ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 564
София, 25. май 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 176 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решението на Монтанския окръжен съд от 10.10.2016 г. по гр. д. № 297/2016, с което е отменено частично решението на Монтанския районен съд от 13.07.2016 г. по гр. д. № 194/2016, като са отхвърлени исковете за признаване незаконността на уволнението и за заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ.
Недоволна от решението е касаторката Е. С. И., представлявана от адв. Л. Г. от М., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за обхвата на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, съгласно чл. 12 ГПК, които (въпроси) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, която прилага.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], представлявана от адв. Кр. Б. от САК, я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а въззивното решение е по същество правилно. Претендира направените за касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първият иск е неоценяем, а вторият е обусловен от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцaта е работила при ответника като „контрольор качество”, по безрочен трудов договор. Със заповед № 17/25.09.2015 е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, поради наложено дисциплинарно наказание за допуснато дисциплинарно нарушение, изразяващо се в това, че за периода 27.07. до 25.09.2015 г. не се е явила на работа, за което отсъствие не е представила валиден оправдателен документ. Въззивният съд е приел, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд за допуснато неизпълнение на задължението на работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание по чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото е приел, че е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 КТ, а именно виновно поведение от страна на работника, което е довело до невъзможност да бъде изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ. Съдът е кредитирал събраните гласни доказателства, които първоинстанционният съд е приел, че са дадени от заинтересовани свидетели (работещи при работодателя). Прието е за установено по делото, че ищцата не се е явила на работното си място от 27.07. до 07.08.2015 г., което обстоятелство е удостоверено с констативен протокол № 1/07.08.2015, като с писмена покана изх. № 70/29.07.2015, адресирана до ищцата на посочения в трудовия й договор адрес, работодателят е доказал, че е положил дължимата грижа да поиска обяснение от работника, още повече, че на 04.09.2015 г. е изпратил и нотариална покана, с която кани ищцата да се яви, за да даде писмени обяснения, във връзка с неявяването й на работа. Нотариалната покана отново не е връчена, но съдът е приел, че всички обстоятелства показват, че вината за невръчването е на самата ищца (за периода от време, за който няма спор по делото, че ищцата не се е явявала на работа, е налице кореспонденция между нея и различни инстанции и работодателя, от която е видно, че ищцата е наясно с обстоятелствата, за които се иска да даде обяснение по претендираното нарушение). Въззивният съд е приел, че ищцата изкуствено е създавала пречки на работодателя да изпълни процедурата на чл. 193 от КТ, като междувременно е настоявала да бъде оформена трудовата й книжка. Като е приел, че е спазена процедурата по чл. 193 КТ, въззивният съд е изложил съображения за законосъобразността на оспорената заповед по същество. По делото е прието като безспорно обстоятелството, че от 27.07.2015 г. до датата на издаване на оспорваната заповед ищцата не се е явила на работа, без да представи доказателства за уважителни причини, което деяние съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 187 КТ. По направения с исковата молба от страна на ищцата довод за незаконосъобразност на уволнението, поради неспазване от страна на работодателя на задължението по чл. 333 КТ да поиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, въззивният съд е приел, че представените от ищцата решения на ТЕЛК, установяват намалена работоспособност (58%), но липсва предписание на здравните органи за трудоустрояването й на друга работа или на същата при облекчени условия, поради което в случая работодателят няма такова задължение и ищцата не подлежи на предварителна закрила съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, като независиомо от това работодателят е поискал от Инспекцията по труда разрешение и такова е било дадено преди издаване на заповедта за уволнение (изх. № 212530/8.09.2015). Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск за признаване незаконността на уволнението е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, както и обусловеният от него иск за присъждане на обезщетение поради незаконно уволнение.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, съгласно която преди уволнението е необходимо да бъде поискано и получено разрешение от инспекцията по труда за всяко отделно основание за закрила, каквото в случая работодателят е получил (приложено в трудовото досие на ищцата). По втория процесуалноправен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от установената практика на ВКС (решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д № 1163/2010), с която е прието, че съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. От волята на ищеца зависи правните последици на кои факти да претендира. Той може по различни съображения да реши да не претендира всички свои права, а само някои от тях: защото има намерение да се откаже от някое свое право, няма сили, средства или желание да се бори за него, не разполага с убедителни доказателства за някой факт и не желае да понесе съдебните разноски, като предяви неговите правни последици и др. Когато факт, чиито правни последици не се претендират бъде установен по делото, съдът не може да го обсъжда (той е правно ирелевантен), нито може да прави от него доказателствени изводи за други правно релевантни факти. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той.
При този изход на делото на ответника по касация следва да бъдат присъдени претендираните разноски за касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението на Монтанския окръжен съд от 10.10.2016 г. по гр. д. № 297/2016.
ОСЪЖДА Е. С. И. от Л. да заплати на [фирма], сумата 600,00 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.