2
определение по ч.гр.д.№ 1777 от 2017 г. на Върховния касационен съд, ГК, Първо г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр.София, 26.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева ч.гр.д.№ 1777 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адв.П. Д. Т., назначена за управител на наследството на Д. Д. И. срещу решение № 1250 от 24.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 937 от 2017 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-Г състав, с което е потвърдено решение № 8209 от 16.01.2017 г. по гр.д.№ 70658 от 2016 г. на Софийския районен съд, 83 състав за оставяне без уважение молбата на адв.Т. да й бъде разрешено от съда да продаде оставения в наследството на И. апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес].
В частната жалба се твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен и се моли същият да бъде отменен.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от жалбоподателката задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 341 от 14.04.1992 г. по гр.д.№1033 от 1992 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и решение № 134 от 30.12.2013 г. по гр.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/ по следните правни въпроси:
1. Погасено ли е по давност към настоящия момент правото на наследниците, неприели наследството на Д. Д. И., починала на 17.01.2003 г. ?
2. Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи самостоятелни фактически и правни мотиви, обосноваващи решението й ?
Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
3. Може ли съдът да откаже да разреши продажбата на наследствен имот, ако 2/3 от наследниците изрично искат продажбата, а управителят на наследството, който представлява останалите 1/3 от наследниците, също иска тази продажба, защото не може да плаща съдебните такси за защита на собствеността на останалите, много по-скъпи имоти от наследството ?
4. Длъжен ли е управителят на наследството да се съобрази с искането на мнозинството от наследниците, след като делата, заведени от тях, носят очевидна полза и на неприелите наследството наследници ?
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд по чл.59, ал.2 ЗН счита следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за отказ да се разреши продажбата на оставения в наследството на Д. Д. И. апартамент, въззивният съд е приел, че разрешение на управителя на наследството не може да бъде дадено, тъй като не било доказано, че тази сделка би била в интерес на наследниците. В молбата не били посочени конкретни параметри на сделката /страни, цена/, за да може да се прецени дали тя би била в интерес на наследниците. Според съда, не е в интерес на наследниците да бъде отчужден /продаден/ единствения включен в наследството имот, за който няма съдебни спорове, че е бил собственост на наследодателката Д. И., за погасяване на посочените от молителката разходи по управлението на наследството /такси и консумативни разноски за апартамента в [населено място], ж.к.»Х.» и държавни такси и разноски по висящите съдебни дела за другите наследствени имоти/ при положение, че не е ясно дали тези дела биха имали благоприятен изход и че част от наследниците са открити и са приели наследството и ако искат да го запазят, са длъжни да поемат горепосочените разходи по това наследство. Не на последно място, съдът е приел, че не би било в интерес на наследниците продажбата на апартамента, за да се заплати адвокатско възнаграждение в размер на 20 000 лв. на управителя на наследството адв.Т. за процесуалното представителство по заведените дела, тъй като по принцип длъжността управител на наследството е безплатна, а само в определени случаи съдът може да определи възнаграждение на управителя за сметка на наследството. Приел е и че с приемането на наследството от част от наследниците, за което по делото имало данни, функциите на управителя на наследството отпадат, а дори и в конкретния случай да не са отпаднали- ако управителят на наследството не можел да изпълнява тези функции, с оглед чл.65 ЗН можел да поиска да бъде заменен с някой от наследниците.
С оглед тези мотиви на обжалваното решение няма основание за допускане на касационно обжалване на това решение поради следното:
1. Първият поставен от жалбоподателката правен въпрос /погасено ли е по давност към настоящия момент правото на наследниците, неприели наследството на Д. Д. И., починала на 17.01.2003 г./ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него въззивният съд не се е произнасял по този въпрос, а и не е бил длъжен да се произнася, тъй като такъв въпрос не е бил поставян нито пред него, нито пред първоинстанционния съд. Ако молителката като управител на наследството е твърдяла, че част от наследниците са загубили право да приемат наследството, а останалите наследници са открити, това би означавало, че нейните права и задължения като управител на наследството са отпаднали и тя няма право да се разпорежда с наследственото имущество, включително няма право да иска разрешение за такова разпореждане.
Дори и да се приеме, че такъв въпрос е поставен в първоинстанционното или във въззивното производство, няма противоречие с посоченото решение № 341 от 14.04.1992 г. по гр.д.№1033 от 1992 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. поради следното: Действително, в посоченото решение на ВКС, Първо г.о. е прието, че за приемане на наследството има давностен срок и той започва да тече от деня на съставяне на акта за смърт на наследодателя. Това решение на ВКС, Първо г.о. обаче е постановено при действието на друга правна уредба- преди отмяната на чл.50 ЗН със ЗИДЗН /ДВ, бр.60 от 24.07.1992 г./, който е предвиждал давностен срок за приемане на наследствата. След отмяната на тази разпоредба, вече няма срок за приемане на наследствата, които са открити след отмяната на чл.50 ЗН. В този смисъл са разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.д.№ 1 от 1998 г. на ОСГК на ВКС. В настоящия случай наследството на Д. И. е открито през 2003 г. /тоест много след отмяната на чл.50 ЗН през 1992 г./, поради което за приемане на това наследство не тече давностен срок.
2. По втория поставен правен въпрос /длъжна ли е въззивната инстанция да изложи самостоятелни фактически и правни мотиви за решението си/ няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от жалбоподателката решение № 134 от 30.12.2013 г. по гр.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. В съответствие с това решение на ВКС, а и с константната практика на ВКС, в обжалваното решение въззивният съд е изложил свои самостоятелни фактически и правни изводи по всички относими към спора въпроси. Изрично се е мотивирал защо счита, че продажбата на оставеният в наследството апартамент, с цел снабдяване на управителя на наследството със средства за заплащане на консумативни разноски за наследствените имоти и разноски по водените съдебни дела за тези имоти, не е в интерес на наследниците.
3. Третият поставен въпрос /може ли съдът да откаже да разреши продажбата на наследствен имот, ако 2/3 от наследниците изрично искат продажбата, а управителят на наследството, който представлява останалите 1/3 от наследниците, също иска тази продажба, защото не може да плаща съдебните такси за защита на собствеността на останалите, много по-скъпи имоти от наследството/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е напълно неотносим към настоящото дело- не се основава на данните по това дело, по което искането за разрешение по чл.59, ал.2 ЗН е направено само от управителя на наследството, но не и от някои от призованите към наследяване наследници на Д. И.. Още повече, че последните, ако са приели наследството й, не се нуждаят от разрешение от съда нито за управлението, нито за разпореждането с наследственото имущество.
4. Четвъртият поставен въпрос /длъжен ли е управителят на наследството да се съобрази с искането на мнозинството от наследниците, след като делата, заведени от тях, носят очевидна полза и на неприелите наследството наследници/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е неотносим към конкретното дело. Относимият въпрос е дали в този случай съдът следва да даде разрешение за продажба на наследствения имот като счете, че продажбата би била в интерес на наследниците, а не дали управителят на наследството е бил длъжен да се съобрази с искането на мнозинството от наследниците за тази продажба.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1250 от 24.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 937 от 2017 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-Г състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.