О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
София, 18.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.03.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 104 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. В. Н. от [населено място], В. И. Г. от [населено място] и [фирма], [населено място] против въззивно решение № 280 от 17. 09.2016 г., по в.т.д.№ 123 / 2016 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Пловдивския окръжен съд № 649 от 04. 12.2015 г., по т.д.№ 578/2012 г. за уважаване на предявените от [фирма] срещу настоящите касатори, като ответници – солидарни длъжници, субективно съединени искове по чл. 99 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ и чл.101 и чл.102 ЗЗД за сумата 100 000 лв., част от общо дължимата от 1 748 757.89 лв., произтичаща от договор за кредит № 278/2003 г., договор за заместване в дълг от 28.01. 2011 г., договор за встъпване в дълг от 09.01.2012 г., с анекс към последния и договор за прехвърляне на вземане от 21.10.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 06. 06. 2012 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 22 000 лева, възложени в тежест на ответниците.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба – липса на уточнение за характера на претендираното частично вземане от 100 000 лв. При условията на евентуалност е въведено и оплакване за неправилност на въззивното решение, предмет на предприетото обжалване, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – основание за касация по чл. 281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че и след настъпило въз основа на извършена цесия сливане качеството на [фирма] на кредитор и на солидарен длъжник – един от петимата солидарни длъжници, останалите ответници, като солидарни длъжници са продължили да бъдат отговорни за 4/5 от остатъка на общия дълг, т.е. не е зачетен погасителния ефект за частта на солидарния длъжник от общото задължение и като последица от същия, че предмет на делото занапред са само вътрешните отношения между солидарните длъжници. Наведени са и доводи за необоснованост на извода на въззивната инстанция, че процесният договор за кредит, с кредитодател [фирма], Р.Гърция, попада в търговското предприятие на регистрирания в Република България клон на Банката – търговец, прехвърлено на [фирма], преименувано впоследствие на [фирма], предвид липсата на твърдение в исковата молба за идентитет в отделните правоотношения и отсъствие на ангажирани в тази насока доказателства от ищеца.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават касационно обжалване по приложно поле с вероятна недопустимост на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.Твърдението е аргументирано с нередовност на исковата молба, поради отсъствие на приложена справка по чл.366 ГПК, съдържаща изчисления за определяне размера на паричното притезание на ищеца, предмет на претендирания спрямо ответниците, като солидарни длъжници, частичен иск за сумата 100 000 лева. В тази вр. се поддържа, че ”решението на П. е в противоречие със задължителната практика на ВКС, дадена в: определение № 285 от 12.05.2014 г., по ч. т. д. № 294/2014 г. на ІІ т.о. и определение № 705/05.11.2015 г., по ч.гр. д. № 5370/2015г. на ІV г.о.”.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които доуточнени в съгласие с правомощията на касационната инстанция, са: 1.”Задължен ли е ищецът, когато делото се разглежда по реда на гл.32 ГПК ”Производство по търговски спорове”, при предявен частичен иск на основание договор за кредит и договор за цесия, в който се съдържат задължения за главница, възнаградителни лихви, наказателни лихви, такси и др., да посочи по перо всяко отделно вземане, претендирано от него, като част формираща общия размер на предявения частичен иск ?”; 2. „Представянето на справка по чл. 366 ГПК явява ли се процесуална предпоставка за допустимостта на иска или е въпрос, относим към неговата основателност ?”; 3.”В хипотеза, като разглежданата – настъпило в резултат на извършена цесия сливане качеството на кредитор и длъжник на един от петимата солидарни длъжници по договор за банков кредит, погасява ли се задължението по договора за банков кредит и възниква ли ново задължение с предмет вътрешните отношения между солидарните длъжници?”; 4. „В хипотеза на настъпило в резултат на извършена цесия сливане качеството на кредитор и длъжник на един от солидарните длъжници по договор за банков кредит, продължават ли другите солидарни длъжници да отговарят към ищеца солидарно за останалата част на дълга?”; 5. „При сливане качеството на кредитор и длъжник на един от петимата солидарни длъжници по договор за банков кредит, произтичащо от извършена цесия, кои вземания представляват предмет на делото – вземанията по договора за кредит и договора за цесия или вътрешните отношения между солидарните длъжници?”
Ответникът по касационната жалба в срока по ч.287, ал.1 ГПК е възразил по достъпа до касационно обжалване, излагайки подробни писмени бележки за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и липса на вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт на Пловдивския апелативен съд. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с твърдяните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол по критерия на чл.280, ал.2 ГПК и е процесуално допустима.
І.По твърдяната недопустимост на обжалваното решение:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС, независимо от наличието или не на формулиран в тази вр. правен въпрос, е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимост следва да извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. В случая такава вероятност за недопустимост на обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд не налице. Както е прието и в цитираната от касатора задължителна практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК, обстоятелството, че законодателят не е определил изрично вида на справката по см. на чл. 366 ГПК, означава, че характер на такава справка притежава всеки документ, съдържащ сочените данни. Обстоятелството, че в приложенията към исковата молба, под № 10, е приложена счетоводна справка изключва да е налице и твърдяната от касатора нередовност на исковата молба, обуславяща изграждане на правен извод за недопустимо произнасяне от страна на въззивния съд.
Отделен в тази вр. е въпросът, че като доказателство по делото е приложено и ч. гр. д.№ 1026/2012 г. на ПРС, в което е налице детайлна конкретизация на вземането на ищеца, част от което – предмет на предявената искова претенция.
ІІ. По поставените правни въпроси:
За да постанови обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд, въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е счел за доказана пасивната материалноправна легитимация на ответниците, като солидарни длъжници, за предявеното от ищеца вземане. Изложил е съображения, че по силата на договор от 28.01.2011 г. и изричното съгласие на кредитодателя [фирма] кредитополучателят „Н.-95” О. е заместен от ответника [фирма], който договор е подписан и от настоящите ответници – физически лица Г. В. Н. и В. И. Г., като солидарни длъжници по договора за кредит с № 278 / 2003 г. По този начин вземането на „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ” АД към основания длъжник [фирма], освен, че е било обезпечено с описаните в договора особени залози и ипотеки, дадени от заместения в дълг длъжник, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е допълнително поето и от общо четирима лично задължени солидарни длъжници. Съобразявайки правните характеристики на договора за заместване в дълг и на договора за встъпване в дълг решаващият състав на Пловдивският апелативен съд , констатирайки отсъствие на правна възможност солидарният длъжник [фирма], заместил „Н.-95” О. във възникналия първоначален дълг по договора за кредит да е могъл надлежно да встъпи в същия в един последващ момент, е извел правен извод, че за вземанията към кредитодателя са лично солидарно отговорни общо петима длъжници, между които и настоящите ответници. Посочено е, че с изрично волеизявление от 19.08.2011 г., отправено до всички солидарни длъжници и покана да погасят дълга от 1 728 103.86 лв., в 10 дневен срок, от тази дата, кредиторът „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ” АД е обявил кредита изцяло за предсрочно изискуем, поради липса на извършвано плащане към 12. 07. 2011 г., като с договор за цесия от 21. 10.2011 г. е прехвърлил вземането си в общ размер от 1 748 757.89 лв. на един от тези петима солидарни длъжници – настоящият ищец [фирма]. С оглед настъпило в резултат на процесната цесия, сливане качеството на кредитор и на длъжник в лицето на търговеца [фирма], Пловдивският апелативен съд е приел, че ответниците по делото, наред с неучастващия в процеса длъжник П., са останали лично солидарно отговорни спрямо цесионера за заплащане на 4/5 от общия дълг, стойностният израз на който възлиза на 1 399 006.38 лв. Обстоятелството, че претендираната със частичния иск сума не е по-малка от установения в производството по делото общ размер на дълга, за плащането на който ответниците и след настъпилото сливане качеството на кредитор и на солидарен длъжник по отношение на ищцовото търговско дружество, са поели лично отговорност като солидарни длъжници, според решаващия състав на въззивната инстанция, е достатъчно, за да се счете частичната искова претенция за основателна. Като лишено от основание в закона, предвид общото правило на чл.124, ал.3 ЗЗД, Пловдивският апелативен съд е отхвърли възражението на ответниците, за недължимост на претендираната сума, поради настъпило от цесията пълно погасяване на дълга им спрямо кредитора – цедент и възникване единствено на регресно вземане за последния,като ищец,съобразно вътрешните им отношения на солидарни длъжници.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно дадените задължителни за съдилищата разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и е значение за крайния изход на делото. Следователно значимостта на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата по делото фактическа обстановка и преценката на събраните доказателства. В този см. твърдяната неправилност на решението, не би могла да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, когато същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая двата формулирани от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.366 ГПК, са обуславящи решението по делото, но не са разрешени в противоречие с формираната по реда на чл.274, ал.2 ГПК задължителна за съдилищата в страната практиката на Върховния касационен съд, цитирана от касатора и служебно известна на настоящия съдебен състав, предвид наличието на приложена към исковата молба счетоводна справка, неоспорена от ответниците.
Останалите поставени от касатора въпроси в същността си се свеждат единствено до приложението на чл.124, ал.3 ЗЗД. Същите имат обуславящо значение за крайния изход на делото, предвид настъпилото сливане в лицето на ищцовото търговско дружество на качествата на кредитор и на солидарен длъжник, поради което обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Неоснователно по отношение на тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, илюстрирано с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ІV г.о. на ВКС № 545 от 28.07.2010 г., по гр.д.№ 825/2009 г.
Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР № 1819.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос, свързан с приложението на конкретна правната норма в задължителната практика на ВКС, включваща и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на отделни състави на касационната инстанция. В случая даденият с посочения от касатора съдебен акт по чл.290 ГПК на ВКС отговор е на материалноправния въпрос дали е приложима разпоредбата на чл.124, ал.3 ЗЗД при претенция за разваляне на алеаторен договор от наследник на прехвърлителя срещу солидарния длъжник по договора, какъвто несъмнено не е бил предмет на обсъждане в настоящето производство. Следователно при безспорната липса на идентитет между разгледаните от съдилищата правни въпроси сочената задължителна практика на касационната инстанция се явява неотносима.
За пълнота на изложеното следва единствено да се посочи, че според последователната практика на ВКС по приложението на чл.124, ал.3 ЗЗД, когато се претендира реално изпълнение на договорно задължение, сливането на качествата на кредитор и един от солидарните длъжници има погасителен ефект, но само за съответната част на дълга. Това означава, че сливането, в резултат на процесната извършена цесия, на качеството на кредитор и на солидарен длъжник за ищеца няма за своя правна последица погасяване на целия съществуващ дълг, предмет на извършеното прехвърляне, като е приел и Пловдивският апелативен съд, а се отразява на остатъка на задължението – ответниците, заедно с неучастващия в делото солидарен длъжник, занапред са лично солидарно отговорни за плащане, но на 4/5 от общия дълг. Или общият им дълг е намален със съответната погасена част на солидарния длъжник – [фирма], определена от въззивната инстанция и стойностно. С възприетото от решаващия състав на въззивния съд разрешение задължителната практика на ВКС по приложението на чл.124, ал.3 ЗЗД е изцяло съобразена, което е още едно основание за изключване приложимостта на визирания селективен критерий.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски. Същите, видно от приложения писмен договор за правна защита и съдействие от 03.01. 2017 г. възлизат на сумата 8 000 лв., заплатено в брой и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение на адв.Г.Д.- ПАК за изготвения отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 280 от 17. 09.2016 г., по в.т.д.№ 123/ 2016 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА Г. В. Н. от [населено място], В. И. Г. от [населено място] и [фирма], [населено място] да заплатят на [фирма], гр.П. сумата 8 000 лева/ осем хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: