ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 787
София, 11.07. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 15 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.М. като процесуален представител на Р. А. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 18.Х.2016г. по в.гр.д. № 1718/2016г.
Ответникът по касационната жалба З. Р. П. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
П… не е заявила становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 18.Х.2016г. ПОС е отменил решението на Пловдивския РС от 31.V.2016г. по гр.д. № 7399/2015г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Р. П. срещу З. П. иск с правно основание чл.132 ал.1 т.2 СК за лишаването на ответника от родителски права по отношение на малолетното дете А. З. П. и за изменение на режима на лични контакти, определен с решение по гр.д. № 7745/2012г. на ПРС.
Въззивният съд е приел за установено по делото по категоричен начин виновно бездействие на ответника да изпълнява родителския си дълг през значителен период – ноември 2009г. – май 2015г. – без основателни причини, както и липсата на материален принос в отглеждането му; не са основателни причини отсъствие от България и безработица в периода ноември 2009г. – ноември 2011г., ангажираност в почивните дни по трудови правоотношения в Н. в периода 2011 – 2015г., както и командировки в страната и ниски доходи – получаваните доходи в средния за страната размер, макар и с множество прекъсвания, са давали възможност за заплащане на издръжка поне в минимално определения в закона размер. Въпреки това съдът е отчел престираните от ответника в този период средства и жестове на внимание към детето, които макар да са инцидентни, малобройни и несъществени с оглед потребностите на детето, показват наличие у него на бащинска отговорност; взето е предвид заплащането от ответника преди завеждане на настоящото дело на всички просрочени издръжки с лихви за забава, както и че от юни 2015г. той е започнал своевременно да заплаща месечния размер издръжка, без данни да е преустановил плащанията след образуването /на 17.VІ.2015г./ на настоящото дело; макар да са логични опасенията на процесуалния представител на ищцата, че плащането е мотивирано единствено от страха на ответника от наказателна отговорност, няма доказателства за образувано или прекратявано такова производство, а заключенията на съда не може да почиват на предположения; не може да се предполага обусловеност на заплащането на издръжката и от висящността на настоящото производство, доколкото е установено изплащане изцяло на издръжката за минало време преди завеждането на делото; с оглед досегашното поведение на ответника е оправдано недоверието на ищцата към бъдещото редовно изпълнение на задължението за издръжка, но такова недобросъвество поведение съдът няма да предполага, реализиране на тези опасения и рецидив на демонстрираното по-рано неизпълнение би било ново основание за завеждане на същия иск и основание в бъдещо производство тези опасения да се приемат за основателни.
При тези обстоятелства е прието, че към момента на завеждането и към настоящия момент не е налице една от двете кумулативно изискуеми се от закона предпоставки за лишаването на ответника от родителски права, а именно – неплащането на издръжка, което да е с траен характер, с оглед установеното, че задължението за издръжка до май 2015г. изцяло е изпълнено, а от юни 2015г. изпълнението е ежемесечно. Налице са и допълнителни данни за преосмисляне от ответника на отношението му към родителския дълг, доколкото в настоящото производство демонстрира активно процесуално поведение, отстоявайки родителските си права чрез процесуалния си представител, в отговора на исковата молба и при изслушването му по чл.133 ал.2 СК е заявил категорично, че не желае да бъде лишен от родителски права, че иска да може да вижда дъщеря си за повече време, заявява готовност да съдейства за извеждането му на почивки в чужбина при гарантиране възможността му да продължи да се среща с него. Не се установява по делото да е започнал да се възползва пълноценно от определения режим на лични контакти и очевидно не полага достатъчно усилия да организира живота си така, че да осигури време, място и средства за детето си. Но лишаването от родителски права е крайна мярка, която следва да се прилага само в тежки случаи, при трайно наличие на всички изискуеми се от закона предпоставки. Появилата се положителна тенденция в поведението на бащата следва да бъде поощрена, като му бъде дадена възможност да приведе поведението си в съответствие с родителската отговорност, за което следва да положи повече усилия да се възползва от дадените му възможности за контактуване с детето, за да може то да го опознае и да почувства бащинската му обич и загриженост, които той сега само декларира. Съдът е намерил за необходимо да подчертае, че последващо преустановяване на плащанията на издръжка, както и отсъствие в бъдеще на интерес и грижа към нуждите на детето, ще бъдат заслужено санкционирани с най-тежката мярка, която сега се въздържа да наложи.
В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 и евентуално по т.3 ГПК.
Въпросите „плащането на издръжка след значителна забава за период от 6 години и в хода на започнало принудително изпълнение за събиране на натрупаната сума основание ли е за извод, че родителят има финансов принос за отглеждане на детето” и „следва ли родителят, който има съдебно решение за присъдена издръжка, да не ползва това решение и да не събира присъдените на детето пари, които са привилегировани вземания по закон, за да осъществи своите и тези на детето си права по чл.132 ал.1 т.2 СК” са неотносими към имащо значение за изхода на делото произнасяне от въззивния съд. Съдът не е формирал решаващи изводи дали е или не е финансов принос в отглеждането на детото плащането от ответника в хода на принудителното изпълнение срещу него на цялата натрупала се за продължителен период от време сума, дължима за издръжка, нито дали за осъществяването на правото по чл.132 ал.1 т.2 СК следва да не се провежда принудително изпълнение за събиране на присъдена издръжка.
Не са от значение за изхода на делото и останалите два поставени от касаторката въпроси „налице ли е трайно неполагане на грижи за дете без основателна причина при условие, че за период от 7 години бащата е осъществил пет пъти срещи с детето за 4 часа винаги в присъствието на майката и на негови роднини” и „санира ли се виновното бездействие на родителя и липсата на полагане на грижи в продължение на 7 години с това, че в хода на делото е ангажирал адвокат, явил се е в едно съдебно заседание и е оспорил иска”. Това е така, тъй като съдът не е отрекъл, а е приел за установено виновно бездействие на ответника да изпълнява родителския си дълг с полагане на грижи за малолетното си дете в продължителен период от време. Въпросите са неотносими към сам по себе си решаващия извод на въззивния съд, че към момента на завеждането на делото и след това не е налице една от двете изискуеми се в кумулативна връзка предвидени в чл.132 ал.1 т.2 СК предпоставки за лишаване от родителски права – неплащане на издръжка с траен характер. Произнасяне по въпрос, обусловил този извод, касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване.
При липсата на предвиденото в чл.280 ал.1 ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване – произнасяне по правен въпрос от значение за изхода на делото, преценка за наличие и на твърдяните от касаторката допълнителни основания /по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК/ не следва да бъде извършвана.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІ състав, № 1296 от 18.Х.2016г. по в.гр.д № 1718/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: