2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
София, 19.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4924 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт Я. Я., против решение № 4528 от 1 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 14649/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отменено решение № ІІ-54-61 от 27 април 2015 г., постановено по гр.д. № 44420/2014 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта, с която е отхвърлен искът на М. П. К., с адрес в [населено място], за осъждане на дружеството да й заплати сумата от 43,93 лева, и вместо това дружеството е осъдено да заплати на К. и тази сума като обезщетение за оставане без работа на 14.07.2014 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на К., тя е възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност „старша стюардеса”, дружеството е осъдено да й заплати сумата от 5491,07 лева обезщетение за оставането й без работа за периода 15.07.2014 г. – 14.01.2015 г., ведно с лихвата от завеждането на иска, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се заявява, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че заключението за наличие на синдикална закрила е основано на доказателства, представени с въззивната жалба, и не е доказано при условията на пълно доказване, че Съюз на авиационните специалисти е именно синдикалната организация, представена при работодателя. Съдът е кредитирал редица частни свидетелстващи документи, които не се ползват с материална доказателствена сила – макар синдикалната организация да не е страна по делото, страна по делото е неин ръководен член, и следователно всеки факти, изложен в документите, подлежи на самостоятелно доказване. Като вътрешно противоречиви са сочени логическите изводи на съда за признаване на наличието на основание за предварителна закрила от страна на работодателя, като изрично се подчертава, че искането за даване на разрешение за уволнение не може да представлява признание на неблагоприятен факт, а именно ползването на закрила. Неоснователно не били обсъдени доказателствата за изпълнение от страна на работодателя на цялата процедура по чл. 333, ал. 3 КТ в срок, и за недобросъвестното поведение на ръководните органи на синдикалната организация. Уволнението е счетено за незаконосъобразно при стриктното формалистично тълкуване на закона, и без отчитане на основания принцип на добросъвестността в трудовото право, при изричното установяване на недобросъвестно и виновно поведение на служителя при постоянство в осъществяване на нарушенията на трудовата дисциплина. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на всички допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата М. П. К. с адрес в [населено място], представлявана от адв. Е. С., в отговор на касационната жалба се излагат както доводи срещу искането за допускане на касационното обжалване, така и за правилността на обжалваното решение.
Въззивният съд възприема за правилен изводът на първата инстанция, че ищцата се ползва от предварителна закрила по чл. 333, ал. 3 КТ като член на синдикално ръководство, представено при работодателя, и последният е следвало да получи предварително съгласие на синдикалния орган за уволнението, но не е сторил това. Основавайки се на представените и обсъдени от първата инстанция документи, изрично посочени, е прието, че към датата на уволнението при работодателя е създадена и съществува синдикална организация „Съюз на транспортните синдикати в България” към К., за председател е избрана ищцата, за което работодателят е изрично уведомен с писмо, работодателят не е провел насрещно доказване в подкрепа на твърдението си, че организацията не е действаща, а от извлечения от ведомости може да се направи косвен извод за членство на работещи при работодателя в съответната организация. Подчертано е, че работодателят е поискал съгласие от синдикалната организация, с което по същество е признал наличието на основание за предварителна закрила при уволнението на ищцата, като за опровергани са счетени доводите на работодателя, че целял „съобразяване” с нормата на чл. 333, ал. 3 КТ поради подписана от служителката декларация, защото даването на информация от служителя без наличието на фактическо основание за закрилата при уволнението не създава задължение за работодателя по чл. 333 КТ. Посочено е и че в отговор на искането му до К., препратено до СТСБ, последният е изразил несъгласие с уволнението, достигнало до работодателя след уволнението. Допълнително е присъдена сума като обезщетение за оставане без работа за един ден.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, а по някои от заявените проблеми не е формулиран правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване.
На първо място се сочи проблемът с кредитирането на документи, представени от ищцата за първи път във второинстанционното производство, и се твърди противоречие с даденото от въззивния съд разрешение с това, прието от ВКС в решение № 153 по гр.д. № 39/2011 г., ІІ г.о., решение № 68 по гр.д. № 936/2012 г., ІІІ г.о., решение № 79 по гр.д. № 56/2010 г., ІV г.о., и решение № 209 по гр.д. № 1235/2016 г., ІV г.о. Установява се, че към отговора на въззивната жалба на работодателя, ищцата представя Устав на К. на независимите синдикати в България, Устав на Съюз на транспортните синдикати в България, решение № 7 по ф.д. № 5600/1996 г. по описа на Софийския градски съди и удостоверение от 08.05.2015 г. по същото дело. В публичното съдебно заседание процесуалният представител на ищцата подчертава, че доказателствата са представени във връзка със сочените от работодателя доводи във въззивната му жалба. Доказателствата не са приети от въззивния съд, съответно в обжалваното решение не са станали основа за каквито и да е изводи на въззивния съд. Ето защо, и доколкото изобщо може да се твърди, че правен въпрос е поставен съобразно критериите за това, дадени обвързващо в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не може да се приеме, че е допуснато нарушение на чл. 266 ГПК, а позоваването на съответната практика на ВКС не обосновава противоречие с даденото в нея тълкуване на закона.
На второ място се твърди, че въззивната инстанция достигнала до извод, че документите, представени от ищцовата страна в производството, имат материална доказателствена сила, и се поддържа противоречие с решение № 249 по гр.д. № 270/2012 г., ІІ г.о., и решение № 214 по т.д. № 992/2012 г., І т.о. И при този проблем касаторът е пренебрегнал задължението си да формулира правен въпрос, а е изложил оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Всъщност се твърди невярна преценка на представени пред съда доказателства, а съгласно изричното разяснение, дадено от ВКС в соченото вече ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо не е необходимо да бъдат обсъдени разрешенията, дадени от ВКС в цитираната от касатора практика.
Същият проблем се установява и при посочване на оплакването, че съдът е пренебрегнал правилата, сочещи последствията от разпределената доказателствена тежест, което е довело според касатора до противоречие с решение № 215 по гр.д. № 6209/2014 г., І г.о. Едва при обосновката на поставения проблем касаторът сочи, че според съда работодателят не е провел насрещно доказване срещу доказването на ищцата, и затова е понесъл отрицателни последици в процеса. Касаторът приема, че това е основен извод на съда, пренебрегвайки факта, че необходимостта от насрещно доказване е посочена във въззивното решение само и единствено във връзка с неговото оспорване в отговора на исковата молба, че съответната синдикална организация е действаща, съответно че е представена при него. Освен това, с молба от 13.02.2015 г. ищцата е посочила на съда, че с доклада му не е разпределена доказателствената тежест по твърдението, че ищцата е била ръководител на синдикална организация в предприятието и твърдяната от нея липса на съгласие на основание чл. 333, ал. 3 КТ. В публичното съдебно заседание от същата дата на ищцата е указано, че следва да докаже твърденията си, че е ръководител на синдикална организация в предприятието, в съответствие с което са представени доказателства. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. При това положение за работодателя е било ясно, че следва да положи усилия да установи насрещните си твърдения. Затова, дори и при формулиран правен въпрос по приложението на чл. 154 ГПК, касационното обжалване не би се допуснало, още повече, че даденото от съда тълкуване не е в противоречие с тълкуването в соченото решение на ВКС.
На следващо място се пита осъществяването на процедурата по чл. 333, ал. 3 КТ представлява ли признание на неизгоден за страната факт. Касаторът приема, че разрешаването на този въпрос е направено в противоречие с решение № 154 по гр.д. № 6249/2014 г., ІV г.о., и решение № 102 по гр.д. № 1203/2012 г., ІІІ г.о. С първото от сочените решения е разрешен въпросът ползва ли се със синдикална закрила по чл. 333, ал. 3 КТ избраният от синдикалното ръководство втори секретар, определен като организационен такъв по въпросите за условията на труд. Поставеният въпрос не е бил разрешаван в този съдебен акт. С второто посочено решение е тълкуван въпросът длъжен ли е работодатлят преди да издаде заповед по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ да изследва дали уволняваният служител се ползва със закрила като синдикален деец. На въпроса е даден положителен отговор, но не е тълкувано дали осъществяването на процедурата по чл. 333, ал. 3 КТ представлява ли признание на неизгоден за страната факт. При това положение не се разкрива твърдяното от касатора и единствено поддържано като допълнително основание, противоречие с практиката на ВКС. Пасажите от съдебните актове, които според касатора сочат съответното противоречие, са извадени от контекста. Освен това изводът, че искането за съгласие от синдикалната организация по същество представлява признание за наличието на основание за предварителна закрила, самостоятелно не е обусловил извода за налична такава закрила.
На въпроса може ли процедурата по чл. 333, ал. 3 КТ по запитване на синдикалната организация за разрешение да се ползва и като запитване за справка дали съответният служител действително е член на представена синдикална организация предвид кратките срокове за прекратяване на трудовото правоотношение при уволнение, като синдикалната организация следва да отговори със следните алтернативни отговори: 1. потвърждаване, че служителят е синдикален деец с посоченото качество и съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение; 2. потвърждаване, че служителят е синдикален деец с посоченото качество и отказ да се даде съгласие; 3. отговор, че конкретният работник или служител не се полза със закрила към датата на искането на работодателя, в първата му част вече се отговори при предходния въпрос – изводът на съда не е самостоятелно обуславящ изхода на спора. Сроковете, в рамките на които следва да бъде наложено дисциплинарно наказание, са приети от законодателя като достатъчни за провеждането на съответната процедура, в рамките на която, с оглед законосъобразното им налагане, работодателят следва да осигури изслушване на работника или служителя или приемането на писмените му обяснения, съответно да осигури разрешението на надлежните органи предвид закрилата по чл. 333, ал. 1, 2, 3 и 5 КТ. Така и отговорът на следващия въпрос: в случай на положителен отговор на зададения въпрос следва ли спазването на процедурата по чл. 333, ал. 3 КТ да се приема за признаване на неизгоден факт при положение, че ако предприятието е голямо, а синдикалната организация не е активна, е възможно работодателят да не е наясно дали има или не представена синдикална организация при него и предвид вложеното му задължение да изследва наличието на качеството, необходимо за защита по чл. 333, ал. 3 КТ, в първата му част не е обусловил изхода на спора, а във втората му част е отречено от съда установяването, че организацията не е активна.
Следващият въпрос: след като е даден подходящ срок на синдикалната организация предвид краткия преклузивен срок за прекратяване на трудовото правоотношение при уволнение, ненавременният отговор и укриването на важен факт, а именно точно в отговор на кое запитване на работодателя се отговаря, може ли да представляват недобросъвестно поведение в разрез с правилата на чл. 8, ал. 1 КТ, не е обусловил изхода на спора. Това е така, защото липсва заключение на въззивния съд, че укриването на какъвто и да е факт от което и да е лице – страна в процеса или трето лице, е станало причина за неблагоприятния за касатора изход на спора. В случая е ясно, че надлежната синдикална организация не е дала съгласие за прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ с лице, ползващо се от закрила по смисъла на чл. 333, ал. 3 КТ, и това е достатъчно, за да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно съгласно чл. 344, ал. 3 КТ. Затова не обосновава допускането на касационното обжалване и следващите въпроси – при положителен отговор на този въпрос, какви следва да са последиците при недобросъвестно поведение на представителите на синдикалната организация при наличието на правилото на чл. 344, ал. 3 КТ, и следва ли стриктното задължение на работодателя да извърши процедурата по чл. 333, ал. 3 КТ и да спази всички останали изисквания за прекратяване на трудовото правоотношение, да се разглежда и като негово право да получи навременен отговор от страна на синдикалната организация, като този навременен отговор представлява нейно насрещно задължение към работодателя.
Следващият въпрос в първата си част повтаря същия проблем: при положителен отговор на този въпрос нарушаването на правото на работодателя да получи отговор на своето запитване в срок следва ли да се влага в негова тежест и да се осъществи санкцията на чл. 344, ал. 3 КТ, въпреки че той е спазил всички изисквания на закона, които са зависели от него и предвид факта, че трудовото правоотношение като създадено с оглед личността е изпразнено от съдържание и работодателят е поставен в позиция да поддържа фактически и правно неполезна правна връзка (предвид посоченото в чл. 344, ал. 3 КТ, а именно: „В случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано, или не е било дадено преди уволнението…”, следва ли хипотезата „не е било дадено” да се тълкува само като изричен отказ на синдикалната организация за прекратяване на трудовото правоотношение, който е бил виновно пренебрегнат от работодателя, или разпоредбата включва бездействието на синдикалната организация до края на преклузивния срок за прекратяване на трудовото правоотношение при уволнение, при което работодателят е бил принуден да спази друго изискване на закона, за да осъществи уволнението в срок; т.е. изразът „или не е било дадено” включва ли в себе си както при израза „такова съгласие не е било искано” само съзнателно неправомерно поведение от страна на работодателя или този израз включва в себе си и един особен състав на безвиновната отговорност, при която работодателят поема отговорност поради бездействие на трето лице. В следващата част на въпроса се твърди, че трудовоправната връзка вече е изпразнена от съдържание, поради което тя следва да бъде прекратена. Безспорно подобна връзка подлежи на прекратяване, но при законосъобразно осъществяване на процедурата по прекратяването й. На следващо място на практика се иска разширително тълкуване на вложеното в чл. 344, ал. 3 КТ понятие „даване на разрешение”, като се поддържа, че правилното му разбиране следва да означава – недаване на разрешение при недобросъвестно изпълнение на задълженията на работодателя, което обаче покрива първото основание на сочения текст – липса на искане до съответния орган. Накрая се поддържа, че спазването на законовите срокове за налагане на дисциплинарното наказание е с приоритетно значение пред законоустановената закрила по чл. 333 КТ, което касационният съд приема за противно на вложения в закона смисъл на закрилата. Соченото при общото разяснение на горните три групи въпроси решение № 66 по гр.д № 5417/2013 г., ІV г.о., ВКС, не дава отговор на нито един от тях. К. съд не намира основание да приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на заплатените от нея 1000 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4528 от 1 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 14649/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на М. П. К., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 1000,00 (хиляда) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: