1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
гр. София, 06.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 2590 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 9877 от 07. 04. 2017г., постановено по ч. гр. дело № 3340/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І – 21 състав, с което е потвърдено разпореждане от 19. 12. 2016г. по гр. дело № 9730/2014г. на Софийски районен съд, 69 състав, с което е върната исковата молба на касатора на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения иск.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащ съдебен акт на първоинстанционния съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторката – ищца навежда доводи относно основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по процесуалноправния въпрос от значение за изхода на делото: „Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на жалбоподателя, да се позове на тях и да извърши правилна преценка на доказателствения материал и правните му изводи да намерят място в мотивите?“. С оглед сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК е цитирана следната противоречива съдебна практика: решение № 107 от 11.05.2011 г. по гр. дело № 895/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., ППВС № 7/77 г., определение на ЯОС от 12.03.2015 г. и решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. дело № 3902/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Не е приложен препис от съдебния акт на ЯОС и няма данни за влизането в сила на цитираното определение на ЯОС.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е счел, че производството по гр. дело № 9730/2014 г. на СРС, 69 състав, е образувано по предявен от [фирма] против Университета по архитектура, строителство и геодезия /У./ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 000 лв., настъпили от измръзване на цветя, разсади и растения, собственост на ищеца, поради неотстранена авария на парна инсталация, за поддържането на която отговаря ответникът, като същото вземане е било предмет на предявено възражение за прихващане от [фирма] като ответник по иск, предявен от У. по гр. дело № 9888/2011 г. на СРС, 38 състав, отхвърлено като неоснователно с влязло в сила съдебно решение от 30. 03. 2012г. по гр. дело № 9888/2011 г. на СРС, 38 състав. Приел е наличието на сила на пресъдено нещо като отрицателна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, с оглед нормата на чл. 298, ал. 4 ГПК, според която силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростира и по отношение на разрешените с него възражения за прихващане. Софийски градски съд е намерил, че влязлото в сила решение по гр. дело № 9888/2011 г. на СРС, 38 състав, съдържа мотиви, според които процесното вземане – предмет и на възражението за прихващане в размер на 7 000 лв., не е възникнало, поради недоказаност на фактическия му състав, както и че вземанията, предмет на възражението за прихващане и на предявения по гр. дело № 9730/2014г. иск, са идентични. Поради идентичност на страните и предмета по разрешеното с влязлото в сила съдебно решение възражение за прихващане и по предявения по гр. дело № 9730/2014 г. иск, въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо по заявения спор като абсолютна отрицателна предпоставка за допустимост на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, приемайки го за недопустим.
Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, вр.чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационния съд и е решаван противоречиво от съдилищата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице горепосочените основания за допускане на касационно обжалване. Макар да е налице общата предпоставка за достъп до касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, не са осъществени поддържаните допълнителни селекционни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставеният правен въпрос е произнесен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд /напр. решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. дело № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 411 от 03.12.2015 г. по гр. дело № 2987/2015 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о. и решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр. дело № 112/2016 г. на ІV г.о./, според която съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, респективно за допустимостта на исковия процес, когато последният е прекратен на това основание. В настоящия случай, въззивният съд е взел предвид всички правнорелевантни факти и обстоятелства, които са от значение за предварителната проверка на допустимостта на иска по чл.130 ГПК, достигайки по този начин до извод, обусловил крайния изход на спора. Съобразил е, че е налице обективен и субективен идентитет между процесния исков процес и този по възражението за прихващане, разрешено по другото гр. дело № 9888/2011 г. на СРС, 38 състав, след което е достигнал до своя решаващ правен извод за прекратяване на делото поради наличието на сила на пресъдено нещо. При преценка за недопустимост на предявения иск, съдът не дължи обсъждане в мотивите на своя съдебен акт на доказателства, обстоятелства и доводи на страните, относими към съществото на спора.
Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за преценката за наличието на което следва да бъдат представени преписи от съответните цитирани от касатора влезли в сила съдебни актове, което не е сторено. Съгласно т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по гр. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тяхното непредставяне е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Поради отсъствието на общото и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното въззивно определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 9877 от 07. 04. 2017г., постановено по ч. гр. дело № 3340/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І – 21 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: