О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
София, 16.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.03.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2650 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Агенция „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА” при М., [населено място] срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1595 от 22.07.2016 г., по т.д.№д 1264/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1235 от 27. 07.2015 г., по т.д.№ 309/2011 г.. Със същото са отхвърлени предявените от касатора, като ищец, солидарно срещу [фирма], ЗАД [фирма] и [фирма] субективно пасивно и обективно кумулативно съединени искове: по чл. 79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 363 445 лв., главница, представляваща стойността на предадени и неотчетени винетки по договор от 13.01.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава от 528 882 лв. върху за периода 01.01.2010 г. – до датата на исковата молба, като са отхвърлени и евентуалните искови претенции на Агенция „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА” при М., [населено място] по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, заявени самостоятелно срещу: [фирма] за заплащане на сумата 965 420.10 лв. – главница, заедно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и обезщетение за забава от 95 198.76 лв.; „Д. Ж.” ЕАД, [населено място] – за сумата 858 151.20 лв. – главница, заедно със законната лихва върху тази сума до окончателното и изплащане и 84 521.12 лв. – мораторна лихва и [фирма] за заплащане на главница от 858 151.20 лв., заедно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и 84 621.12 лв. обезщетение за забава. В тежест на настоящия касатор, като ищец, са поставени и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 500 246.24 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.284, ал.2 ЗЗД, чл.20 ЗЗД, чл.85 ЗЗД и чл.304 ТЗ и на същественото съдопроизводствено правило на чл.154 ГПК – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за обусловили изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право:
1. ”Уговорката в процесния договор от 13.01.2005 г., че изпълнителите приемат да изпълнят договора „на свой риск”, означава ли дължимост на процесните вземания за ищеца „Агенция пътна инфраструктура”, само при реализирани продажби от изпълнителите на винетни стикери?”; 2.” Изпълнението от страна на „Агенция пътна инфраструктура” спрямо един от членовете на консорциума „Д.” чрез предаване на процесните стикери, съставлява ли изпълнение спрямо всички ответници / спрямо всички членове на консорциума/, на задължението за предаване на процесните стикери ? Налице ли е солидарна отговорност по отношение на задълженията на ответниците, поети с процесния договор от 13.01.2005 г.? ; 3.” Следва ли по конкретното дело ответниците, като довереници по материалното правоотношение, да докажат, с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обстоятелството че не са продали, респ. реализирали приходи от продажбата на невърнатите на доверителя винетни стикери?”; 4. ”Дължи ли довереникът връщане на доверителя на вещите, които са му предоставени за продажба от доверителя и които не е успял да продаде? Ако връщане на непродадените вещи се дължи, но това задължение не е изпълнено, дължи ли доверителят паричната равностойност на невърнатите вещи ?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са посочени следните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК – по първия от поставените въпроси : № 167 от 16.02.2010 г.,по т.д.№ 409/2009 г. на І т.о.; № 222 от 18.07.20102 г., по гр.д.№ 1186/2011 г. на ІІІ г.о.; № 180 от 10.08.2015 г., по гр.д.№ 3837/2014 г. на ІV г.о., № 20 от 28.02.2014 г., по т.д.№ 2074/2013 г., № 182 от 19.08.2013 г., по гр.д.№ 939/2012 г. на ІV г.о.; по втория въпрос: №182 от 17.11.2010 г., по т.д.№ 76/2010 г. на ІІ т.о.; № 124 от 04.07.2013 г., по т.д.№ 184/2011 г. на ІІ т.о.; по отношение на въпрос № 3 -: № 294 от 18.10.2013 г., по гр.д.№ 1276/2012 г. на ІV г.о.; № 45 от 08.07.2015 г., по гр.д.№ 2585/2014 г. на ІV г.о.; № 15 от 05.03.2013 г., по гр.д.№ 209/2012 г. на ІV г.о. и № 111 от 04.05.2015 г., по гр.д.№ 1173/2014 г. на ІV г.о. и по въпрос № 4: № 477 от 15.01.2014 г., по гр.д.№ 6460/2013 г. на ІV г.о. и № 509 от 16.12.2011 г., по гр.д.№ 1171/2011 г. на ІV г.о.
Ответниците по касационната жалба – [фирма] и [фирма], чрез пълномощниците си адв.М. К. и Ан.К., в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, са възразили по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК – главна и допълнителна. При условията на евентуалност са изложили и доводите си за неоснователност на поддържаните касационни основания.
Ответникът [фирма], гр.София, чрез процесуалните си представители- адв.К.Ч. и М.В., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил както основателността на искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, така и основателността на въведените основания за касиране на обжалвания съдебен акт, депозирайки подробни писмени бележки в тази насока.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовност, подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съобразно задължителните указания в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос – общо основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК определя и рамките, в които ВКС селектира касационните жалби и поради това същият, включващ се в предмета на спора, трябва да е обусловил решаваща правна воля на въззивния съд и чрез нея постановения краен правен резултат, като е ирелевантно значението му за правилността на обжалваното решение, респ. за възприемането на фактическата обстановка или за преценката на събраните по делото доказателства. Според цитираната задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, в тежест на касатора е да посочи значимия за конкретното дело правен въпрос, чрез ясна и точна негова формулировка, както и да аргументира поддържаната допълнителна предпоставка – съответния критерий за селекция селективно основание по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая в представеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК такъв конкретен правен въпрос от значение за формиране решаващата воля на съда по спорното материално право не е формулиран. Първите два от въпросите на материалното право, поставени от жалбоподателя са фактологически обусловени, тъй като разрешаването им е свързано с преценката на конкретните факти и доказателства по делото и изградените въз основа на тях и на извършеното тълкуване на процесния договор фактически изводи на въззивния съд, обосноваността на които всъщност касаторът оспорва. Когато, обаче, конкретният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в случая/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение, според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителни основания за това. При отсъствие на общо основание за достъп до касационен контрол обективно не би могло да се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, цитирани от касатора, тъй като между тях липсва идентичен правен въпрос, който да бъде предмет на разрешаване. Отделно е, че с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, въобще не е разрешен въпрос, свързан със съдържанието, вложено в понятието „на свой риск” в хипотезата на процесния разглеждан вид договор, изведено от решаващия съд въз основа на извършено по реда на чл.20 ЗЗД тълкуване на същия.
С решение № 167/2010 г., по т.д.№ 409/2009 г. е отговорено на материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.258 ЗЗД и изправността на търговеца – изпълнител, съобразно легалната дефиниция на този вид двустранен договор, какъвто вид не е процесната сключена между страните по делото сделка, нито въпрос за риска е бил предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт в контекста на постигане на конкретен резултат при извършване на възложената продажба, с оглед на постигнати за възложителя положителни резултати. С решение № 222/ 18. 07. 2012 г., по т.д.№ 1186/2011 г. на ІІІ г.о. е разрешен материалноправен въпрос за възможността да се обоснове липса на изискуемост на задължение, произтичащо от предварителен договор за продажба с елементи на изработка, поради съмнение за годността на проекта, когато изпълнителят не е направил предупреждение за това обстоятелство в срока и по реда на чл.260 ЗЗД. По изложените по- горе съображения, свързани с вида на процесния договор, несъмнено е, че цитираното решение е неотносимо, доколкото въпроса за риска е разгледан в контекста на елементите от фактическия състав на чл. 258 ЗЗД. Отделен е въпросът за разликата между договора за изработка и договора за поръчка, каквито елементи е прието , че съдържа и сключеният между страните, макар да е комплексен ненаименован, както и за функционалната обусловеност на отговорността на изпълнителя при първия от постигне на уговорения с възложителя овеществен трудов резултат, какъвто резултат не се дължи при договора за поръчка, при който длъжникът е задължен единствено да извърши определените правни действия, вкл. да сключи конкретна сделка,/ каквато е и продажбата на стикери/, но не и да постигне краен резултат от последните, изразен в съответна очаквана от възложителя стойност. Със следващото цитирано решение № 180/10.08.2015 г., по т.д.№ 3837/ 2014 г. на ІV г.о. е дадено разрешение на въпроси относно характера на нормата на чл.180 ЗЗД – дали е от императивен, или от диспозитивен порядък, с начина на изпълнение на задължението за предаване владението върху недвижим имот от продавача на купувача и с дължимата грижа на добрия търговец, купуващ недвижим имот с цел да го преподаде скоро след закупуването му с печалба, респ. с вредите от пропуска да се продаде същия, каквито въобще не са били предмет на произнасяне с обжалвания въззивен съдебен акт. Отделен в тази вр. остава въпросът, че Софийски апелативен съд е дал сходен по съдържанието си отговор, спрямо възприетото в горецитирания съдебен акт разрешение, на въпроса за носения от търговеца риск и той е в смисъл, че като длъжник по последващ договор, той следва, съобразно професионалната си подготовка на търговец, да уговори срокове за изпълнение, които биха му позволили да изпълни точно задължението си, т.е. да предвиди всички обстоятелства относими към реалното и точно изпълнение на задължението му.
Неотносимо е и решение № 20/28.02.2014 г., по т.д.№ 2074/2013г. на ІІ т.о., съдържащо произнасяне по въпроси, извън предмета на настоящия правен спор – за приложението на чл.192 ЗЗД, с оглед правата на трети лица върху имот, предмет на сключен договор за продажба, поради което не обосновава твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното относно въпрос № 2, цитираната във вр. със същия съдебна практика не следва да бъде подробно обсъждана.
Единствено за прецизност е необходимо да се посочи, че поставеният от касатора въпрос № 2 няма и обуславящо значение за постановения краен правен резултат, тъй като въззивната инстанция, тълкувайки поетите с процесния договор задължения от съконтрахентите и предвид вида на същия е счела, че изпълнителите – членове на Консорциум” Д. ТРАНС” са поели парично задължение спрямо възложителя единствено при осъществени приходи от продажбата на винетни стикери, поради което не дължат въобще заплащане стойността на непродадените винетки, които след изтичане на срока им са без стойност и подлежат на унищожаване. Следователно нито въпросът дали процесния договор за обществена поръчка притежава правната характеристика на търговска сделка, нито този дали е налице солидарна отговорност между отделните членове на Консорциум” Д. ТРАНС”, чийто статут по силата на препращането от 276 ТЗ е подчинен на правилата на гражданското дружество по ЗЗД, са обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция, за да може поставеният от касатора въпрос № 2 обективно да обоснове общата главна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпрос № 3, така както е формулиран от жалбоподателя, също няма претендираното значение за решаващата правна воля на въззивния съд, обективирана в обжалвания съдебен акт. Нещо повече, дори да се приеме, че като свързан с приложението на чл.154, ал.1 ГПК поставеният въпрос несъмнено е релевантен за крайния правен резултат по делото, то неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на същия. Видно от данните по делото съдилищата са приели, че ищецът, с оглед на твърденията му в исковата молба за пълна реализация на предоставените стикери, е този, който, съгласно общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, следва да изпълни доказателствените си задължения и да установи в процеса с допустимите от ГПК доказателствени средства наличието на извършени, но неточетени от ответниците продажби на емитираните и отпечатани винетни стикери, които са им били предадени. В този см. възприетото разрешение от състава на въззивната инстанция относно разпределяне на доказателствената тежест във връзка с възражението на ответниците, че извън продажбите, за които са постъпили и отчетени парични средства в полза на възложителя, други реално извършени продажби няма, според което като отрицателни факти, последните на подлежат на доказване, не е в несъответствие със задължителната практика на ВКС относно носената от страните в процеса доказателствената тежест за установяване на факти, част от която е цитирана и от жалбоподателя.
Същата е в смисъл, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили. Поради това за разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. В този см., както е посочено и в отговора на ответника по касационната жалба [фирма], правилото, че отрицателните факти не подлежат на доказване, не е законустановено, а е правило на формалната логика. Изводите за отрицателен факт, обаче, се изграждат въз основа на доказаните положителни факти, както е процедирал и въззивният съд.
Не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и въпрос № 4. Освен, че е некоректно зададен, доколкото, така както е формулиран не е бил предмет на произнасяне от страна на въззивната инстанция той няма и обуславящо за изхода на делото значение по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Софийски апелативен съд е потвърдила извода на първостепенния съд за неоснователност на предявения евентуален иск, позовавайки се на отсъствие на ангажирани доказателства, че невърнатите стикери за 2009 г.,чиято стойност се претендира, са били предадени на консорциума. Като допълнителен аргумент е посочена и претендираната при отсъствие на доказателства, които да я индивидуализират, разделна отговорност от всеки един от ответниците. Отделен в тази вр.е, дали предвид правната характеристика на винетните стикери на специфична ценна книга – без потребителска и пазарна стойност, като вещ, която след изтичане на срока за който е издадена, задължително подлежи на унищожение, цитираната съдебна за илюстрация на поддържаното , по отношение на въпрос № 4, селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, практика на ВКС е въобще би била неотносима.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени претендираните от тях в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, възлизащи на сумата от по 70 978.20 лв. за [фирма] и за [фирма] и на 141 955.82 лв. за [фирма] – реално заплатени и неоспорени по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатски възнаграждения с ДДС,съгласно приложени по делото писмени доказателства, както следва: – договор за правни услуги от 22. 11.2016 г., сключен с [фирма], издадени въз основа на него 2 бр. фактури с №№ 2524/24.11.2016 г.; 2525/24.11.2016 г. и 2 бр. преводно нареждане за кредитен превод от по 70 978.20 лв. от 29.11.2016 г. на [фирма]; приложение № ІІІ от 23.11.2016 г. към договор за възлагане и извършване на юридически услуги от 11.04.2011 г. с [фирма], фактура № 2336/13.12.2016 г. и преводно нареждане от 20.12.2016 г. за сумата 141 955.82 лв. по с-ка на [фирма] при [фирма].
Мотивиран от горните съображения, настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1595 от 22.07.2016 г., постановено по т.д. № 1264/2016 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА”, [населено място] да заплати на ЗАД [фирма], гр. София и на [фирма], гр.София сума от по 70 978.20 лв./ седемдесет хиляди деветстотин седемдесет и осем лева и двадесет стотинки/ на всяко едно от търговските дружества, представляваща съответно направените от него деловодни разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА” при М., [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 141 955.82 лв./ сто четиридесет и един деветстотин петдесет и пет лева и осемдесет и две ст., деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: