Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.6
5254_17_opr_288_72zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
София, 05.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 31.05.2017 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5254 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. С. и В. С. С. срещу въззивно решение № 134 от 08.07.2016 г. по възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което като е отменено първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу К. К., В. К., М. С. и Д. В. искове с правно основание чл.72,ал.1 ЗС за осъждането им да заплатят различни по размер суми от всеки един от различните ответници според квотата им в собствеността, които представляват обезщетение в размер на равностойността на 11.49 % от общата стойност на извършени в собствен на ответниците недвижим имот в Стара З. строително – монтажни работи (СМР), изпълнени по възлагане и със средства на ищците и трети лица от строителя [фирма] в имота на ответниците с тяхното съгласие и без противопоставяне, въз основа на учредено от ответниците и действащо към момента на извършването на строителството право на строеж в полза на строителя и което право на строеж по-късно е погасено по давност, като извършените СМР (описани са) представляват подобрения в чужд имот, с които се е увеличила стойността на имота и които са били използвани от друг строител през 2010 г. въз основа на учредено през 2010 г. право на строеж за довършване на строителството на сградата с, която е идентифицирана в решението.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни К. Д. К. и В. К. К. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
В производството се разглежда и частната жалба на К. Д. К. и В. К. К. срещу определение № 112 от /27.02.2017 г. по същото възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не са налице изключенията по чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното:
Предявените искове са по чл.72,ал.1 ЗС.
Приложимо е ТР № 1 /04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС. Ищците са суперфицияри с погасени права. Те са придобили право чрез продажба право на строеж за обекти от строителя А. Е., на която е учредено право на строеж през 1995 г..
С влязло в сила решение от 2007 г. е признато за установено на основание чл.67 ЗС, че учредено в полза на дружество – строител право е погасено по давност.
С влязло в сила решение от 2009 г. е признато за установено на основание чл.67 ЗС, че учредено в полза на ищците право на строеж е погасено по давност, като неупражнено в период от 5 години. Ищците са извършили строителни работи чрез [фирма]. Видно от заключение на вещо лице процентът на изграждане на сградата от ищците е 11.79, достигнат през 1996 г., след което не е работено. Строително-монтажните работи (СМР) са използвани от друг строител при изграждането на сградата. Посочени са цени към 2010 г. и 2012 г. след приспадане на ремонтно-възстановителни работи.
Построената част от сградата е преминала в патримониума на ответниците по реда на чл.92 ЗС след което е използвана при продължаване на строителството и довършване на сградата. Следователно е установено, че ищците са извършили подобрение в чужд имот, което е увеличило неговата стойност и че имат качеството на добросъвестен подобрител. Видно от заключение – пазарната стойност на имота без подобренията към 2010 г. е 140 665 лева, а с подобренията, определени по метода на възстановителната стойност е 487 365 лева. Цената на правото на строеж на следващия строител е 39 850 лева. При 11.49 % стойността на подобренията е 31 214 лева по цени към 2012 г. след приспадане на средствата за ремонтно – възстановителни работи. Други доказателства при доказателствена тежест на ищците за размера на увеличението към датата на съдебното решение, както изисква нормата на чл.72,ал.1 ЗС няма. Съгласно приетото с т.ІІ от ППВС 6 /74 г. – стойността на подобренията се определя към момента на постановяване на решението. Към този момент няма обективни данни дали стойността на имота се е увеличила вследствие на извършените подобрения и с колко. Следователно искът по чл.72,ал.1 ЗС е недоказан и следователно неоснователен.
Не са установени и правата на двама от ответниците в съсобствеността.
Основателно е и възражението за погасяване на претенцията по давност. Съгласно приетото с т. VІ и т.6 от ППВС № 6 /1974 г. погасителната давност за вземане на добросъвестния владелец следователно и на добросъвестния подобрител за извършване на подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане или от момента, в който то бъде смутено от собственика по исков ред. Искът по чл.67 ЗС е бил предявен на 05.06.2008 г., а ищците С. са получили преписи от нея на 02.09.2008 г. – т.е. владението им е било смутено тогава. От тази дата е започнала да тече погасителна давност, а настоящият иск е предявен на 28.03.2014 г. Неоснователен е доводът на ищците, че погасителната давност започва да тече от момента на влизане в сила на решението.
Следователно исковете са неоснователни.
Жалбоподателите извеждат следните правни въпроси:
1. Кой е първоначалният момент, от който започва да тече давностният срок за предявяване на иска за обезщетение, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в решения 235 / 31.05.2016 и № 302 / 29.09.2002 г. по гр.д. № 1196 /2011 г. на ВКС, І г.о. и решение № 404 /24.10.2011 г. по гр. д. № 1037 /2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Този въпрос е изведен с малки разновидности и по-нататък в изложението.
Жалбоподателите не посочват кой е този момент, нито в какво се състои противоречието с посочените от тях решения. Такова няма.
Въпросът е обуславящ, но както беше посочено, е разрешен от въззивния съд в съответствие с приетото в т.VІ (13.) от ППВС № 6 /1974 г.. В нито едно от посочените решения не е прието, че .погасителната давност започва да тече от по-късен момент от този, приет в постановлението (от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане .или от момента, в който то бъде смутено от собственика по исков ред).
В първото посочено решение въпросът не е разглеждан. Във второто решение по същество на спора е разгледана друга хипотеза – вземането за подобрение е възникнало от отмяна на отчуждаване и искът е предявен преди изтичане на петгодишен срок от отмяна на отчуждаването. В решението по второто посочено дело също е разгледана друга хипотеза – вземането за подобрение е възникнало от отмяна на отчуждаване. В него не е обсъждан въпросът дали искът е погасен по давност и откога тече давностният срок. В решенията по двете дела обаче съставите на ВКС са приложили ППВС № 6 /1974 г.
2. Дали въззивният съд неправилно е определил качеството, в което жалбоподателите са извършили подобрения – като владелци, а не като собственици.
По този въпрос се твърди противоречие с ППВС 6 / 1974 г. и с ТР 1 /2012 г. по т.д. № 1 /2011 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът в какво качество са извършени подобренията е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посочените постановление и тълкувателно решение, в които не е прието, че извършилият подобренията по силата на учредено в негова полза право на строеж става собственик на изграденото преди то да е станало годен обект на собственост. В тълкувателното решение № 1 /2012 г. е прието обратното – че правото на строеж се погасява именно защото не е упражнено в срока, за който е учредено – не е изграден самостоятелен обект на суперфициарна собственост, който е определен като годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни норми. В ТР № 1 /2012 г. изрично е прието, че суперфициарят, чието право е погасено в полза на собствениците на земята, ще има правата по чл.72 ЗС като добросъвестен владелец. Както и че за ликвидацията на отношенията със собственика на земята в този случай следва да намерят приложение разясненията, дадени с ППВС 6 /74 г., т.ІV като суперфициарят ще има право да получи увеличената стойност на имота.
Няма противоречие между приетото от въззивния съд за качеството, в което жалбоподателите са извършвали СМР и посочения израз, който се съдържа в мотивите на посоченото ТР : При уважаването на иска правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея – изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично.
Този израз пояснява приетото в т.1 от тълкувателното решение за съдържанието на израза „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл.67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж.
В случая този въпрос е разрешен с влязло в сила решение, с което въззивният съд се е съобразил, видно от изложеното за мотивите му. Изразът е посочен извън контекста на мотивите, в който се съдържа.
Поради съответствието на разрешенията на въззивния съд с посочените решения, постановление на пленума на ВС и тълкувателно решение на ВКС, с което практиката е уеднаквена, не е налице соченото от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване.
Не са наведени твърдения, нито е установено настъпването след приемането на тълкувателното решение на ВКС на такива изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването, поради което въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
3. Жалбоподателите извеждат въпроса дали по делото е установена увеличената стойност на имота – стойността на подобренията към момента на постановяване на решението.
И дали по този въпрос съдът следва да се съобразява с друго решение, постановено по спор между друг ищец и същите ответници, с което са уважени искове със същото правно основание, по което въз основа на същите доказателства (приети по делото заключения на вещи лица) е признато, че стойността на имота е увеличена, Съдът следва ли да се съобразява с това решение и със силата му на пресъдено нещо, касаеща дължимостта на обезщетението от страна на ответниците.
Въпросът не е правен, а фактически. Не се твърди противоречие по обуславящите правни въпрос : дали стойността на подобренията се определят към момента на постановяване на решението и в какъв размер се определя, чиито разрешения се съдържат в обсъжданото по-горе ППВС 6 /74 г., към което препраща и обсъжданото ТР № 1/ 2012 г. по т.д. № 1 /2011 г. на ОСГК на ВКС.
Отговорът на втората част от въпроса се съдържа в самия него – доколкото жалбоподателите не са обвързани от силата на пресъдено нещо по другото дело – отговорът е отрицателен.
Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С определение № 80 /27.04.2017 г. по ч. гр.д. № 1584 /2017 г. на ВКС към гр.д. № 5254 /2016 г. по описа на ВКС, І г.о., е присъединена за съвместно разглеждане частната жалба на К. Д. К. и В. К. К. срещу определение № 112 /27.02.2017 г. по възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което е оставена без уважение молбата на адв. Е. Б. като пълномощник на К. Д. К. и В. К. К. с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението от 08.07.2016 г. по делото в частта за разноските, като съдът присъди на адв. Б. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна защита от адвокат.
Производството по частната жалба е на основание чл.248,ал.3,изр.2 ГПК.
По нея не е подаден писмен отговор.
Адв. Б., процесуален представител на жалбоподателите, е поискала да и бъде присъдено адвокатско възнаграждение за писмен отговор на въззивната жалба на основание чл.38,ал.2 вр. чл.38,ал.1,т.3 за в размер определен съгласно чл.9,ал.1 вр. чл.7,ал.2,т.2 и т.4 от НМРАВ.
За да остави искането без уважение въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на приетото в частта за разноските на въззивното решение:
Във въззивното решение е прието, че изходът от спора е в полза на К. Д. К. и В. К. К., но те не са заплатили адвокатско възнаграждение на адв. Б., в представените от тях пълномощни не е отразено, че адвокатът ще осъществява правна защита при условията на чл.38 ЗА – нито е посочено, че защитата е безплатна, нито, че е при условията на чл.38 ЗА.
При преразглеждането на въпроса въззивният съд е приел, че липсва заявление, посочване, че правната помощ е безвъзмездна. Така е, тъй като договори за правна помощ не са представени и в представените пълномощни с отговора на въззивната жалба (л.18 и 19 от делото на П.) не е отразено наличие на упълномощаване при условията на чл.38 ЗА или посочване, че защитата ще бъде осъществявана безплатно. Изложените в допълнителната молба съображения не изменят установените от съда обстоятелства и затова няма основания да бъде изменен и направения от съда извод, респ. молбата по чл.248 ГПК да бъде уважена.
Настоящият състав намира следното:
В отговора на въззивната жалба (л.17) подадена от името на ответниците К. К. и В. К. адв. Е. Б. е поискала на основание чл.38,ал.2 вр. чл.38,ал.1,т.3 ЗА да и бъде присъдено адв. възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на въззивна жалба, тъй като осъществява безплатна правна защита по делото на основание чл.9,ал.1, вр. чл.7,ал.2,т.2 и т.4. от НМРАВ за всеки един от доверителите и поотделно.
В с.з. на 22.06.2016 г. хода на устните състезания това искане е поддържано, като е пояснено (л.58), че адв. Б. живее на съпружески начала с К. К. и е представено удостоверение за раждане (л.56), от което е видно, че двамата имат общо дете. Съдът е дал възможност на К. К. и В. К. да представят писмена защита. такава е представена и в нея искането по чл.38 ЗА се поддържа, като се обосновава с вече казаното за К. К. и се добавя, че ответникът В. К. е негов първи братовчед, за което не са представени доказателства.
При тези обстоятелства настоящият състав намира, че адв. Б., която е представила пред въззивния съд доказателства за процесуално представителство на К. Д. К. и В. К. К. – адвокатско пълномощно, и е приета от въззивния съд като техен процесуален представител, е направила искане до въззивния съд да и бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА в срок – с отговора и отново в хода на устните състезания и е представила доказателства за твърдението си, че К. К. е неин близък по смисъла на чл.38,ал.1,т.3 ЗА.
Поради което искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за неговата защита е основателно, определено съгласно чл.9,ал.1, вр. чл.7,ал.2,т.4 и т.4. от НМРАВ за отхвърления иск в размер на 14 019.72 лева то е в размер на 712.94 лева.
Не са представени доказателства за наличие на основание по чл.38 ЗА за осъществяване на безплатна защита по отношение на В. К. К., поради което по отношение на него искането е неоснователно.
От изложеното следва, че обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за защитата на К. К. и вместо тази част да бъде постановено друго, с което това искане да бъде уважено в размер на 712.94 лева, а в останалата част – по отношение на В. К. то следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от производството по касационната жалба жалбоподателите нямат право на разноски. По изложените вече съображения за основателността на частната жалба искането на адвокат Б. за присъждане на възнаграждение за изготвяне на отговор на касационното жалба на К. К. е основателно за целия размер на искането 712.50 лева, а за В. К. е неоснователно, доколкото не е представено доказателство за наличието на основание по чл.38 ЗА.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 134 от 08.07.2016 г. по възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о.
Осъжда Р. Г. С. и В. С. С. да заплатят на адв. Е. П. Б. от САК адвокатско възнаграждение за безплатна адвокатска помощ на К. Д. К. за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 712.50 лева (седемстотин и дванадесет лева и 50 ст.).
Отменя определение № 112 от 27.02.2017 г. по възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., в частта, с която е оставено без уважение искането на адв. Е. Б. от САК с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението от 08.07.2016 г. по делото в частта за разноските, като бъде присъдено на адв. Б. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна защита от адвокат на К. Д. К. за изготвяне на отговор на въззивната жалба и вместо това постановява:
Осъжда Р. Г. С. и В. С. С. да заплатят на адв. Е. П. Б. от САК адвокатско възнаграждение за безплатна адвокатска помощ на К. Д. К. за изготвяне на отговор на въззивната жалба в размер на 712.94 лева (седемстотин и дванадесет лева и 94 ст.).
Оставя в сила определение № 112 от 27.02.2017 г. по възз. гр. д. № 281 /2016 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о. в останалата част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.