О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
гр. София, 11.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 1734 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. Д. срещу определение № 921 от 16. 03. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 884/2017г. на Софийски апелативен съд /САС/, ТО, трети състав, с което е потвърдено определение от 20. 06. 2016г., постановено по гр. дело № 10738/2015г. на Софийски градски съд /СГС/, І ГО, 2 състав, с което е прекратено производството по делото пред СГС и то е изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Пазарджик.
Ответникът по частната касационна жалба – Прокуратурата на Република България не подава отговор.
Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено преграждащо хода на делото първоинстанционно определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК/ или неподсъдност /чл. 121 ГПК/ подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. В тези хипотези първоинстанционният съдебен акт има преграждащ характер, защото е пречка за развитието на делото пред сезирания съд поради липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, свързана с допустимостта на исковото производство. Разпоредбите на чл. 15, ал. 2, чл. 121 и чл. 122 ГПК са идентични с разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 93, ал. 2 ГПК /отм./, поради което постановките на т. 5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът – ищец навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли хоспитализацията за повече от 30 дни, установена с епикриза, при спешност, да се смята за промяна на настоящ адрес?; 2. Явява ли се смъртния акт официален документ и доказателство, за последното местонахождение на починалото лице?; 3. Явява ли се възпрепятстването, от независещи от лицето обстоятелства, да удостовери формално намерението си да пребивава в друго населено място, основание за отказ то да упражнява гражданските си права в съответното населено място?; 4. Явява ли се влошаването на здравословното състояние, с оглед на недовършване на декларирането на местоживеенето, при постоянен адрес, в това населено място, пречка за упражняване правото на иск по подсъдност на постоянния адрес и мястото на преживяване в последните няколко месеца до подаването и след това на иска?; 5. Допустимо ли е искане за промяна на подсъдността от правоприемника на ищцата, при искове за неимуществени вреди по ЗОДОВ?; 6. При решаване на въпроси относно местната подсъдност на искове за неимуществени вреди по ЗОДОВ следва ли последния акт, удостоверяващ местожителството на гражданина, смъртен акт и предхождащата го епикриза, да е решаващ за определяне на подсъдността на иска?; 7. Може ли правоприемника на ищцата да поиска смяна на подсъдността на иска по ЗОДОВ?; 8. Явява ли се нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧ, причиняването на затруднения на ищеца да докаже с пълно главно доказване своя иск, когато ищеца изрично е заявил това? и 9. Регистрацията по настоящ адрес, удостоверява или поражда смяната на местожителството на гражданите?, които според него са от значение за точното прилагане на закона, тъй като разрешаването им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, приема, че поставените от касатора въпроси не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и поради това не удовлетворяват общото основание за предварителна селекция на касационните жалби. Последното ще е налице при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираните от касатора въпроси са фактически въпроси, относими към правилността на атакувания съдебен акт, а не правни такива. Освен това те не са обусловили решаващата воля на въззивния съд в обжалваното определение, тъй като са неотносими към разрешаването на повдигнатия по инициатива на ответника спор за местна подсъдност по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Нито един от въпросите не е бил наведен от първоначалната ищца или универсалния й правоприемник – касатора пред СГС или САС, поради което е останал извън предмета на спора за местна подсъдност и заради това въобще не е обсъждан от въззивния съд. Последният е приел за приложима специалната норма за местна подсъдност на чл. 7 ЗОДОВ по отношение на исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, според която последните се предявяват пред съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Съобразявайки, че първоначалната ищца, починала след завеждане на делото и заместена в процеса на основание чл. 227 ГПК от своя син – касатора, след извършена служебна справка в НБДН към ГД „ГРАО“ е с настоящ адрес в [населено място] към датата на исковата молба до смъртта си, както и че мястото на деликта също е в [населено място], САС е намерил за местно компетентен да разгледа и реши повдигнатия правен спор по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ Пазарджишки окръжен съд. Този решаващ извод на въззивния съд е съобразен с нормата на чл. 7 ЗОДОВ и с формираната безпротиворечива съдебна практика. Обстоятелството, че правоприемникът на ищцата – нейният син, конституиран на основание чл. 227 ГПК, е с настоящ адрес в [населено място], макар да не е обсъдено от СГС и САС, не е в състояние да промени горепосочения решаващ извод за местната подсъдност на заявения спор с оглед нормата на чл. 120 ГПК, според която настъпилите след подаване на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, не са основание за препращане на делото. Подсъдността не е динамична величина, която може да бъде променяна и съобразявана от съда при всяко положение на делото. Тя е окончателно обоснована към момента на предявяване на исковата молба, с което се цели да се осуети недобросъвестно поведение на страната, определяща местната подсъдност, чрез непрекъснати промени в адресната регистрация, с които тя се стреми да постигне удобство за себе си или забавяне на процеса. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 306 от 09. 05. 2013г. по ч. гр. д. № 2576/2013г. на ВКС, Трето г.о., с което не е допуснато исканото касационно обжалване. Що се отнася до законовите критерии за определяне на местната подсъдност на исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, те са посочени ясно и недвусмислено в нормата на чл. 7 ЗОДОВ, а според нея регистрираният настоящ адрес на ищеца, а не обикновеното местоживеене или месторабота, или пребиваване в болнично заведение, или др., е определящ за местната подсъдност.
По разрешения от въззивния съд правен въпрос за местната подсъдност на спора за вреди от незаконно повдигнато обвинение в престъпление по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е налице безпротиворечива задължителна и незадължителна практика на ВКС, с която въззивното определение е изцяло съобразено. Същевременно нормата на чл. 7 ЗОДОВ е пълна, ясна и безпротиворечива, а от създаването й до настоящия момент относимото към нея законодателство не е изменяно, не са променени и обществените условия, поради което липсва необходимост от промяна на тълкуването относно нейното приложение или от осъвременяване на това тълкуване, за да е обосновано ново тълкуване от значение за точното прилагане на закона. Освен общото основание за допускане на касационен контрол, не са налице и допълнителните основания за същия по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
На основание изложеното, поради неосъществяване на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, такова не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 921 от 16. 03. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 884/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.