О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.432
гр. София,04.07.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осемнадесети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№414 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №2398 от 14.12.2016 г. по т.д.№4795/2016 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1381 от 02.08.2016 г. по т.д.№6908/2015 г. на СГС, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата от 35 908.44 лв., ведно със законната лихва от 30.10.2015 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 8 405.41 лв. обезщетение за забавено изпълнение за периода 11.07.2013 г. – 29.10.2015 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Договорната отговорност по чл.79, ал.1 от ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55 от ЗЗД, при наличието на действителен валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за неоснователно обогатяване в тази хипотеза. 2. Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл.84 ал.2 от ЗЕ /договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване,отчитане, диспечиране, студен резерв и допълнителни услуги/. 3. Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата и допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган. 4. Възможно ли е задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг недоговорен източник – „смесен фактически състав“ – договорите между страните и административен акт – решението на ДКЕВР. 5. Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието. 6. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената на услугата достъп до разпределителната мрежа за производители, различни от определените такива от ДКЕВР, императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и ал.2, чл.31, т.2 и т.8, чл.32 ал.1 и ал.2 от ЗЕ и пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а от ЗЕ. 7. Има ли пряко действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размер на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него и има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните. 8. След като услугата достъп до разпределителната мрежа е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното. 9. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи въз основа на недоказани с допустими процесуални способи факти и следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права по отношение на него.
По отношение на въпросите по т.1, т.2 и т.9 се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, спрямо въпросите по т.3, т.6 и т.9, се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а спрямо останалите въпроси и по въпросите по т.2, т.6 и т.7, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд анализирайки разпоредбите на чл.30 и чл.84 от ЗЕ, както и уговорките на страните, постигнати в процесния договор, е достигнал до извод, че спорното задължение за заплащане на цената за достъп е с източник смесен фактически състав /договор между страните и решението на ДКЕВР, определящо цената/, като поради отпадането с обратна сила на разпоредените с отменения административен акт правни последици, отпада с обратна сила основанието за плащане, а искът се явява основателен. Съдът е намерил за неоснователни, възраженията на ответника, свързани с липсата на обогатяване и виновно поведение на ответника, както и това, че в случая основанието за плащане са сключените между страните договори, като е посочил, че цената не е била определена нито по изрична уговорка между страните по сделките, нито по силата на приети от тях и действащи общи условия, а в индивидуален административен акт, който е отменен по законоустановения ред.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Произнасяйки се по предявения иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, въззивният съд се е произнесъл по допустим иск в съответствие както с разясненията, дадени в т.1 от ППВС №1 по гр.д.№1/79 г., така също и с формираната задължителна, споделяна от настоящия състав практика на ВКС. Съобразно визираната практика, обективирана в решение №58 от 16.08.2016 г. по т.д.№332/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №126 от 16.08.2016 г. по т.д.№1592/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №136 от 05.10.2016 г. по т.д.№2727/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №138 от 05.10.2016 г. по т.д.№2355/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №137 от 05.10.2016 г. по т.д.№2327/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №164 от 04.10.2016 г. по т.д.№160/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №178 от 14.11.2016 г. по т.д.№2543/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №194 от 02.11.2016 г. по т.д.№2706/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №190 от 22.12.2016 г. по т.д.№2738/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и мн.др., влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие, като с отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В този смисъл доводите за вероятна недопустимост на обжалваното решение /в който смисъл е и въпросът по т.1 от изложението/ не могат да бъдат споделени.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т.т.5, 6 и 8, доколкото същите не са обусловили решаващата воля на съда и по тях при постановяване на решението съдът не е излагал съображения.
С поставянето на въпросите по т.9 касаторът по същество навежда доводи за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, произнасянето за наличието на които обаче е предмет на допуснат касационен контрол, но не и на настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.
Останалите формулирани от касатора въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаните селективни основания – при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителната практика, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, относно времевото действие на решението на ВАС, с което се отменя решението на ДКЕВР и правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор.
Предвид изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2398 от 14.12.2016 г. по т.д.№4795/2016 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 2 500 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.