5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 826
София, 24.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5224 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Столична община, представлявана от кмета Й. А. Ф., чрез юрисконсулт К. Н.-Д., против решение № 2895 от 11 април 2016 г., постановено по гр.д. № 1669/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 10219 от 31 октомври 2014 г., постановено по гр.д. № 17488/2014 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта му за осъждане на общината да заплати на Н. И. Д., с адрес в [населено място], починал в хода на процеса пред въззивния съд, сумата от 7000 лева, ведно със законната лихва от 04.12.1995 г., обезщетение за понесени от Д. неимуществени вреди (мъка, болки и страдания), настъпили поради изчезването на 4 декември 1995 г. на неговата майка М. Ц. С. (Д.) от Дом за стари хора № 10 К. – [населено място], допуснато по вина на служителите на дома.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че общината има качеството на възложител на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД, като не е взета предвид действащата нормативна уредба за предоставянето на социални услуги към съответния момент, изменените институции и органи след промяната на държавното управление и изменените ръководни и контролни функции по отношение на заведенията за социални грижи – работата по предоставяне на социални услуги на майката на ищеца не е възложена от общината, а от съответното териториално звено на Националния център за социални грижи, който е самостоятелно юридическо лице към Министерството на заетостта и социалните грижи, както и че на служителите на дома не са вменени задължения съгласно трудовите им правоотношения, отнасящи се до случая с изчезването на майката на ищеца. Подчертано е, че предвид профила и методиката на дейността на заведението, в него не се е прилагал режим на ограничаване придвижването на настанените в него лица, които към момента на събитието са могли да напускат и да се връщат свободно в дома, видно от Правилника за организацията и ръководството на заведенията за социални грижи, обн. ДВ бр. 91 от 19.11.1965 г., а и Дом за стари хора № 10 е изпълнил мерките за сигурност съобразно профила на дома, а именно осигуряване на охрана и ограда в дома. От представените длъжностни характеристики не се установява вменено задължение на персонала, с нарушаването на което да се е достигнало до напускането на дома от страна на жената, а след самоволното й напускане на района на дома, служителите на дома незабавно са съобщили това на полицията и на ищеца. Касаторът сочи, че домът не е бил дом за възрастни с деменция, а дом за стари хора с обикновен режим, и не може да става дума за виновно поведение на служители на дома, което да е в пряка и непосредствена връзка с настъпването на събитието на 04.12.1995 г. Не са установени и несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на работници и служители на общината или други физически лица, на които е възложена работа по граждански договор. Изрично е подчертано, че в Правилника за организацията и ръководството на заведенията за социални грижи не се казва, че домовете са длъжни „да опазват живота” на лицата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалва касаторът поставя правни въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и се разрешават противоречиво от съдилищата.
Ответникът С. Ц. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Х., конституиран в производството като наследник на починалия в хода на процеса ищец Н. И. Д., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която по иск по чл. 49 ЗЗД общината е осъдена да заплати на ищеца 7000 лева обезщетение за понесени от ищеца неимуществени вреди – мъка, болки и страдания, настъпили поради изчезването на 04.12.1995 г. на неговата майка М. Ц. С. (Д.) от Дом за стари хора № 10 К., допуснато по вина на служителите на дома, тъй като на съответната дата, след като страдащата от Алцхаймерова болест жена е била заведена без линейка и компетентен придружител на лекарска консултация, е била оставена от санитарката в двора на дома без надзор, а издирването й не дало резултат, и към настоящия момент тя продължава да е в неизвестност. Съдът е отбелязал решение от 17.01.2008 г. решение на Европейския съд по правата на човека по жалба на ищеца, с което е установено извършено от държавата нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията и на чл. 2 от Конвенцията по отношение на позитивното задължение на държавата да осигури съдебни средства за защита, които да могат да установят фактите и да ангажират отговорността на лицата, виновни за поставянето в опасност на живота на изчезналата. Съдът приема, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на общината, тъй като съобразно действалата към момента правна уредба ПОРЗСГ заведенията за социални грижи се откриват, преместват и закриват по решение на окръжните (за София градския) народни съвети със съгласието или по предварително указание на Министерството на народното здраве и социалните грижи, и те се ръководят, контролират и издържат от градските народни съвети, когато са открити в съответните градове, а само методическото ръководство, категоризирането и районирането на заведенията за социални грижи се извършва от министерството. Съобразено е, че при влизането в сила на ЗМСМА се отменя Законът за народните съвети и към датата на деликта народните съвети не съществуват, а правата и задълженията им са преминали към съответните общини, и възложител на работата по отношение на управителя и персонала на дома за стари хора по смисъла на чл. 49 ЗЗД се явява Столична община и тя следва да носи отговорност за вреди, причинени от служители на дома, чието поведение е противоправно и в причинна връзка с него са настъпилите вреди. Не е прието за основателно възражението, че майката на ищеца не е отговаряла на профила на заведението, тъй като задълженията на персонала на дома са за опазване живота и здравето на настанените лица – чл. 4 ПОРЗСГ.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита с оглед събраните по делото доказателства правилно ли е приложен материално правния закон и допустимо ли е при изрично изискване на закона за наличие на кумулативни предпоставки и причинно-следствена връзка между тях да се прилага съответната норма от съда при липсата на такива причинно-следствени връзки. Въпросът не е правен, и изисква преценка на фактите по делото, каквато не може да бъде извършена в производството по селекция на касационните жалби. Ясно в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС сочи, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; в процедурата по селекция на касационните жалби касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В разглеждания случай поставеният от касатора въпрос е свързан с правилността на обжалваното решение и налага съобразяване на фактите по делото, поради което не може да бъде счетен като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият въпрос е кога съществува причинна връзка между деяние и вреда и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието (действие или бездействие). Този въпрос е принципно важен, но изисква доктринален отговор, без касаторът да е посочил каква е казуалната му връзка със спора. В първото от цитираните от касатора решения на ВКС – решение № 412 по гр.д. № 2269/2015 г., ІV г.о., правният въпрос не е разрешен, тъй като касационното обжалване е допуснато с оглед вероятността въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Разглеждайки съществото на спора, касационният съд приема, че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и по-точно не е установено, че ищцовото дружество е претърпяло вреда, която да е в причинна връзка с противоправното поведение на ответниците. За да достигне до този извод, съдът е подложил на преценка доказателствата по делото, но това е извършено след допускането на касационното обжалване. С второто решение на ВКС – решение № 228 по гр.д. № 6774/2014 г., ІІІ г.о., при разрешаване вече на посочения по-горе въпрос, касационният съд приема, че не подлежат на обезщетяване вреди, които макар и да имат връзка с поведението на ответник по иск за обезвреда по чл. 45 ЗЗД, не се явяват пряка и непосредствена последица от извършения от него деликт – в хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца и той следва да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата, че в цялата поредица от явления причината – деянието, да предшества следствието – вредата, и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. В настоящия случай въззивният съд точно е следвал даденото тълкуване и е приел, че неоказването на надзор от страна на служители на дома е решаващо за съответния резултат, предшества вредата и я предпоставя.
Последното от цитираните от касатора решения – решение № 4284 по в.гр.д. № 13150/2015 г., СГС, не се представя, което по силата на разясненията, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г,. ОСГТК, е достатъчно основание съдът да не прави съответната преценка, свързана с дадено в него тълкуване на правен въпрос, тъй като касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на заплатените от него 500 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2895 от 11 април 2016 г., постановено по гр.д. № 1669/2015 г. по описа на Софийския градски съд
ОСЪЖДА Столична община да заплати на С. Ц. С., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: