О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 20.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 406 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 6823 от 17.08.2016 г. по в. гр. д. № 474/2016 г. на Софийски градски съд, III-В с-в, е потвърдено решение № I-120-120 от 20.07.2015 г. по гр. д. № 46717/2014 г. на Софийски районен съд, 120 състав, с което е уважен предявеният от Р. Т. Б., Р. С. З., Д. С. И. и В. Т. Г. срещу Л. И. В. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ – признато е за установено по отношение на ответницата, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят на ищците Т. Б. Б. е бил собственик на нива с площ от 2,6 дка в землището на [населено място], [населено място], местността „К.“, при съседи С. Г.С., Б. М. К. и наследници на Г. Ст.С., идентична с процесния имот № 021018 от картата на същото землище.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е процесуално допустим, тъй като наследодателят на ищците Т. Б. своевременно е заявил за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ нивата от 2,6 дка в местността „К.“, за която се е легитимирал като собственик със съдебна спогодба от 1954 г. По това заявление административното производство е спряно до разрешаване на възникналия спор за материално право. Този спор е породен от обстоятелството, че процесният имот е бил възстановен по реда на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ в стари реални граници на името на наследодателката на ответницата М. С. Михайлова-В.. Приети са за неоснователни и останалите оплаквания във въззивната жалба. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че е налице идентичност между бившия имот на Т. Б. с площ от 2,6 дка в местността „К.“, получен чрез съдебна спогодба от 30.09.1954 г. по гр. д. № 825/1954 г. на СНС и внесен от него в ТКЗС през 1958 г., и процесния имот № 021019 с площ от 3,101 дка в местност „И. църква“. Заключението на вещото лице, което установява тази идентичност, е компетентно и обосновано и не е оспорено от ответницата. Прието е също, че бившата нива на наследодателката на ответницата М. Михайлова-В. няма връзка с процесния имот, тъй като се е намирала в друга местност. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Л. И. В..
Жалбоподателката поддържа, че предявеният иск е процесуално недопустим, а оттук са недопустими и съдебните актове, постановени по него. Позовава се на т.2 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС, според което искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим само при висящо или възможност за образуване на бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ, както и на обстоятелството, че в подаденото от Т. Б. заявление за възстановяване на собствеността той е посочил, че е наследник на Д. Б. С.. Според жалбоподателката липсва заявление за възстановяване на собствеността на името на Т. Б. в личното му качество, а след изтичане на сроковете по чл.11 ЗСПЗЗ такова заявление не може да бъде тепърва подадено. На второ място искът бил недопустим, тъй като е налице мълчалив отказ на ОСЗ по заявлението на Т. Б..
Въззивното решение било неправилно и по същество. Не била установена идентичност между имота на Т. Б. в местността „К.“ и процесния имот в местността „И. църква“. Жалбоподателката се позовава на обстоятелството, че по одобрената на 30.09.1954 г. съдебна спогодба съседите на ливадата от 2,6 дка в местността „К.“ са различни от тези, които е изследвало вещото лице. Позовава се и на това, че по първичния нотариален акт от 1928 г. на наследодателя на Т. – Д. Б. С., фигурират съседи, които също не установяват връзка с процесния имот. Неправилно били кредитирани и показанията на разпитаните свидетели, които не установили идентичност на имотите. Заключението на вещото лице, въпреки че не било оспорено, съдържало такива противоречия, които изключвали възможността съдът да основе решението си на него.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли го от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство;
2. Допустимо ли е предявяване на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато административното производство не може да започне поради изтичане на сроковете по чл.11 ЗСПЗЗ;
3. Допустим ли е искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността;
4. Дължи ли ищецът по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ пълно доказване на идентичността на претендирания земеделски имот с този, собствен на неговия наследодател и внесен в ТКЗС.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по спор за собственост, за което не съществува пречка по чл.280, ал.2 ГПК за осъществяване на касационен контрол.
Вторият и третият въпрос, свързани с допустимостта на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са свързани с данните по настоящото дело. По тази причина те не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Ливадата с площ от 2,6 дка в местността „К.“ е била заявена за възстановяване пред поземлената комисия в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и към настоящия момент за нея има висящо административно производство. Обстоятелството, че в подаденото заявление Т. Б. е вписал, че е наследник на Д. С., не е равнозначно на липса на заявление за възстановяване на собствеността и пропуснат срок по чл.11 ЗСПЗЗ. Подадените към заявлението документи легитимират именно Т. като правоимащо лице. След като по преписката не е постановен отказ на административния орган, дори и към настоящия момент наследниците на заявителя могат да уточнят изрично своето искане, като посочат за кое лице се иска възстановяване на собствеността. Такова уточнение се съдържа и в предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който сочи като правоимащи лица ищците, наследници на Т., който е бил собственик на заявения имот към момента на образуване на ТКЗС. Изрично в писмо изх. № ВС-01-453-Д от 23.04.2009 г. на и.д. началник на ОСЗ О. купел, заверено копие от което е приложено на стр.6 от първоинстанционното дело се сочи, че административното производство по заявлението на Т. Д. Б. е спряно до разрешаване на възникналия спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ поради възстановяване на имота на наследниците на М. С. Михайлова-В.. Няма постановен отказ по това заявление, както неправилно се поддържа в касационната жалба. При тези данни няма как да се приеме, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е недопустим. Разглеждането на този иск от съда не влиза в противоречие с т.2 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС, тъй като в настоящия случай е налице висящо производство по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, което е обусловено от разрешаване на спора за материално право. Посоченото от жалбоподателката решение № 490/16.06.2010 г. по гр. д. № 1225/2009г. на ВКС, I ГО е неотносимо към настоящото дело и не може да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по останалите два въпроса, свързани с правилността на обжалваното решение.
Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по въпросите дали е длъжен да изложи точни и ясни собствени мотиви, независимо от разпоредбата на чл. 272 ГПК, како и да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, а също и по въпроса за необходимостта ищецът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ да от проведе пълно доказване на принадлежността на правото на собственост върху спорния имот към момента на образуване на ТКЗС.
Основният спор по делото се състои в това дали има идентичност между имота по документите за собственост на наследодателя на ищците Т. Б. и процесния имот. Този спор се разрешава от заключението на вещото лице и от свидетелските показания. Въззивният съд е изложил мотиви защо кредитира експертното заключение и основава решението си на него. Това заключение действително е подробно, компетентно и обосновано. Вещото лице е направило задълбочен анализ на всички данни по делото, съпоставяйки ги с наличния картен материал – общ градоустройствен план на [населено място] от 1949 г. в частта за землището на [населено място], в който е нанесена местността „Б. круши“ /там се е намирал имотът на наследодателката на жалбоподателката/; кадастрални листи 642 и 662 от по плана от 1950 г., както и представените скици по делото. На комбинирана скица са отразени местностите „Б. круши“ и „К.“, които са идентифицирани чрез съпоставка с други имоти, които са възстановени по реда на ЗСПЗЗ. Направен е обоснован извод, че местността „К.“ съответства на сегашната местност „И. църква“, в която се намира процесният имот, както и че този имот отстои на 1800м. от местността „Б. круши“, в която се е намирала нивата на наследодателката на жалбоподателката. При идентификация на имота на наследодателя на ищците Т. Б. вещото лице е съпоставило данните по документите за собственост от 1954 г., най-близката година до обобществяването на земята, и възстановените имоти в съседство на процесния. Устанонено е съвпадение на съседите Б. К. и Г. С.. Освен това вещото лице е изследвало и документите, по които е възстановена собствеността на другите съседи на процесния имот и е установило, че във всички тях като съсед фигурира бащата на Т. Б. – Д. Б., на чието име има издаден нотариален акт за собственост от 1928 г. Един от тези съседи е Н. Б., за която говори и свидетелката В. Б..
Вещото лице е констатирало също, че в протокола за съдебна спогодба от 30.09.1954 г., с който Т. Б. се легитимира като собственик, не фигурират като съседи Б. К. и Г. С.. Същевременно е съобразило, че тези лица са вписани като съседи в предхождащия договор за доброволна делба от 13.09.1954 г., с който Т. Б. получава в свой дял ливадата от 2,6 дка в местността „К.“ и който е послужил като основание за сключване на съдебната спогодба. Вещото лице е отдало това несъответствие на грешка, което се подкрепя и от обстоятелството, че посочените в съдебната спогодба съседи на ливадата в „К.“ съвпадат напълно със съседите на следващите два имота по спогодбата в местностите „В.“ и „В.“, което е недостоверно. Добавено е и това, че съседът „река“, който фигурира в делбения протокол, липсва в първичния документ за собственост от 1928 г., издаден на името на бащата на Т. Б. – Д. и това обстоятелство също говори за допусната грешка в делбения протокол, като верните съседи са посочени в договора за доброволна делба.
Като е основал изводите си на това изключително подробно и задълбочено заключение на вещото лице, което е в съответствие с показанията на свидетелката В. Б., включително и в частта за идентичност на местностите „К.“ и „И. река“, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл.202, чл.235, ал.2 ГПК. Посочените в касационната жалба други несъответствия – че в нотариалния акт от 1928 г. имотът е описан като нива, а според документите от 1954 г. – като ливада, както и че в нотариалния акт от 1928 г. съседите са различни и не могат да бъдат идентифицирани, не са от такова естество, че да подложат на съмнение изводите на вещото лице, на които се основава и съдебното решение. Въззивното решение е в съответствие и с чл.236, ал.2 ГПК и практиката на ВКС по прилагането на този текст, тъй като са изложени собствени мотиви на въззивния съд, независимо от препращането към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК. Не е налице противоречие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС – решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, II ГО; решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, II ГО и решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, I ГО по избожените съображения.
В обобщение – не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество от ВКС.
При този изход на делото, на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 05.12.2016 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6823 от 17.08.2016 г. по в. гр. д. № 474/2016 г. на Софийски градски съд, III-В състав.
ОСЪЖДА Л. И. В. от [населено място], [улица][жилищен адрес] да заплати на Р. Т. Б. от [населено място],[жк], [улица] сумата от 600 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: