О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
София, 15.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.03.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2436/2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Р. М. от [населено място], чрез пълномощника му- адв.Л.В., против въззивното решение на Софийски градски съд № 5209 от 20.06.2016 г., по в.гр.д.№ 9107/2015 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд № 67-ІІ-02/09.03.2015 г., по гр.д.№2226/2014 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 22 430 лв., представляваща заплатена цена по развален договор за продажба на движими вещи, сключен на 12.01.2010 г. – 58 бр.игрални автомати, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 21.08.2013 г. до окончателното и изплащане, като в тежест на последния са поставени и деловодните разноски, възлизащи на 1273.20 лв. общо за двете инстанции.
В останалата част първоинстанционното решение на СРС не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че претендираната на отпаднало основание сума – посочената в процесния договор за продажба като цена на закупените движими вещи е била реално престирана от купувача при сключването му, излагайки подробни писмени съображения относно възложената в тази вр. доказателствена тежест на ищеца и липсата на ангажирани по делото преки доказателства за осъщественото плащане.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право:1.”След като в договора за покупко – продажба страните са уговорили,че плащането ще бъде удостоверено с издаване на разходен касов ордер, непредставянето или несъставянето на този документ, води ли до извод за липса на плащане ?”; 2. „Допуснато ли е съществено процесуално нарушение при разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд и от въззивния съд?”; 3. „Решението противоречи на практиката на ВКС по сходни въпроси.”
Поддържаното противоречие в съдебната практика по първия от поставените въпроси е аргументирано със съществуването на различни становища относно удостоверяване на плащането на продадена стока – чрез издадена от продавача фактура и фискален бон, когато не е изрично отразено, че заплащането ще се извърши по банков път и купувачът не е сторнирал отразения чрез фискален бон оборот и чрез издадена от продавача фискална касова бележка от фискално устройство, находящо се в негов търговски обект;
Въведеното по отношение на въпрос № 2 селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с различно възприетото, спрямо обжалвания съдебен акт, разрешение в решение № 419 от 01.06.2006 г., по т.д.№ 12/2006 г. на І т.о. и № 1087 от 06.03.3008 г., по т.д.№ 662/2007 г. на ВКС,ТК.
За илюстрация на визирания критерий за селекция по въпрос № 3 са цитирани: ППВС №1/79г. и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решения: №55/03.04.2014 г., по т.д.№ 1245 / 2013 г. на І т.о.; № 189/04.02.2014 г., по т.д.№ 141/2012 г. на – т.о.; № 81/31.05.2010 г., по т.д.№ 675/2009 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност е оспорил и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен, съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните правен спор и по отношение на който е налице някое от селективните основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касатора въпроси не отговарят на тези критерии. Въпрос № 1 е изцяло фактологически обусловен и е неотносим към направените от съда правни изводи, поради това и въз основа на него не се формира общото основание за достъп до касация. Както изрично е посочил в задължителната си практика- ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС значимостта на правните въпроси като основание за селектиране на касационната жалба се определя от правните изводи на съда, а не от конкретната фактическа обстановка, въз основа на която те са направени. Не обосновава общото главно основание за допускане на касационно обжалване и въпрос № 2. Дали въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение при разпределяне на доказателствената тежест между страните при така въведения предмет на спора или не, е въпрос изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт и изградените правни изводи, но е ирелевантен за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, дори и да се приеме, че поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, доуточнен от състава на касационната инстанция в съответствие с правомощията и разяснени в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до приложението на чл.154, ал.1 ГПК в хипотезата на предявен кондикционен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и е несъмнено значим за крайния изход на делото, то неосъществено е поддържаното по отношение на същия селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото правен въпрос в обжалваното въззивно решение противоречи на дадения отговор на същия този въпрос по приложението на конкретната правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В случая цитираните в изложението на касатора решения не са представени, което е вменено от законодателя в задължение на страната и само на това основание соченият критерий за селекция е недоказан. Отделно от изложеното, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е и въобще неприложимо, доколкото по въпроса за доказателствената тежест при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС, по отношение на която не съществува обществена и правна необходимост от промяна и която настоящият съдебен състав изцяло споделя. Обективирана в ППВС № 1/28.05.1979 г. и в решения на отделни състави на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК: № 139 от 25. 01. 2012 г.1 , по т.д.№ 678/2010 г. на ІІ т.о., № 29 от 28.03.2012 г., по гр.д. № 1144/2010 г. на IV г. о.; № 21/23.04.2013 г., по гр. д. № 1456 / 2011 г. на IV г. о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр. д. № 46/2009 г. на I г. о.,№ 189/04.02.2014 г., по т.д.№ 141/2012 г.на І т.о. и др., същата е в смисъл, че и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД доказателствената тежест се разпределя според общите принципи на гражданския процес – чл. 154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. Това означава, че и в трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предвиждащи като общ правопораждащ факт – плащането, в тежест на ищцовата страна, която твърди, че ответникът е получил парична сума, е да докаже факта на извършено плащане, а в тежест на ответника – да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума. Тази практика е изцяло относима и към поставения от касатора въпрос на процесуалното право. С нея въззивната инстанция се е съобразила, като е приела, позовавайки се на предмета на делото, че получаването на исковата сума е доказано с изричното извънсъдебно признание на ответника, като продавач, за престираната му продажна цена по сключения между страните на 12.01.2010 г. договор за покупко- продажба на движими вещи с нотариална заверка на подписите, материализирано в съдържанието на същия, имащо в тази си част правната характеристика на разписка, че ищцовото търговско дружество е изпълнило доказателствената си тежест в процеса. Обстоятелството, че според част от приложената и цитирана от касатора задължителна съдебна практика, плащането на продажната цена може да бъде доказано и с разходен касов ордер, дори при неиздадена фискална касова бележка, както и с др. платежни документи не обосновава правен извод, че въз основа на извънсъдебно признание, направено от ответника е недопустимо да бъде установен факта на извършено от ищеца плащане в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД, съобразно действащия ГПК. Отделен е въпросът, че в случая СГС е съобразил установената с чл.164 ГПК забрана за събиране на гласни доказателства при отсъствие на изрично съгласие на страните, предвид сключения писмен договор за покупко- продажба с нотариална заверка на подписите, съдържащ и волеизявлението на ответника за платената му от купувача продажна цена в размер на 22 430 лв. Що се касае до правилността на преценката на направеното признание наред с останалите ангажирани доказателства, която всъщност касаторът оспорва, то тя е неотносима към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и не подлежи на инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос № 3 има характер на повторна декларация на поддържаното и в касационната жалба оплакване на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение. Когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/ – извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания, според разясненията в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГКТК. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че противоречие по см. на т.1, респ. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е възможно да съществува по конкретен значим за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на конкретна закона разпоредба, който е разрешен от въззивния съд по начин различен от възприетото разрешение на идентичен правен въпрос / не само сходен/ в задължителната съдебна практика или в практиката на съдилищата, но не и по отношение на обжалваното въззивно решение в неговата цялост. Несъмнено е, че последното всякога е обусловено и от отделните факти и обстоятелства по делото, които безспорно не са идентични с тези, въведени в сочените от жалбоподателя, за съпоставяни дела.
При този изход на делото в касационната инстанция на ответника по касационната жалба, на осн чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски за настоящето производство, възлизащи на сумата 200 лв. – заплатено в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 31. 10. 2016 г., адвокатско възнаграждение на адв. Р.Н..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 5209 от 20.06.2016 г., по в.гр.д.№ 9107/2015 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА Д. Р. М. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 200 лв./ двеста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: