е релевантен за делото по см. на задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от задължителната съдебна практика, свързана с приложението на чл.235, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК, вкл. цитираната от касатора. Видно от мотивите в обжалвания съдебен акт решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е извършил самостоятелна и обстойна преценка на ангажираните по делото доказателства и доводите на страните, като е дал подробен отговор и на всички въведени с въззивната жалба оплаквания на въззивника. Що се касае до правилността на тази преценка и обосноваността на изградените въз основа на нея фактически констатации правни изводи, с които всъщност касаторът изразява несъгласие, то като относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но ирелевантни за предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, същите не подлежат на обсъждане и инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК.
Вторият формулиран въпрос освен, че е некоректен, тъй като видно от данните по делото непопълването му с всички наведени от страната допустими от ГПК доказателства не е поради допусната от въззивната инстанция нарушение на процесуалния закон, в който см. са съображенията на касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, няма и обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд и чрез нея за крайния изход на делото, поради което не обосновава общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС от значение за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и обуславящи правната воля на съда, обективирана в постановеното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като проверката за законосъобразност – процесуална и материална на обжалвания съдебен акт, се извършва при разглеждане на касационната жалба по същество, т.е. след допускане на касационното обжалване.
Въпрос № 2 несъмнено не отговаря на посочените по- горе критерии, вкл. с оглед на конкретната му формулировка, а когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е и в разглеждания случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според цитираното вече ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 220 от 30.06.2016 г., по възз.т.д.№ 275/ 2016 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: