2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
гр. София, 25.5.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 467 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Е. Й. против решение №244/24.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 382/2016 г. от състав на Окръжен съд – Ловеч.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното реш6ение, съставът на въззивния съд е приел, че предявения насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД е неоснователен и е потвърдил решението на първоинстанционния съд в тази част, постановено в същия смисъл. Ищцата по насрещния иск е изложила твърдения, че между нея и ответника е съществувала договорка по телефона тя да му дава пари в заем, а той да погасява остатъка от кредита, и той да й върне парите след това. В отговора на исковата молба и във въззивната жалба въззивницата. Ищцата по този иск е признала, че тази сума по договора за потребителски кредит е изплатена от ответника, но твърди, че между тях е съществувала уговорка той да изплати половината от сумата, получена по този кредит. Твърденията на ищцата, че преведената от нея сума в размер на 2650 евро е за погасяване на заема, съдът е приел за неустановени по делото, тъй като се подкрепят единствено от показанията на нейната сестра, разпитана като свидетелка, които показания съдът е ценил съгласно разпоредбата на чл.172 от ГПК, като е отчел възможната й заинтересованост от изхода на делото. Освен това, съдът е взел предвид и обстоятелството, че едни и същи платежни документи-парични преводи, ищцата по този иск е представила по настоящето производство и по предходно гражданско производство с правно основание чл.108 от ЗС, по претенция за закупени от нея движими вещи, предявена срещу същия ответник и това са парични преводи от 20.09.2011 година – 500 евро и от 23.03.2012 година – 500 евро. В случая съдът е приел, че ищцата е изпращала парични записи на ответника, но не е установено на какво основание. Прието е, че основанието за превод на парите също не може да бъде установено категорично с оглед даденото генерално пълномощно на ответника да се разпорежда с кредитната карта на ищцата и да я представлява пред различни институции във връзка с детето й . От заключението на вещото лице, ищцата е погасявала задълженията си включително и през периода, за който тя твърди, че е изпращала паричните преводи за кредита- 2011 г.-2012 г., като сумите, които поръчителя е внесъл за погасяване на процесния заем са от януари 2016 г., като въз основа на тези факти, съдът е направил извод, че дори и времево твърденията на ищцата, че е изпращала парите за погасяване на заема не кореспондират с доказателствата по делото.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Първия правен въпрос е, при тълкуване на договор за заем съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, следва ли да се установи каква е действителната обща воля на страните, следва ли да се обсъди и изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, поведението на страните преди и след сключването му, характера на преговорите и сключването му, разменената кореспонденция във връзка с това.
Съдът не е приел от правна страна, че отговора на правния въпрос следва да е отрицателен, напротив, изложил е мотиви на първо място, че липсва сключен договор, доколкото не е установено по делото основанието за предаване на сумите да е по договор за заем. В тази насока, предвид и тежестта от доказването на договорните заемни отношения, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, съгласно която правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор и т. н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. В този смисъл е решение № 168/2010 г., постановено по гр.д.№ 134/2010 г. на ІV гр.отд., постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. Отговора на правния въпрос се съдържа в отговора на правния въпрос, даден с решение № 546/2009 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV гр.отд. и той е положителен, но с оглед конкретните данни по делото, съдът е приел, че договор за заем не е сключен, което не представлява отклонение от тази задължителна съдебна практика, напротив, същата е съобразена с правните изводи на съда с обжалваното решение. Проверката на данните по делото и възприетата от съда фактическа обстановка не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на решението, а необосноваността, като порок на съдебното решение не е сред касационните основания по чл.280 ГПК, а нейното евентуално наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, тъй като е основание по чл.281 ГПК, но едва след като са налице касационни основания по допускането на касационното обжалване.
Втория правен въпрос е, при оспорване на иск с правно основание чл.240 ЗЗД, следва ли ответникът да докаже възраженията си. Съдът не е отрекъл това процесуално задължение на ответник по предявен против него иск на това правно основание, но е приел, че липсва сключен договор за заем, като е безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика, че основанието при така предявен иск следва да се докаже от ищеца по делото, като предвид липсата на доказателства в тази насока е приел, че липсва сключен договор за заем, оттам е направил и извод за неоснователността на предявения иск, без да отрече процесуалното задължение на ответника за доказване на своите възражения, които обаче биха били налице едва след като се приеме, че е налице договор за заем, факт, който съдът е приел за неустановен.
Предвид изложеното, липсват сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за това производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 300 лева, представляващо заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №244/24.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 382/2016 г. от състав на Окръжен съд – Ловеч.
ОСЪЖДА А. Е. Й. от [населено място], общ. Т., [улица] да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Б. А. Г. сумата 300 /триста/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.