ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 701
София, 20.06.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 60374 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ст.С. като процесуален представител на С. о. /СО/ срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 03.05.2016г. по в.търг.д. № 4619/2015г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 03.05.2016г. САС по въззивни жалби и на двете страни е отменил частично в отхвърлителната му част първоинстанционното решение на СГС от 04.06.2015г. по гр.д. № 17477/2013г. и е постановил друго, с което е осъдил СО да заплати на едноличния търговец още 23446.44лв., представляващи неустойка за забавени плащания на наемна цена по договори за наем на недвижим имот от 29.06.2009г. и от 16.06.2011г., ведно със законната лихва от влизането на решението в сила, и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 153342.64лв. и в отхвърлителната му част за разликата над 176789.08лв. до пълния предявен размер 183737.60лв.
Въззивният съд е взел предвид приетото от първоинстанционния, че ответникът е изпълнявал със закъснение задължението си за заплащане на наемната цена по договори за наем на недвижим имот на ищеца, представляващ „комплекс изолатор на бездомни кучета” в землището на [населено място], поради което дължи уговорената неустойка в размер 0.5% дневно за периодите на забава, без такава да се дължи за първите 15 дни след падежа. Прието е, че във въззивната жалба на ответника се поддържа единствен довод за нищожност на клаузите в договорите за неустойка, тъй като уговорения й размер я превръщал в средство за неоснователно обогатяване в отклонение от основните й функции – обезпечителна и наказателна. Такова възражение е направено след срока по чл.131 ГПК – с писмената защита пред първоинстанционния съд. Независимо от това, възражението е и неоснователно, съобразявайки ТР № 1/2010г. на ОСТК. Съдържанието на договорите не обосновава извод единствената цел на уговорките за неустойка да е била различна от целта осигуряване на присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции; не се установяват и стоящи извън договорите, но съществували към момента на сключването им, обстоятелства, обосноваващи наличието на такава цел, а и такива фактически твърдения ответникът не е направил с оглед недаването от него на отговор в законния срок; налага се извод при това, че целта на уговорената неустойка е обезпечаване на точното изпълнение на задълженията на ответника за заплащане на наемната цена, да се обезщети ищецът за евентуално претърпени вреди и да се санкционира ответникът за забавени плащания. Извод за съответствие на неустойката с добрите нрави налагат значителният размер на наемната цена по двата договора /16140лв. без ДДС по първия и 9743лв. без ДДС по втория/, необезпечаването с други средства на изпълнението на задълженията на ответника за плащането й, съобразяването на неустойката с вида на неизпълнението – пропорционално на неизпълнената част от задължението, както и уговорената от страните предпоставка за възникване на задължението за неустойка – при неспазване на срока за плащане с повече от 15 дни – значителен период, равняващ се на половината от периода на плащанията на наемната цена.
Във връзка с определянето на началния момент на забавата въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл.7 и чл.9 от договора за наем /”при неспазване срока за плащане на наемната цена с повече от 15 дни наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на 0.5% върху стойността на неплатената сума за всеки ден забава”/ са ясни и не се нуждаят от нарочно тълкуване, като не дават основание за извод за недължимост на неустойка за 15 дневния период след падежа на съответната вноска; изрично е уговорено, че неустойка се дължи „…..за всеки ден забава“, а не считано от изтичането на 15 дневния период, следователно 15 дневния период е предвиден само като основание за възникване на задължението за неустойка, но не и като изключващ дължимостта й за същия период.
ВКС на РБ намира, че така постановеното решение не следва да бъде допуснато до ка сационен контрол.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, според която едната от функциите на неустойката – наказателната – не можела да извини нейната прекомерност и уговарянето й без краен предел, което водело до неоснователно обогатяване. Налице било и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите във връзка с преценка относно началния момент на забавата, относно клаузата от договора, сочеща началния момент, и за ясен разграничителен критерий за определянето на неустойката като прекомерна, обуславяща нищожност на договора.
Със сочената от касатора практика на ВКС по въпросите относно прекомерността на неустойката, създадена по реда на сега действащия и отменения ГПК /решения по т.д. № 31/2006г. ІІ т.о., по т.д. № 5/2004г. ІІ т.о., по т.д. № 372/2008г. І т.о., по т.д. № 430/2008г. ІІ т.о. и по т.д. № 395/2008г. І т.о./, не се обосновава твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито това по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. По тези въпроси произнасянето от въззивния съд е в съответствие със създадената след посочените решения задължителна практика, обективирана в ТР № 1/2010г. на ОСТК, според която прекомерността на неустойка сама по себе си не накърнява добрите нрави, неустойка, уговорена без краен предел и срок на начисляване, не е нищожна, нищожна поради противоречие с добрите нрави е само неустойка, уговорена с единствена цел, излизаща извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът е обосновал извода си, че такава цел в настоящия случай не е установена, както и извода си за съответствие на уговорената неустойка с присъщите й функции с оглед конкретните установени по делото обстоятелства /именувани “критерии“ в посоченото тълкувателно решение/. Следва да се посочи, че няма формирани изводи в атакуваното решение по въпроса за ясен разграничителен критерий за определянето на неустойката като прекомерна, водещо до нищожност на договора, обосноваващо неотносимост на въпроса към изхода на спора.
И въпросът за преценка относно началния момент на забавата и на начисляване на неустойката не обосновава допускане на касационно обжалване. Съдът в съответствие с трайната и непротиворечива практика е подложил на преценка клаузите от договора между страните в тази връзка и е стигнал до извод, че е уговорено неустойка да се дължи за всички дни на забава, а не само за дните след 15 дневния период от падежа на съответната месечна наемна вноска. Друг конкретен въпрос, касаещ този извод, касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го съобрази служебно с оглед диспозитивното начало и правото на защита на насрещната страна в гражданския процес.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд София № 890 от 03.05.2016г. по т.д № 4619/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: