4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 824
София, 24.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5031 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. С. Г., представляван от адв. В. К.-Г., против решение № 4877 от 9 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 14314/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 10032 от 27 октомври 2014 г., постановено по гр.д. № 51589/2012 г. по описа на районния съд в [населено място] за отхвърляне на предявените от Г. против К. К. и М. К. – граждани на Република И., искове с правно основание по чл. 93, ал. 2, изр. второ ЗЗД за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 9000 евро главница, представляваща задатък по предварителен договор за покупко-продажба от 02.10.2012 г. на недвижим имот в [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно и неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се, че в решението липсва обсъждане на релевантни за делото факти и доказателства и доводи на ищеца, заявени с въззивната жалба и с писмените бележки, като не са изложени мотиви по исканията и възраженията на страните. Като съществени процесуални нарушения се сочат колебанията в процеса от страна на първата инстанция – при призоваване на ответниците на посочените в исковата молба адреси, назначаването на особени представители впоследствие за процесуална икономия, колебания при допускането на свидетелски показания и отказ да се допусне съдебна експертиза, а и липсват мотиви към постановеното първоинстанционно решение. Касаторът приема, че недопускането на съответната експертиза, съчетано с отказа на съда да възприеме допуснатите от самия него свидетелски показания, съставлява съществено процесуално нарушение, лишаващо страната от възможността да докаже правотата на твърденията си. Подчертава се и че процесуалните представители на ответниците е въпросно дали могат изобщо да коментират свидетелските показания, респ. да дават съгласие или да отказват съгласие за това. Накрая се твърди, че въззивната инстанция не е изградила собствени изводи, а само е споделила направените такива от първата инстанция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, се твърди, че са налице всички допълнителни основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците К. К. и М. К., граждани на Република И., не вземат становище по касационната жалба.
Въззивният съд приема, че крайните негови изводи съвпадат с тези на първата инстанция, възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, както и изводите за осъществяване на останалите материалноправни предпоставки на иска, като се препраща към мотивите на първата инстанция. Съдът съобразява уговорките в предварителния договор, подписан от страните – касаторът е обещал за имота да заплати сумата от 90 хиляди евро, от която 9 хиляди евро задатък, платима в деня на подписване на предварителния договор, и твърденията на касатора – че е заплатил задатъка на ответниците чрез техен пълномощник адвокат, за което са ангажирани свидетелски показания. Посочено е, че изрично съгласие на ответниците чрез особените им представители по чл. 164, ал. 2 ГПК, не е дадено, поради което е счетено, че свидетелските показания, депозирани пред първата инстанция, не могат да бъдат обсъждани. Като целящо заобикаляне на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е прието изменението в позицията на касатора след исковата му молба, че всъщност задатъкът е платен на части, всяка от които под 5 хиляди лева, но след като задължението за плащане на задатък е установено с писмен акт, размерът на вземането няма значение. При тълкуване на използваното в договора глаголно време, е прието, че веднага след подписването на договора посочената сума трябва да се заплати, поради което самото споразумение не би могло да се възприеме като разписка за плащане на тази сума, а и фактът на плащането е изрично оспорен с отговора на исковата молба, като ищецът, в чиято тежест е съответното доказване, не е представил доказателства за това.
Касационният съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е твърдението на касатора, че обжалваното решение е нищожно поради липса на мотиви. Липсата на мотиви не води до нищожност на съдебното решение. Мотивите към решението съобразно чл. 189, б. „г” ГПК отменен, респективно – 236, ал. 2 ГПК от 2007 г., не са част от него, а нарушаването на изискването за мотивираност на съдебния акт не означава липса на решение. Съдебната практика приема, че в случай на такова нарушение, е налице основание за отмяната на решението като неправилно (сравни решение № 248 по гр.д. № 572/2011 г., ІV г.о.). На второ място се поддържа, и че решението е неправилно поради липса на мотиви. В този случай е било необходимо касаторът да посочи правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото така изложено твърдението е от категорията на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат предмет на преценка едва при допускане на касационното обжалване.
Касаторът твърди, че съдът е разрешил въпрос, свързан с допустимостта на свидетелски показания; следва ли и допустимо ли е да се иска съгласие за свидетелски показания в случаите, визирани в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК от назначени особени представители и следва ли в конкретния случай да се даде приоритет на други доказателствени средства. Основното твърдение на касатора е свързано с виждането му, че съдът е допуснал съществено нарушение на процедурата, изразило се в отказ да бъдат преценявани депозирани свидетелски показания за извършени плащания на уговорения задатък на части. В тази връзка се сочи, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с тълкуването, дадено от ВКС в решение № 192 по т.д. № 542/2012 г., І т.о., и решение № 155 по т.д. № 1113/2009 г., ІІ т.о. В първото от сочените решения е отговорено на въпроса допустимо ли е събирането на гласни доказателства за установяване на обстоятелства, различни от удостоверените като основания за плащане, посочени в платежните документи, за погасяване на поето с писмен акт парично задължение, при което касационният съд приема, че свидетелски показания са недопустими, доколкото основанието за плащане е елемент от съдържанието на платежния документ и установяването на друго, различно от посоченото основание, би представлявало опровергаване на съдържанието на документа, ако същият изхожда от страната, която иска свидетелите. Във второто решение съдът тълкува въпроса за доказателствените средства за установяване прекратяването на договор за наем, сключен в писмена форма. Даден е отговор, че при наличие на писмен договор не може със свидетели да се доказва, че впоследствие страните са се съгласили да изменят съдържанието на договора или да го отменят, а преодоляването на посочената забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК – свидетелски показания са допустими, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства. В процесния случай спорът е за това допустимо ли е било изслушването на свидетелски показания за обстоятелството, че суми от по 4900 лева са били внасяни на едно и също лице (пълномощник на продавачите), на едно и също място, но по различно време, като по това искане особените представители на ответниците са изразили становище, че предоставят разрешаването му на съда. При тези обстоятелства въззивният съд приема, че в случая е било необходимо изрично съгласие на страните за събиране на гласни доказателства. Налага се изводът, че сочените от касатора съдебния решения не дават тълкуване на процесния проблем, нито на правния въпрос, който може да бъде уточнен така: допустимо ли е да се иска съгласие по реда на чл. 164, ал. 2 ГПК за погасяване на установено с писмен акт парично задължение от особен представител на страна. След като законът защитава страната в процеса в случаите по чл. 47 ГПК, не може да се счете, че за целите на доказването в хипотезите на чл. 164, ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 ГПК искането за даване на изрично съгласие не се отнася към представляваната по този начин страна. Дали в конкретния случай е следвало да се даде приоритет на други доказателствени средства е хипотетично питане. Ако страната е целяла да установи допуснато процесуално нарушение от страна на първата инстанция, недопуснала техническа експертиза (за наличието на електронна кореспонденция между ищеца и трети лица, както и за проверка дали изходящите и входящи електронни съобщения са прочетени), то е следвало да бъде поставен и съответен правен въпрос, а липсата му препятства допускането на касационното обжалване. Допускането не се обосновава в никоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4877 от 9 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 14314/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: