ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 657
София, 14. юни 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1659 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 39/03.02.2017 на Пазарджишкия окръжен съд по гр. д. № 14/2017 в частта, в която е отменено решение № 707/28.09.2016 на Пазарджишкия районен съд по гр. д. № 2346/2016, като са отхвърлени предявените искове за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение за разликата над 36,36 лева до претендираните 2.520 лева по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Недоволен от решението е касаторът М. И. Д., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие, когато с предходна заповед, която е отменена, трудовият договор е прекратен поради завършване на определената работа, за конкуренцията на основания за прекратяване на трудовото правоотношение, както и по процесуалноправния въпрос за възможността съдът да се произнесе, надхвърляйки предмета на търсената защита по основания, които не са въведени в исковата молба, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/16.01.2012 по тълк. д. № 3/2011 на ВКС, ОСГК.
Ответникът по жалбата [фирма], представляван от адв. Н. Я. от ПАК, я оспорва като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първият и вторият иск са неоценяеми, а третият е обусловен от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил като „Шофьор на лекотоварен автомобил“ при ответника по трудов договор № 32/04.03.2015, сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, в който като основание е посочено „до завършване на определена работа“, без да е определен срок, за който е сключен и да е конкретизирана работата, която следва да се извърши и до завършването на която е сключен трудовият договор. Със заповед № 73/25.05.2016 ответникът е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ поради завършване на определената работа, като заповедта му е връчена на 25.05.2016 г. при отказ. На 27.05.2016 г. ищецът е подал уведомление вх. № 102/27.05.2016 до ответното дружество, с което е поискал на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ да прекрати едностранно трудовото правоотношение между страните без предизвестие по здравословни причини, считано от 25.05.2016 г., от когато престанал да ходи на работа, тъй като не е можел да изпълнява възложената му работа поради заболяване, а работодателят не му осигурил друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи (посоченото уведомление е достигнало до знанието на работодателя и не е било оттегляно от работника). Със заповед № 77/30.05.2016 ответникът е отменил предходната си заповед № 73/25.05.2016, като трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание полученото уведомление и чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ. Като безспорно е прието, че тази заповед не е връчена на ищеца преди предявяване на исковата молба, но му е била връчена с отговора на исковата молба, който заявява, че заповед № 77/30.05.2016 г. вероятно е издадена за целите на настоящото производство след подаване на исковата молба, доколкото в трудовата му книжка като основание за прекратяване на трудовия договор било посочено това по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ. Въззивният съд е приел, че работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред съда, но доколкото към датата на предявяване на иска за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 73/25.05.2016 г., ищецът все още не е бил надлежно известен за нейната отмяна, следва да се приеме, че искът с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е допустим и по същество основателен. Прието, че от събраните по делото доказателства е установено, че задължение на ищеца е било да превозва работници до работното им място, като тази дейност е продължила да се изпълнява, дори пълномощникът на ответника е заявил, че на длъжността, заемана от ищеца, вече е назначен друг работник с необходимата квалификация. Следователно въззивният съд е приел, че видът и характерът на работата, възложена на ищеца, не дават основание на съда да я определи като временна, сезонна или непостоянна, а от там да се направи извод и относно срока, за който следва да бъде извършена. Предвид изложеното, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която е уважен като основателен иска за признаване незаконността на уволнението, но в останалата му част е приел, че решението е неправилно и го е отменил, като е приел, че тъй като уволнението, извършено със заповед № 73/25.05.2016 г. е незаконно, то трудовото правоотношение се възстановява с обратна сила така, но долколкото с уведомление, достигнало до знанието на работодателя на 27.05.2016 г., ищецът сам е поискал трудовото му правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ по здравословни причини и така направеното изявление за едностранно прекратяване на трудовия договор без предизвестие не е оттеглено, то следва да се счита, че е налице автоматично прекратяване на трудовото правоотношение от момента на получаването му от работодателя – 27.05.2016 г. Въззивният съд е приел, че издаването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение има само констативен характер и от датата на връчването й не възникват права и задължения, нито пък тази дата има значение за преценка за наличието на основанията, поради които е прекратено правоотношението. В случая това прекратяване не е било обжалвано от никоя от страните, то е влязло в сила и поради това, независимо от факта, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен, ищецът не може да бъде възстановен на заеманата до уволнението длъжност, тъй като трудовото му правоотношение е прекратено по негово желание. В тази връзка съдът е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение е основателен само за периода от 25.05.2016 г. до 27.05.2016 г. или за два дни, тъй като след 27.05.2016 г. договорът е прекратен по едностранно изявление на работника.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че когато срокът на трудовия договор, сключен до завършване на определена работа по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ не е посочен, нито е определяем съобразно други елементи от съдържанието му, липсва уговорка за срок.
Разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните. Въззивният съд следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му – само в обжалваната част. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата (и отговора) съществени нарушения на съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически констатации.
При този изход на делото на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39/03.02.2017 на Пазарджишкия окръжен съд по гр. д. № 14/2017.
ОСЪЖДА М. И. Д. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 500 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.