О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
гр. София, 04.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 822 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1417 от 07. 11. 2016г. по в. гр. дело № 2382/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2299/01. 07. 2016г. по гр.д. № 465/2016г. на Пловдивски районен съд, ХХІІ гр.с., с което ответникът [община] е осъден да заплати на ищцата Ю. Г. И., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата 7 335 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване върху част с площ 168 кв.м., попадаща в [улица]в [населено място], от собствения на Ю. Г. И. недвижим имот – поземлен имот с идентификатор 56784.530.106 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], целият с площ 204 кв.м. /а по титул за собственост 210 кв.м./, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг вид застрояване, при съседи: ПИ 56784.530.108, ПИ 56784.530.362; ПИ 56784.530.9537; ПИ 56784.530.339; ПИ 56784.530.348; ПИ 56784.530.107; ПИ 56784.530.9700 и ПИ 56784.530.2167, за периода 15. 01. 2011г. – 15. 01. 2013г. ведно със законната лихва от 15. 01. 2016г. до окончателното плащане, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Кога недвижимите имоти, отредени съгласно уличнорегулационните планове за мероприятия на народните съвети или държавата, се считат отчуждени?“, сочейки противоречие на въззивното решение с решение № 396 от 03.01.2012г. по гр. дело № 1462/2010г. на ВКС, І г.о. и решение № 18 от 22.06.2012г. по гр. дело № 338/2011г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК; с решение № 143 на Окръжен съд – Хасково, решение от 24. 03. 2010г. на Окръжен съд – Благоевград и решение № 201 на Велинградски районен съд, последните без отбелязване дали са влезли в сила; 2/ „Счита ли се за неправомерно отнет имот, за който има влязъл в сила уличен регулационен план, одобрен и действащ от 1954г. на основание чл. 39 ЗПИНМ /обв.-изв., бр. 227 от 1947г./?“, по който навежда противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 254 от 31.10.2014 г. по гр. дело № 1576/2014г. на ВКС, І г.о. и с практиката на съдилищата /допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, обективирана в решение от 17.06.2010г. на Балчишки районен съд, за което няма доказателства дали е влязло в сила, и в определение № 275 от 07. 05. 2014г. по гр. д. № 1576/2014г. на ВКС, Първо г.о.; 3/ „От кога започва да тече давността на имот, който е отреден по уличнорегулационните планове за мероприятия на народните съвети или държавата при действието на ЗПИНМ /отм./ – след отреждането му по уличнорегулационните планове за мероприятия на народните съвети или държавата при действието на ЗПИНМ /отм./ или след реализирането му?“, и 4/ „Дали позоваването на изтекла в полза на владелеца давност е елемент от фактическия състав на придобивната давност?“. По всички горепосочени правни въпроси ответникът релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага обстоятелства защо счита, че разрешаването им ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба се съдържат множество оплаквания за неправилност на атакуваното вззивно решение относно необсъждане на въпроса за идентичност между притежавания от ищцата и завладян от ответника имот; достигане до неправилен извод, че процесният имот не е отчужден по реда на ЗПИНМ /отм./, въпреки че улицата е изградена на място; игнориране на факта на настъпила в полза на [община] 10 годишна придобивна давност и за това, че имотът е публична общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. с пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА и чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС и др., които като относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби с оглед придадената от законодателя на Върховния касационен съд основна функция по унифициране на правоприлагането, като съд по правото, а не по фактите, не могат да бъдат разгледани. Преди разглеждането на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд дължи произнасяне дали са налице изчерпателно посочените от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол и само ако прецени наличието на последните и допусне касационно обжалване, разполага с правомощие да обсъди основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба /ищца в производството/ – Ю. Г. И. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира сторените в касационното производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче релевираните общо и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси.
Въззивният съд е приел по предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот – празно дворно място с площ 210 кв.м., съставляващо имот пл. № 1855 в квартал 12 по регулационния план на [населено място] към 1975г., по силата на договор за дарение, оформен в нотариален акт № 34 от 22.05.1975г., с праводател К. Д. Н., както и че имотът не е бил надлежно одържавен или фактически завзет от Държавата преди 2009г., когато според неопроверганите от другите доказателства в процеса показания на свидетеля Р. Г. /брат на ищцата/, е изградена улица, с асфалт и бетонни плочи, от ответната община съобразно отреждането по благоустройствените закони. Пловдивски окръжен съд е намерил въз основа на приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице В. Г., че поземлен имот с идентификатор 56784.530.106 е идентичен с имот пл.№ 15 по кадастралните планове на[жк], одобрени със заповеди от 1954г. и 1960г., както и с имот пл.№ 1855 по плановете на същия квартал, одобрени със заповеди от 1972г. и 1981г., и че за процесния имот има регулационни планове от 1954г., 1960г., 1972г. и 1981г., като предвидените по тях благоустройствени мероприятия не са реализирани /по плановете от 1954г. и от 1960г. отреждането е за улица, по плана от 1972г. – за комплексно застрояване и по плана от 1981г. – за комплексно общ. застрояване и училище/. [улица], заемаща 168 кв.м. от процесния имот, е предвидена регулационно за първи път със заповед № ОА-933/11. 05. 1993г. и е изградена на място във вида, в който съществува към момента на приключване на съдебното дирене, извън габаритите по регулационния план, през 2009г., заедно с новия пазар в съседния кв.6, за чието строителство е издадено разрешение за поставяне на преместваеми обекти от 10.11.2009г..
Въззивният съд е съобразил приложимата редакция на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, публ. Изв., бр.54 от 06.07.1956г., в сила от 10.07.1956г., според която прякото отчуждително действие на улично – регулационния план по силата на старата редакция на чл. 39 ЗПИНМ/отм./ отпада, като отчуждаването вече настъпва от деня на обезщетяване на собственика, която нова редакция съгласно чл. 74а ЗПИНМ /отм./ е приложима и към заварени улично – регулационния планове, ако до 10. 07. 1956г. /влизане в сила на изменението на чл. 39, ал. 1/ имотът не е зает по законния ред или дължимото за него обезщетение не е изцяло или отчасти изплатено. Въз основа на същата е намерил за неоснователно възражението на ответника, че процесната част от имота на ищцата е придобита от Държавата по силата на уличната регулация от 1954г., доколкото ответникът не е установил, че е платено обезщетение на праводателката на ищцата по смисъла на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, редакция от ДВ бр. 54/06. 07. 1956г., вр. с чл. 74а ЗПИНМ /отм./, нито че имотът е зает по законния ред. Посочил е също, че отчуждаване в полза на Държавата не е настъпило поради неплащане на обезщетение на собственика и по следващия благоустройствен закон /ЗТСУ /отм./, при действието на който улично – регулационните планове от 1960г., 1972г. и 1981г. също нямат пряко отчуждително действие, а е необходимо провеждане на нарочна отчуждителна процедура, при която вещно – транслативният ефект настъпва след плащане на дължимото обезщетение на отчуждения собственик /чл. 22 ЗТСУ /отм.//. Счел е за неоснователно и възражението на ответната община, че последната е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. с пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА и чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, тъй като посочената разпоредба регулира придобиването на собственост от страна на общината върху имоти, в т.ч. улици, които до приемането й са били държавна собственост, но не е приложима по отношение на имоти, собственост на физически или юридически лица /частна собственост/, в който смисъл е цитирал решение № 18/08. 02. 2013г. по гр. д. № 583/2012г. на ВКС, Второ г.о..
Евентуалното възражение на [община] за придобивна давност е намерено от Пловдивски окръжен съд за неоснователно, тъй като ответникът, носещ тежестта за доказване, не е установил десетгодишния срок на своето владение, а само владение с начало от 2009г., когато е изградена на място улицата според показанията на свидетеля Г. и заключението на съдебно – техническата експертиза, което владение при предявяване на исковата молба на 15. 01. 2016г. не е достатъчно, за да осъществи фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Според окръжния съд, придобивната давност изисква владение, а владението се състои в установяване на фактическа власт, която в конкретния случай е установена с реализиране на мероприятието улица, а не със самото отреждане по уличната регулация и с промяната на плана. От друга страна въззивният съд е приел за установено, че ответната община чрез съответните нейни органи е признавала правото на собственост на ищцата чрез издаване на документи – протокол № 20/11.03.1998г., скица от 20.05.2005 г. и писмо от 26.06.2014 г., изходящо от представляващия ответника Кмет на [община]. С последното ответникът изрично е признал собствеността на ищцата върху поземлен имот 56784.530.106, чрез израза „собствения Ви поземлен имот“, като същевременно е отхвърлил искането й за замяна на собствения й имот с имот – частна общинска собственост, позовавайки се на чл. 40 ЗОС, без да излага ясни и разбираеми мотиви. Пловдивски окръжен съд е намерил, че с това признание давността е била прекъсната съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД, вр.чл. 84 ЗС и от прекъсването е започнала да тече нова давност.
Въз основа на гореизложените съображения, решаващият съд е приел, че ищцата е собственик на спорната част от процесния недвижим имот през процесния период / 15.01.2011г. – 15.01.2013 г./, както и че ответникът е ползвал имота без законово основание за улица в същия период, като средният пазарен наем за заетата от улицата част от имота на ищцата, за горепосочения период, възлиза на 7 437 лв.. Ищцата е претендирала обезщетение в по – малък размер – 7 335 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд е уважил изцяло предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
По въпроса за обогатяването на ответната [община] окръжен съд се е позовал на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно която фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице, т.е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото. За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се намира в неговия имот без правно основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствения си имот, в това число и да реализира приходи от него. Посочил е също така, че е ирелевантно за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД обстоятелството дали фактически общината е реализирала приходи от ползването на имота, като с оглед спестяване на наемоподобни разходи за ползването му в процесния период, е налице обогатяване за сметка на обедняването на собственика, който е лишен от ползването. Приел е, че е налице връзка между обогатяването и обедняването, тъй като произтичат от общ факт, при което е уважил изцяло предявения иск.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че вторият формулиран от касатора – ответник правен въпрос „Счита ли се за неправомерно отнет имот, за който има влязъл в сила уличен регулационен план, одобрен и действащ от 1954г. на основание чл. 39 ЗПИНМ /обв.-изв., бр. 227 от 1947г./?“ не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като такъв въпрос не е включен в предмета на делото нито от една от страните, поради което въззивният съд въобще не го е обсъждал. Дали е било налице неправомерно отнемане на процесния имот в полза на Държавата въз основа на действалите от 09. 09. 1944г. до 1989г. благоустройствени закони е обстоятелство, относимо към правото на реституция по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22. 11. 1997г., каквото основание за спорното право на собственост не е въведено в процеса нито от ищцата, нито от ответника. Ищцата е твърдяла в исковата молба и през цялото времетраене на исковия процес, че придобитото от нея чрез договора за дарение от 1975г. право на собственост, не е било никога загубвано нито от нея самата, нито от праводателката й, вкл. чрез отчуждаването му в полза на Държавата или чрез отнемането му от последната без законово основание. Дори да се приеме, че искане за признаване на право на реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ се съдържа имплицитно в съдържанието на собственическите претенции на ищцата, част от упражняването на които е предявяването на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, последното би ползвало ответника само при установено непрекъснато давностно владение върху процесната част от имота, с начало най – рано 22. 11. 1997г. с оглед нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ, уреждаща специално основание за прекъсване на придобивна давност относно подлежащи на реституция по ЗВСОНИ имоти, продължило 10 години и изтекло преди датата на исковата молба, за каквото не са ангажирани каквито и да било доказателства от носещата тежестта за доказване ответна страна. Най – ранният момент, към който може да бъде отнесено началото на евентуално давностно владение в полза на ответната община, съобразно ангажираните от страните и приети по делото доказателства, е 2009г., когато е била изградена улицата като регулационно мероприятие с асфалт и бетонови плочи. Последното установено обстоятелство е относимо и към фактическия състав на реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, което за да е осъществено следва имотът да е бил фактически зает от българската държава в периода 09. 09. 1944 г. – 1989г., за каквото фактическо заемане липсват доказателства в процеса. Следователно дори да беше обсъден като включен в предмета на спора, горепосоченият правен въпрос не би могъл да обуслови различен решаващ правен извод за изхода на спора от възприетия в обжалваното въззивно решение. В посочените от касатора решение № 254 от 31.10.2014 г. по гр. дело № 1576/2014г. на ВКС, І г.о. по чл. 290 ГПК и определение № 275 от 07. 05. 2014г. по гр. д. № 1576/2014г. на ВКС е разгледана различна от процесната хипотеза, при която имотът е бил надлежно отчужден по уличната регулация и при действието на новата редакция от 06. 07. 1956г. на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ вр. с чл. 74а ЗПИНМ /отм./, с изплащане на обезщетение на собствениците, при което с влизане в сила на ЗВСВНОНИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. е реституиран с конститутивно съдебно решение по жалба срещу отказа на Кмета на съответната община да възстанови собствеността. Поради това дадените в тях правни разрешения са неотносими по настоящия спор. Представеното решение на Балчишки районен съд не е отбелязано да е влязло в сила, обстоятелство изключващо възможността да бъде обсъдено като допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съгласно т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Първият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на ответника: „Кога недвижимите имоти, отредени съгласно уличнорегулационните планове за мероприятия на народните съвети или държавата, се считат отчуждени?“, макар по – абстрактно формулиран, осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд при решаване на конкретния спор. Неговото разрешение в атакуваното въззивно решение съответства на формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. посочените от касатора решение № 396 от 03.01.2012г. по гр. дело № 1462/2010г. на ВКС, І г.о. и решение № 18 от 22.06.2012г. по гр. дело № 338/2011г. на ВКС, І г.о., както и решение № 290 от 01. 03. 2012г. по гр. д. № 1225/2010г. на ВКС, Второ г.о., решение № 227 от 28. 06. 2010г. по гр. д. № 735/2009г. на ВКС, Първо г.о., решение № 300 от 28. 06. 2011г. по гр. д. № 3248/2008г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 169 от 02.02.2017г. по гр. д. № 946/2016г. на ВКС, Първо г.о. и др.. Съгласно последната при действието на ЗПИНМ /отм./ улично – регулационните планове имат пряко отчуждително действие до 10. 07. 1956г., когато влиза в сила изменението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, публ. в Изв. бр. 54 от 06. 07. 1956г., според което отчуждаването по уличната регулация вече не настъпва с влизане в сила на улично – регулационния план, а след провеждане на нарочна отчуждителна процедура, като вещно – транслативният ефект настъпва с изплащане на обезщетението на отчуждения собственик. Съгласно чл. 74а ЗПИНМ /отм./, създаден с изменението на ЗПИНМ /отм./ от Изв. бр. 54 от 06. 07. 1956г., новата редакция на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ се прилага и към заварени влезли в сила улично – регулационни планове, ако до 10. 07. 1956г. отчужденият имот не е зает по законния ред, т.е. благоустройственото мероприятие, за което е бил отреден, не е реализирано, следователно ако към 10. 07. 1956г. имотът не е зает за улично – регулационното мероприятие и на отчуждения собственик не е изплатено дължимото обезщетение се счита, че отчуждаване по уличната регулация не е настъпило. В тази хипотеза законодателят заличава с обратна сила прякото отчуждително действие на влезлия в сила улично – регулационен план. Улично – регулационният план няма пряко отчуждително действие и при действието на ЗТСУ /отм./ съгласно чл. 22 ЗТСУ /отм./, според който отчуждаването по уличната регулация настъпва при сложен фактически състав, включващ заповед за отчуждаване и изплащане на обезщетение на отчуждения собственик. Приемайки, че процесният недвижим имот не е бил отчужден в полза на Държавата по улично – регулационните планове при действието на ЗПИНМ /отм./ и ЗТСУ /отм./, тъй като процесната [улица]. и ищцата, респективно праводателката й, не са били обезщетени за имота, въззивният съд е съобразил изцяло задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, т.е. не е осъществено соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В хипотезата на отчуждаване на имоти – частна собственост за благоустройствени общински нужди, вкл. за улици, подробният устройствен план /ПУП/ по чл. 14, ал. 1 ЗУТ, последният закон действал към 2009г., също няма пряко отчуждително действие, освен в хипотезата на чл. 16, ал. 5 ЗУТ, неосъществена по процесното правоотношение, тъй като по силата на специалната норма на чл. 21, ал. 1 ЗОС правото на собственост транслира в патримониума на общината след изплащане на обезщетението на отчуждения собственик, в който смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 18 от 08. 02. 2013г. по гр. д. № 583/2012г. на ВКС, Второ г.о.. Наличието на безпротиворечива съвременна задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изключва осъществяването на другите релевирани допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по този правен въпрос.
Горепосоченият трети правен въпрос на касатора, преформулиран от касационната съдебна инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС за началния момент, от който тече придобивната давност относно имот, който е отреден по улично – регулационните планове за благоустройствени мероприятия при действието на ЗПИНМ /отм./, осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е обусловил решаващия извод на въззивния съд относно заявеното от ответника като способ на защита срещу предявения облигационен иск възражение за придобиване правото на собственост върху процесния имот на основание 10 годишно непрекъснато давностно владение. Ответникът не е посочил каквито и да било обстоятелства касателно някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, задоволявайки се само с бланкетно цитиране на чл. 280, ал. 1-3 ГПК в началото на изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, което е достатъчно обстоятелство за недопускане на исканото касационно обжалване поради отсъствието на допълнителната кумулативна предпоставка, наличието на която следва да бъде проверено при предварителната селекция на касационната жалба. Отделно от това следва да бъде посочено, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения правен въпрос в обжалваното решение изцяло съответства на безпротиворечивата задължителна практика на ВКС, на безпротиворечивата практика на съдилищата и на становището на правната доктрина, според които началният момент на давностното владение се установява по общите критерии за осъществяване на владение по чл. 68, ал. 1 ЗС, според които за да е налице владение, следва да са налице две кумулативни предпоставки: установяване на фактическа власт върху вещта, лично или чрез другиго /корпус/ и намерение за своене на вещта /анимус/. Доколкото ответникът, носещ тежестта да установи чрез пълно и главно доказване възражението си за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, не е ангажирал доказателства, а от наличните по делото, се установява негова фактическа власт върху имота не по – рано от 2009г., когато е изградена улицата, продължителността на която е недостатъчна обаче с оглед неизтичането на изискуемия 10 годишен период до датата на подаване на исковата молба, разрешението на Пловдивски окръжен съд за неосъществено в полза на касатора придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, е в съответствие с формираната съдебна практика и правната доктрина. Нормата на чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 68, ал. 1 ЗС не е неясна, непълна или противоречива, поради което не е обоснован и принос чрез тълкуването й от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона.
Четвъртият въпрос на касатора освен, че не е обуславящ за изхода на конкретния правен спор, има своето задължително разрешение в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. По този въпрос не са осъществени нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 696 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС, съставляващи хонорар за един адвокат, чието плащане е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 14. 02. 2017г. и банков документ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1417 от 07. 11. 2016г. по в. гр. дело № 2382/2016г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Ю. Г. И., ЕГН: [ЕГН], сумата 696 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: