О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
София, 27.06. 2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четвърти май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5388 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], чрез адв. И. А. Т., срещу въззивно решение № 4040/29.07.2016 г., постановено от Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 396/2016 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 71, ал. 1 и чл. 70, ал. 5 КТ, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи на страните и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете с присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.
Насрещната страна Й. Д. М., чрез адв. Р. О., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като е изменил частично първостепенният съдебен акт, е отменил уволнението на Й. М., извършено със заповед № 0701/0688 от 04.11.2015 г. и е осъдил работодателя да заплати на служителя обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 3000 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски за двете инстанции. Осъдил работодателят да заплати дължимата държавна такса по исковете.
За да постанови този резултат, съдът установил, че Й. М. сключила на 05.05.2015 г. с [фирма] трудов договор за длъжността „банков служител“ , сектор „С.“, с уговорен срок за изпитване от шест месеца в полза на работодателя. С допълнително споразумение от 01.07.2015 г. страните променили размера на трудовото възнаграждение, както и срока за изпитване – на 4 месеца, считано от датата на подписването му, т.е. от 01.07.2015 г.; изрично е уговорено, че всички клаузи по стария договор, които му противоречат, се отменят.
Съдът приел, че така уговореният срок за изпитване изтича на 01.11.2015 г. Договорът е прекратен след това, на 05.11.2015 г., едностранно от работодателя, на осн. чл. 71, ал. 1 КТ. Съдът приел, че междувременно договорът се е трансформирал в безсрочен, поради което уволнението на посоченото основание е незаконно.
Повдигнати са следните въпроси: следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор; допустимо ли е изменение на срока за изпитване, чрез въвеждане на нов начален момент било в рамките на допустими по закон максимум от шест месеца и не представлява ли това нов изпитателен срок между едни и същи страни за една и съща работа.
Според касатора разрешението на въззивния съд по поставените правни въпроси е в противоречие със задължителна съдебна практика, както и с оглед точното приложение на закона, както и за развити е на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
По въпроса относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235 ГПК сам касаторът представя задължителна съдебна практика, като следва да се посочи, че решение № 345/30.10.2015 г. по гр.д. № 1398/2015 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 220/02.10.2015 г. по гр.д. № 2314/2015 г. на III г.о. на ВКС не са изолирани, а в съзвучие с множество решения по чл. 290 ГПК. Сам касаторът и не твърди, че утвърденото тълкуване на цитираните правни норми следва да бъде изоставено, така че не може да поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд също не се е отклонил от общоприетото тълкуване на правните норми. Той е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните, като е достигнал до извод, че с допълнителното споразумение е валидно изменен срока на изпитване – в рамките на шестте месеца, но преди изтичането им. Неприемането от съда на правното тълкуване, поддържано от работодателя, не значи, че е нарушил чл. 12 и чл. 235 ГПК. Друг е въпросът, че работодателят поддържа наличие на уговорка относно срока на изпитване в противоречие на писмено изразения изричен и ясен текст, подписан от двете страни по споразумението.
Въпросът дали е допустимо да се измени срока за изпитване чрез въвеждане на нов начален момент, е неотносим, защото в случая не е уговорен нов начален момент, а е изменен самият срок на изпитване, като към 01.07.2015 г. е определено, че той остава в полза на работодателя за 4 месеца, считано от посочената дата. По този начин е намалена продължителността на първоначално уговорения шестмесечен срок, което, няма никакво съмнение и нищо друго не е прието в посочената от касатора съдебна практика, че е допустимо, защото не се нарушава чл. 70, ал. 1, изр. първо КТ, а и не е в противоречие на чл. 70, ал. 5 КТ, защото не е сключен нов трудов договор за една и съща работа.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 4040/29.07.2016 г., постановено от Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 396/2016 г.
ОСЪЖДА Т….“ ЕАД, [населено място] да заплати на Й. Д. М. сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: