5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
гр. София, 16.06. 2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: E. Т.
Членове: Д. ДРАГНЕВ
Г. НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 1463 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Б. С., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ап. 1 – адв. Н. Н., срещу решение № 16 от 27. 01. 2017г. по в. гр. дело № 517/2016г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 782 от 26. 10. 2016г. по гр. дело № 2731/2016г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. Б. С. срещу С. И. Т. – В. обективно кумулативно съединени: иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 500лв., представляваща невърнат паричен заем по устен договор за заем, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 13. 04. 2016г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 2407. 03лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното задължение, за периода 24. 03. 2014г. – 13. 04. 2016г.. С горепосочените първоинстанционно и второинстанционно решения е реализирана и отговорността на ищеца за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции в размер на 2 440 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Налице ли е задължение на въззивния съд в случай, когато първоинстанционният съд е разгледал предявен иск, но е посочил неправилна правна квалификация и не е обсъдил някои от твърденията в исковата молба и отговора на ответника, да даде вярната правна квалификация и да се произнесе по съществото на спора?, сочейки противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 101 от 12.07.2010г. по т.д. № 857/2009г. на ВКС, ІІ т.о..
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – С. И. Т. – В. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обуславящ иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Въззивният съд е приел по обективно кумулативно съединените искове с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които е бил сезиран, че ищецът, носещ тежестта за доказване спрямо главния доказателствен факт, не е установил с ангажираните по делото доказателства, че между страните е сключен твърдяния договор за паричен заем, макар да не е спорно в процеса, че на три пъти – на 08. 07. 2012г., на 11. 02. 2013г. и на 14. 05. 2013г., ищецът е предал на ответницата чрез банков превод и на ръка, обща сума в размер на 11 500лв.. За да бъде налице договор за паричен заем според Сливенски окръжен съд, освен предаване на паричната сума, следва да бъде установено и основанието, въз основа на което същата е предадена, доколкото договорът за заем е освен неформален и реален, и каузален договор. Основанието е прието за недоказано, с оглед оспорването му от страна на ответницата, твърдяща наличието на друго каузално правоотношение между ищеца и трето лице, по което е платена процесната главница /договор за съвместна дейност и посредничество при осигуряване на бизнеспартньори в държавата О., сключен между ищеца и съпруга на ответницата К. В. в качеството му на посредник/, при което оспорване е необходимо пълно и главно доказване на основанието на процесната сделка от страна на ищеца, каквото не е проведено успешно. Сливенски окръжен съд е посочил, че от отбелязаното в платежните нареждания за двата банкови превода от 08. 07. 2012г. и 11. 02. 2013г. за сумите 1 000лв. и 1 500лв. основание за паричния превод – „временна финансова помощ“, не може да бъде направен еднозначен извод за основание по заемно правоотношение, какъвто не може да бъде направен и за предаването на сумата 9 000 лв. с разписката от 14. 05. 2013г., в която липсва каквото и да било отбелязване на основанието за плащането. Анализирайки всички приети по делото доказателства, съобразявайки носената от ищеца тежест на доказване за процесното заемно правоотношение, въззивният съд е приел за недоказано твърдяното от ищеца такова, при което е приел предявените искове с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за неоснователни. Посочил е също в отговор на „алтернативното“ искане на ищеца във въззивната му жалба за преквалификация на главния иск, че с оглед заявените в обстоятелствената част на исковата молба факти и направеното искане, поддържани в целия ход на първоинстанционното производство, дадената от районния съд правна квалификация по чл. 240, ал.1 ЗЗД е правилна и втората съдебна инстанция няма правомощия да я променя, което би било и в нарушение на принципа за диспозитивно начало в гражданския процес.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца С. е формулиран въпрос, който не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд в атакуваното решение не е приел за осъществена хипотеза на неправилна правна квалификация на предявените искове, сочена от първоинстанционния съд. Освен това той по – скоро съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не би могло да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби.
Макар да не е осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото липсва правен въпрос от значение за изхода по конкретния правен спор, дори да можеше да се приеме противното, следва да се посочи, че не е осъществено и релевираното от касатора допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обстоятелствената част и в петитума на исковата молба, както и през течението на цялото първоинстанционно производство, ищецът е поддържал като основание на предявения главен иск неизпълнено задължение по договор за паричен заем за връщане на предоставената в заем парична сума. Не са заявени в исковата молба, други обстоятелства, извън неизпълненото задължение по заемно правоотношение, като основания на предявения главен иск, т.е. исковата молба не е била нередовна по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, каквато е била хипотезата по гр. дело № 857/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. в соченото от касатора решение № 101 от 12. 07. 2010г., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Такива нови обстоятелства са посочени за първи път във въззивната жалба, след като вече е бил известен изхода на спора пред първоинстанционния съд, към който момент е било недопустимо ищецът да ги релевира, вкл. по пътя на изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК, каквото досежно основанието на иска е било възможно в преклузивния срок до първото заседание пред първоинстанционния съд. В цитираното по горе решение на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че исковата молба е останала нередовна поради посочването в нея на две различни основания за претендираното парично вземане – договор за заем и менителничен ефект, при което постановеното въззивно решение, обезсилващо първоинстанционното решение, е отменено и делото върнато на въззивния съд за изпълнение на задължението му съгласно т. 4 ТР № 1 от 17. 07. 2001г. на ОСГК на ВКС за отстраняване недостатъците на исковата молба и произнасяне по предявените искове. Обжалваното по настоящото дело въззивно решение не е в противоречие със соченото от касатора решение на ВКС по чл. 290 ГПК, тъй като не е осъществена хипотезата на нередовна искова молба. Напротив в исковата молба по делото е наведено едно единствено основание на предявения главен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, което не е надлежно изменено по реда и в срока по чл. 214, ал. 1 ГПК, при което дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не е неправилна, за да възникне задължение за второинстанционния съд да поправи тази правна квалификация.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът – ищец следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата 1 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 27. 01. 2017г. по в. гр. дело № 517/2016г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА С. Б. С., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ап. 1 – адвокат Н. Н., да заплати на С. И. Т. – В., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 1 000 лв. /хиляда лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.