О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 19. 06. 2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: E. Т.
Членове: Д. Д.
Г. Н.
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 1327 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците И. И. М. и Н. Ф. М. /родители на М. И. М./, срещу решение № 402 от 21. 11. 2016г. по в. гр. дело № 1418/2016г. на Старозагорски окръжен съд, втори граждански състав, в частта му, с която е отменено решение № 811 от 18. 08. 2016г., постановено по гр. дело № 1002/2016г. на Старозагорски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 48 ЗЗД за сумата над 2 000лв. до сумата 3 000лв., както и за сумата над 171лв. до 214лв. – деловодни разноски в първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като вместо това е постановено ново решение, с което са осъдени ответниците И. И. М. и Н. Ф. М. да заплатят на малолетния ищец П. П. Б., действащ чрез своята майка и законен представител – П. Г. П., сумата 1 000лв., съставляваща обезщетение за причинените от малолетното дете на ответниците – М. И. М., на 08. 01. 2016г., вследствие на нанесен побой в училище /СОУ „И. В.“ – [населено място]/, по време на междучасие, неимуществени вреди, изразяващи се в оток и кръвонасядане на челото вляво, кръвонасядане и оток на носа, кръвонасядане и охлузване на лигавицата на дясната буза, оток и кръвонасядане на долната устна на устата, разклащане от втора степен на първи горен десен зъб, първи долен десен зъб и втори долен десен зъб, разклащане от първа степен на първи и втори долни леви зъби, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 08.01.2016г., до окончателното изплащане. Въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която искът с правно основание чл. 48 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до предявения размер от 7 000 лв., като необжалвано с касационна жалба е влязло в сила. Първоинстанционното решение, с което ответниците са осъдени да заплатят на малолетния ищец на основание чл. 48 ЗЗД сумата 2 000лв. – обезщетение за горепосоченото непозволено увреждане, ведно със законната лихва от датата на деликта, като необжалвано с въззивна жалба е влязло в сила.
Касаторите – ответници поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите релевират основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси относно критериите, по които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане и относно това може ли на база вече обсъдени и отчетени в първоинстанционното решение обстоятелства, без да са събрани нови доказателства, въззивният съд да приеме по-голям интензитет на неимуществените вреди, респективно завишаване размера на обезщетението, сочейки противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 11 от ППВС 4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 377 от 22.06.2010г. по гр. дело № 1381/2009г. на ІV г.о., решение № 832 от 10.12.2010г. по гр. дело № 593/2010г. на ІІІ г.о. и решение № 302/04. 10. 2011г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ г.о..
Поддържат и наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпроса „следва ли въззивният съд да обсъжда конкретните обективни обстоятелства по делото, послужили му за определяне /завишаване/ на обезщетението по чл. 52 ЗЗД по справедливост, с решаваща, а не само с контролна дейност“, по който сочи противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, обективирана в т. 2 от ППВС 4/23.12.1968г., ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС /т. 3 и т. 11/, решение № 9 от 07.02.2012г. по гр. дело № 733/2011г. на ІІІ г.о. и решение № 29 от 05.03.2012 г. по гр. дело № 170/2011г. на ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК; противоречие с практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, обективирана в решение № 210 от 04.02.2011г. по в.гр. дело № 1220/2009 г. на САС и в решение № 2301 от 16.12.2013г. по в.гр. дело № 3090/2013г. на САС. Навеждат доводи, че съществуващата съдебна практика се нуждае от промяна или осъвременяване, предвид факта, че въззивната инстанция се е съобразила с нея /относно необходимостта въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал и да достигне до собствено решение /, но само от една страна, като е препратила към мотивите на първоинстанционния съд и по този начин ги е направила свои, но от друга страна , по никакъв начин не е налице изложение на собственото становище по основателността на повдигнатите оплаквания /ако е налице, същото е неправилно, посочените мотиви са неверни, което всъщност го изключва/, поради което е осъществена по – скоро контролно – отменителна, вместо дължимата функция като втора инстанция по съществото на спора.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторите релевират доводи и за наличие на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на задължителна съдебна практика, по въпроса: „следва ли съдът да изследва поведението на пострадалия и каква е относителната тежест на поведението му в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането и трябва ли тези обстоятелства да се съобразят от съда при определяне на присъденото обезщетение, като последното се намали“, като същевременно цитират ТР 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС, решение № 350 от 17.10.2011 г. по гр. дело № 1382/2010 г. на ІV г.о. и решение № 302 от 17.10.2013 г. по гр. дело № 3248/2013 г. на ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, съставляващи задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производство/ – П. П. Б., действащ чрез своята майка и законен представител П. Г. П., подава писмен отговор в преклузивния срок, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 48 ЗЗД с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Предявеният иск е с правно основание чл. 48 ЗЗД за заплащане на сумата 7 000лв., съставляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на нанесен побой в училище /СОУ „И. В.“ – [населено място]/, по време на междучасие, на 08. 01. 2016г., от малолетното 12 годишно дете на ответниците – М. И. М., поради неизпълнени родителски задължения за възпитание на детето и за упражняване на надзор върху поведението му.
Въззивният съд е приел с оглед заявеното становище на ответниците по иска и влязлото в сила първоинстанционно решение, с което искът с правно основание чл. 48 ЗЗД е уважен за сумата 2 000лв., ведно със законната лихва от датата на деликта, че е безспорно между страните по делото, че на 08. 01. 2016г. малолетният син на ответниците М. И. М., по време на междучасие в СОУ „И. В.“ – [населено място], нанесъл побой на малолетния ищец, негов съученик от V-б клас, като го ударил по лицето и по този начин е осъществен фактическия състав на процесното непозволено увреждане, доколкото ответниците като негови родители, при които детето живее, не са изпълнили своя родителски дълг досежно възпитанието и упражняването на родителски надзор върху поведението му. Намерил е, че спорът пред него е концентриран с оглед правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК и подадената единствено от ищеца въззивна жалба срещу първоинстанционното решение досежно обстоятелството дали определеното от първоинстанциония съд обезщетение за процесните неимуществени вреди отговаря на законоустановения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Въпреки това е изложил свои фактически изводи досежно противоправното поведение на малолетния син на ответниците, причинените на ищеца телесни увреждания и болки и страдания от същите, съобразно представените писмени доказателства, заключения на комплексната медицинска и психологична експертиза и показанията на разпитаните свидетели, за да извърши преценка за справедливия характер на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди и съответствието му с обективните критерии на чл. 52 ЗЗД, като липсва препращане към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК. Посочил е също, че с оглед възражението на ответниците за съпричиняване на вредоносния резултат, не са налице законови основания за признаване на такова, доколкото от механизма на процесното непозволено увреждане не може да бъде изведено съпричиняващо вредоносния резултат поведение на пострадалото дете, в причинно – следствена връзка, при която увреждането да е закономерна пряка последица от такова съпричиняващо поведение на увредения, в който смисъл е възприел изцяло правния извод на първоинстанционния съд.
Анализирайки отговорността на ответниците по чл. 48 ЗЗД като лична отговорност за собственото им виновно поведение /неизпълнени родителски задължения за възпитанието и дължимото поведение на детето/, а не за противоправното поведение на малолетното дете, осъществило увреждащото действие, при отсъствието на предпоставките по чл. 48, ал. 3 ЗЗД за освобождаване на родителите от отговорност, въззивният съд е съобразил вида и степента на причинените телесни увреждания – оток и кръвонасядане на челото вляво, кръвонасядане и оток на носа, кръвонасядане и охлузване на лигавицата на дясната буза, оток и кръвонасядане на долната устна на устата, разклащане от втора степен на първи горен десен зъб, първи долен десен зъб и втори долен десен зъб, разклащане от първа степен на първи и втори долни леви зъби, и отражението им върху физиката и психиката на увреденото дете. Намерил е, че нарушаването на телесната неприкосновеност на малолетния пострадал е предизвикало комплекс от отрицателни емоции, породени от физическите болки и душевен дискомфорт. Съобразил е, че след непозволеното увреждане /нанесеният побой/, пострадалият, който е астматик е имал астматичен пристъп, станал е затворен, не е можел да се храни нормално, преживял е стрес и психически дискомфорт непосредствено след побоя и първите две седмици след това – обстоятелства, установени с гласни доказателства, при съблюдаване на нормата на чл. 172 ГПК. При определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, Старозагорски окръжен съд е взел предвид извършването на противоправното деяние от сина на ответниците на публично място – пред съученици, в междучасието в училище, уронило в по – голяма степен достойнството и авторитета на ищеца; появилия се след побоя астматичен пристъп заради преживените силен стрес и болки и страдания; периода на настъпилото посттравматично стресово разстройство, непълното възстановяване на физическото и психическо здраве към момента на изготвяне на комплексната медицинско – психологическа експертиза с остатъчни към този момент болкови усещания в областта на увредените зъби и все още неизлекувано посттравматично разстройство, проявяващо се в повишено ниво на страх, много висока тревожност, депресивни изживявания и чувство на безпомощност по отношение както на нормални взаимоотношения в училище, така и на изпълнение на учебните задължения и участие в любими занимания, и напълно възстановеното физическо здраве без трайни негативни последици към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, при което е счел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, сумата 3 000 лв..
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния правен спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси в горепосочения смисъл, а са наведени по – скоро оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са неотносими в производството по чл. 288 ГПК, доколкото подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че след предварителната селекция бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Дори да се приеме, че могат да бъдат изведени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, досежно критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и правомощията на въззивната инстанция в този смисъл, тези въпроси са разрешени от въззивният съд в обжалваното решение съобразно безпротиворечивата задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана освен в цитираната такава от касаторите, и в ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС /напр. № 149 от 02.05.2011г. по гр. д. № 574/2010г., ІІІ г.о.; № 67 от 16.03.2012г. по гр. д. № 1101/2011г., ІІІ г.о.; № 136 от 01.03.2012г. по гр. д. № 414/2010г., ІІІ г.о.; № 407 от 26.05.2010г. по гр. д. № 1237/2009г., ІІІ г.о.; № 259 от 19.12.2014г. по гр. д. № 1746/2014г., ІІІ г. о. и др./, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице, икономическа конюнктура и др.. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от непозволеното увреждане. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението, вкл. въззивният съд, действащ като втора инстанция по същество, но при ограниченията на чл. 269 ГПК. Старозагорски окръжен съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца, съдържаща доводи за неправилно приложение на материалния закон, а именно нормата на чл. 52 ЗЗД, довело до присъждане на занижен, несъответстващ на принципа на справедливост, размер на обезщетението за неимуществени вреди, при което съобразно задължителните разрешения на ТР № 1/ 09. 12. 2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, е ограничил проверката си за правилността на първоинстанционното решение само до правилното приложение на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, при установените от първата съдебна инстанция правнорелевантни факти. Израз не на контролно – отменителна дейност, а на дейност на инстанция по съществото на спора, е проверката на въззивния съд дали присъденото обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане съответства на обективните горепосочени критерии за постигане на неговата съответност с принципа на справедливост, включваща задължително преценка дали първоинстанционният съд е съобразил всички относими към този справедлив размер установени обективни обстоятелства и дали това е сторено в съответната степен, или някои от обективните критерии неоправдано са подценени или надценени. Извършвайки дължимата съобразно релевираните във въззивната жалба на ищеца доводи горепосочена преценка, Старозагорски окръжен съд е преценил всички относими към спора факти и доказателства, оценил е в изискуемата съвкупност тяхното значение и тежест за определяне на обективно справедлив размер на претендираното процесно обезщетение, който в най-пълна степен да постигне обезщетяване за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания – резултат от процесното вредоносно действие /деликт, извършен от малолетно дете по чл. 48 ЗЗД/, завишавайки присъденото обезщетение от районния съд на 3 000 лв.. Макар да не е събирал нови доказателства, второинстанционният съд е изложил собствени мотиви за установената фактическа страна по спора, неразличаваща се от установената от първоинстанционния съд, като не се е възползвал от възможността по чл. 272 ГПК за препращане към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Извършената горепосочена въззивна проверка на правилността на решението на районния съд е израз на решаващата, а не проверяваща роля на втората съдебна инстанция, при спазване на ограниченията на чл. 269 ГПК и задължителните постановки на ТР № 1/ 09. 12. 2013г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно гореизложеното по зададените под № 1, 2 и 3 въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба не е осъществено никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК, доколкото по тези въпроси е постановена безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ППВС, ТР и решения по чл. 290 ГПК/, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, и с която обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено.
Посоченият като четвърти въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, както беше посочено по – горе, не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като освен фактически въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, той не е обуславящ изхода на конкретното дело, доколкото нито първоинстанционният, нито въззивният съд, са приели наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Освен това първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от ответниците с въззивна жалба в частта му, в която искът с правно основание чл. 48 ЗЗД е уважен за сумата 2 000лв., поради което е преклудирана възможността на ответниците в един по – късен момент, а именно с касационната жалба, да повдигат въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.
Дори противно на гореизложеното да се приеме за налично общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на зададения четвърти въпрос от касаторите, следва да бъде посочено, че той е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната многобройна задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, част от която цитирана и от самите касатори. Според последната, за да се приеме съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е достатъчно да бъде установено деяние /действие или бездействие/ на самия увреден, което в причинно – следствена връзка е допринесло за вредоносния резултат. В случая единствено поведението на малолетното дете на ответниците /нанесеният от него побой/ е причинило процесното непозволено увреждане, а предшестващото поведение на увреденото дете, дори да се приеме за „предизвикващо“ реакцията на физическа агресия у увреждащия с отправянето на обидни квалификации, не съставлява обективен съпричиняващ деликта фактор, тъй като последвалата физическа разправа /побой/ не е типична, закономерна негова последица. При наличието на безпротиворечива задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос не е осъществено не само общото, но и релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора пред ВКС и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата 609 лв. – съдебно деловодни разноски пред касационната инстанция, съставляващи хонорар за един адвокат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 402 от 21. 11. 2016г. по в. гр. дело № 1418/2016г. на Старозагорски окръжен съд, втори граждански състав в обжалваната му част, с която предявеният иск с правно основание чл. 48 ЗЗД е уважен за разликата над 2 000 лв. до 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, реализирано от малолетното дете М. И. М., на 08. 01. 2016г., ведно със законната лихва от 08. 01. 2016г..
ОСЪЖДА И. И. М., ЕГН: [ЕГН] и Н. Ф. М., ЕГН: [ЕГН], да заплатят на П. П. Б., ЕГН: [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител – П. Г. П., ЕГН: [ЕГН], сумата 609 лв. – съдебно деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.