1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 772/06.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Албена Бонева
Членове: Боян Цонев
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 528 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2004/ 27.10.2016 г. по гр. д. № 2927/ 2016 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 3278/ 21.04.2016 г. по гр. д. № 5504/ 2015 г. на Софийски градски съд, осъжда държавата да заплати на В. М. Г. по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу П… сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвиняване в извършени престъпления по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 308, ал. 1 НК; по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1 НК, чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК; по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1 НК в рамките на едно наказателно производство, приключило с разпореждане на съда за прекратяване на основание чл. 369, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 368, ал. 1 НПК, ведно със законната лихва 18.07.2014 г. Искът е отхвърлен до размера от 25 000 лв., до който е бил уважен с първоинстанционното решение.
Съответно на обжалваемия интерес въззивното решение обжалват и двете страни с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и двамата касатори извеждат с довода, че решението е в противоречие с ТР № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС. Повдигат и материалноправния въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по който считат, че има противоречива съдебна практика (основанието от чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК).
Всеки от касаторите оспорва жалбата на насрещната страна, като възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.
Съдът намира жалбата допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи частично иска, който първата инстанция е уважила в размера от 25 000 лв., въззивният съд е съобразил, че на 13.01.2006 г. ищцата е била уличена в извършването на престъпление по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 308, ал. 1 НК, търпяла е полицейско задържане от 24 часа, продължено до 72 часа, на 14.01.2006 г. й е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ до 17.01.2006 г., когато мярката е изменена в „подписка“. В рамките на образуваното наказателно производство ищцата е била привличана като обвиняем за престъпления по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 308, ал. 1 НК; по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1 НК, чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК; по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а към 18.07.2014 г. – датата, на която наказателното производство е прекратено с разпореждане на съда на основание чл. 369, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 368, ал. 1 НПК, – са изтекли осем години и шест месеца. Предприетите действия и мерки за процесуална принуда, включително наложената й „забрана да напуска пределите на Република България“ са засегнали права на ищцата, уредени като основни (чл. 30 и чл. 35, ал. 1 КРБ). Въззивният съд е съобразил това, че ищцата е била обвинена в извършването все на тежки умишлени престъпления, а от продължителността на периода на наказателно преследване и търпяните през него негативни изживявания е отказал да изключи този, в който наказателното производството е било спряно. Съобразил е възрастта на ищцата – 33 години към момента на първоначалното й привличане като обвиняем и 41 години към момента на окончателното приключване на репресията. Съобразил е и начина, по който наказателната репресия е засегнала нейната личност. Преживяните стрес, депресия, чувство за изолация и отхвърляне, плачливост, несигурност за бъдещето, включително и това, че след прекратеното наказателно производство, тя продължава да търпи негативни последици в личен план. От друга страна, въззивният съд е посочил, че част от обстоятелствата в исковата молба са останали недоказани (отразяването на случая в пресата и интернет и негативните изживявания на ищцата от това). За това е приел, че държавата е длъжна да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищцата чрез заплащане на обезщетение от 10 000 лв.
С оглед на тези мотиви на въззивния съд процесуалноправния въпрос, поставен и от двамата касатори като основание за допускане на касационното обжалване е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с ППлВС № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Взети са пред вид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приемал, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито е избегнал обсъждането на доводите във въззивната жалба от ПРБ, нито на тези, изнесени от ищцата, включително в писмения отговор на жалбата. Изложил е съображения кои намира основателни и кои не споделя. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото от него разрешение по поставения процесуалноправен въпрос съответства, а не противоречи на практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не се установяват твърденията и на двамата касатори, че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. ПРБ като касатор се позовава на решения на Върховния касационен съд, а двамата касатори – и на влезли в сила решения на другите съдилища, но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното решение. Противоречие между влезли в сила съдебни актове относно приложението на критерия „справедливост” при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение може да бъде изведено, само ако при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, са присъдени съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, дори само поради това, че нито едно от представените решения не определя размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение в престъпленията, в които е била обвинена ищцата. Различни са и мерките за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, интензитета на негативните психични изживявания, които осъществената наказателна репресия е предизвикала. Поради това не следва и да се приема, че тези решения, съпоставени с обжалваното, обективират наличие на противоречива съдебна практика.
По изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2004/ 27.10.2016 г. по гр. д. № 2927/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.