О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
София, 25.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.06.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1057/2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма] /RAV T. L./, вписано в търговския регистър на Република Д. под № 16665, чрез процесуалния му представител адв. Е. Н. –ПАК, против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 414 от 22.12.2016 г., по т.д.№ 529/2015 г., с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 362 от 15. 06.2015 г., по т.д. № 407/2014 г. по чл. 631 ТЗ и е отхвърлена, като неоснователна, молбата му с правно основание чл.625 ТЗ – за обявяване неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността на ТД [фирма] , [населено място] и откриване на производство по несъстоятелност на дружеството.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че вземането на кредитора не произтича от търговска сделка, доколкото главната сделка- договорът за корпоративен заем, изпълнението на който е обезпечен с поръчителство от страна на ответното търговско дружество, не е търговска сделка, излагайки подробни писмени съображения срещу аргументите с които решаващият състав на въззивния съд е обосновал така изградения правен извод.
Позовавйки се отново на твърдяните в касационната жалба пороци на въззивния съдебен акт касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.1. „Договорът за заем търговска сделка ли е по см. на чл.608, ал.1, т.1 ТЗ?”;1.2.” Кога един договор за заем се счита за търговска сделка?”;1.3.”За кои лица договорът за заем трябва да е търговска сделка – за заемодателя, който реализира приходи от възнаградителна лихва, или за заемателя, който използва заетите средства за търговската си дейност ?; 1.4.”При наличие на договор за заем, по който заемател е ЮЛ, може ли да се счита, че предоставената сума се използва за някаква дейност, различна от търговската дейност на дружеството?”; 1.5. „Следва ли договорът за заем , сключен между две търговски дружества да съдържа изрично целта на предоставяне на средствата, за да се счита, че същият е търговска сделка?”;1.6.”След като една от страните по договора е с предмет на дейност извършване на всякакви действия или дейност, които не са изрично забранени по силата на даден писмен закон, влязъл в сила на територията на Д., това означава ли, че по силата на чл.286, ал.3 ТЗ предоставянето на заеми на други юридически лица срещу възнаграждение е свързано със занятието на търговеца, респ. съставлява относителна презумптивна търговска сделка?”; 2.1.” Чия е доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл.286, ал.3 ТЗ – на ищеца – кредитор или на ответника, чиято несъстоятелност се иска?; 2.2.” В случай, че презумпцията по чл.286, ал.3 ТЗ не е оборена, то за какъв следва да се счита сключен между страните договор за заем –сключен във вр. с упражняваното от търговеца занятие или не, респ.като презумптивна търговска сделка или не?; 2.3 „Следва ли съдът, с оглед засиленото служебно начало да изисква по свой почин събирането и представянето на доказателства относно характера на сделката?; 2.4. „Следва ли съдът с оглед засиленото служебно начало в производството по несъстоятелност, както и с оглед направените от молителя счетоводни записвания на ответника, да установи правилността на счетоводните записвания в баланса на дружеството, като краткосрочни или дългосрочни , както и тяхната реализируемост и събираемост, или следва да установи само простото съотношение на актива и пасива, залегнал в изчислението на коефициентите за ликвидност ?”; 2.5.” Как следва да се определят препоръчителните стойности на коефициентите за ликвидност?”; 3.1.” Как следва да се определи дали даден договор за заем, сключен между две чуждестранни юридически лица, които не са членове на ЕС, съставлява търговска сделка – дали характерът на сделката като търговска се определя по националното им законодателство или по българското законодателство, предвид акцесорния характер на договора за поръчителство?” и 3.2.”Може ли да се определи като търговска сделка договор за заем, сключен между две юридически лица, които не са банки или финансови институции, когато въз основа на анализа на съдържанието му се установи, че съдържа съществени елементи на банкова сделка по см. на чл.430 ТЗ ?
Като израз на поддържаното противоречие в съдебната практика по въпроси 1.1. – 1.6 са цитирани : решение № 216/15.02.1996 г., по гр.д.№ 2965/94 г. на V-то г.о.; решение № 271 от 13.07.2015 г., по възз. гр.д.№ 213/2015 г. на П.; решение №833 от 25.04.2016 г., по в.т.д.№ 4755/2015 г. на САпС; решение № 22 от 02.06.2015 г., по т.д.№ 99/2014 г. на ЯОС; решение №203 от 08.08.2016 г., по т.д.№ 99/2016 г. на ВАпС.
За илюстрация на противоречието със задължителната съдебна практика по въпроси 2.1 -2.5 са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 102/08.10.2009 г., по т.д.№ 60/2009 г.; № 70 от 25.08.2014 г., по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о.; №134 от 22.06.2014 г., по т.д.№ 586/14 г. на ІІ т.о.; № 32/17.06.2013 г., по т.д.№ 685/12 г.; № 71 / 30.04.2015 г., по т.д.№ 4254/13 г. на І т.о.; № 164 от 30.11.2016 г, по т. д. №284/2016 г. на ІІ т.о.; № 13 от 23.06.2015 г., по т.д.№ 2435/14 г. на ІІ т.о.
По отношение на следващата група въпроси 3.1 -3.2 се поддържа селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозирал писмен отговор, в който подробно е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.633 ТЗ от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, във вр. с чл.613а, ал.1 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел, че в случая предпоставките на закона за откриване на производство по несъстоятелност на ответното търговско дружество, като длъжник, не са налице, тъй като дружеството –молител не е доказало, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, качеството си на кредитор по търговска сделка по см. на чл.608, ал.1, т.1 ТЗ. Поради това независимо, че в полза на ищеца е възникнало подлежащо на изпълнение изискуемо парично вземане в размер на сумата 1 800000 щатски долара, установено с влязло в сила арбитражно решение на АС при Съюза на арбитрите в България- София, щом същото не произтича от търговска сделка, молбата по чл.625 ТЗ, според въззивната инстанция, се явява неоснователна само на това основание. Позовавайки се на задължителната за съдилищата в страната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 143 от 16.10.2015 г., по т.д.№ 937/2015 г. на І т.о., въззивният съд е счел, че съобразно действащата разпоредба на чл. 608, ал. 1 от ТЗ /ДВ бр. 20/28.02.2013 г./ е допустимо да бъде обявен в неплатежоспособност търговец, въз основа на негово задължение като поръчител, но само когато договорът за поръчителство е сключен за обезпечение изпълнението на търговска сделка, каквато не е процесната – договор за корпоративен заем от 29.11.2012 г. между ищцовото търговско дружество, като заемодател и учреденото на Британски Вирджински острови „Т.Л.С.Е. С. Л.”, в качеството му на заемател. Съображенията са, че по приложимите разпоредби на Търговския закон, в образуваното в съответствие с чл.3 и чл.4 от Регламент /ЕО/1346/2000 г. производство по несъстоятелност, договорът за заем по см. на чл.240 ЗЗД, както и договорът за поръчителство не попадат сред изчерпателно изброените в чл. 1, ал.1 ТЗ абсолютни търговски сделки. Същевременно, за да бъдат определени като такива, съобразно въведения с чл.286, ал.1 ТЗ субективен критерии, следва да бъде доказано, че са извършени от търговец, при осъществяване на дейността му по занятие, а такива доказателства по делото отсъстват. Поради това при липса на установено в хода на процеса, че поне на един от правните субекти по процесното частноправно отношение с международен елемент – ищцовото дружество [фирма] /RAV T. L./, вписано в търговския регистър на Република Д. и дружеството заемател „Т.Л.С.Е. С. Л.”, учредено на Британски Вирджински острови, притежава качеството на търговец, извършващ по занятие търговска дейност, свързана с отпускане на кредити, сключеният помежду им договор за корпоративен заем не може да бъде определен и като относителна търговска сделка, което би обусловило правен извод, че вземането на ищеца, към ответника като поръчител, предвид акцесорния характер на договора за поръчителство, е вземане отнасящо се до търговска сделка по см. на чл.608, ал.1, т.1 ТЗ. Допълнително възприетото от въззивната инстанция разрешение е аргументирано със статута на съконтрахентите по договор за корпоративен заем на чуждестранни юридически лица, непритежаващи предприятие или клон в РБългария, с уговорено мястото на изпълнение извън територията на страната, както и с отсъствие на договорено за приложимо право българското материално право – обстоятелства, които при безспорно дерогираната чрез арбитражно споразумение помежду им подведомственост на българските съдилища, изискват търговският характер на процесната главна сделка да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване в процеса, което не е изпълнено.
Независимо от изградения правен извод, че претендираното от молителя вземане към ответното дружество не може да служи като основание за откриване на производство по несъстоятелност, тъй като не произтича от търговска сделка Пловдивският апелативен съд, въз основа на извършен анализ на доказателствения материал по делото, вкл. заключенията, основни и допълнителни, на изслушаните и пред двете инстанции съдебно икономически експертизи, е счел, че дори и да се възприеме тезата на ищеца, че вземането му спрямо ответника произтича от търговска сделка, то недоказани са и двете въведени с молбата по чл.625 ТЗ основания за откриване на производство по несъстоятелност спрямо търговеца- длъжник – неплатежоспособност по см. на чл.608, ал.1, т.1 ТЗ и свръхзадълженост по см. на чл.742 ТЗ към момента на постановяване на обжалваното решение. Позовавайки се на данните от заключенията – основни и допълнителни, на изслушаните в двете инстанции съдебно – икономически експертизи, в които е констатирано, че през анализираните периоди – 2010 г. – 31.05.2014 г. всичките показатели на търговеца за обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност са над референтните стойности,решаващият състав е приел, че финансовото състояние на ответното търговско дружество е поддържано стабилно. От конкретното цифровото изражение на коефициента за обща ликвидност от 1.0875 – водещ показател за състоянието на неплатежоспособност и препоръчителната му стойност от 1 до 1.5 въззивната инстанция е извела правен извод, че търговецът е в състояние да покрива текущите си задължения към своите кредитори с наличните си краткотрайни активи. В тази вр. са взети предвид и отчетени както очакваните приходи от продажбата на произведени медицински изделия на стойност 8 383 800 лева, така и констатираното от заключенията на в.л. редовно изпълнение на задълженията на търговеца –ответник по търговски сделки, отнасящи се до доставки и лизингов договор и редовно водене на счетоводството му с пълно отразяване на всички задължения. Изграденият въз основа на преценката за цялостното финансово икономическото състояние на дружеството- длъжник извод на решаващия състав, че затрудненията му при изплащане на заплати и осигурителни задължения имат временен характер се потвърждава и от последното заключение на изслушаната във въззивното производство съдебно-икономическа експертиза от 23. 03. 2016 г.. Според констатациите в същото дружеството разполага с активи на обща стойност 30 382 000 лв., от които дълготрайни материални активи на стойност 122 000 лева и краткотрайни- 30 242 000лв., в която последна стойност, съобразно балансовите данни от 31.12.2015 г., се включват материални активи за 417 000 лв. – суровини, материали, продукция и вземания на стойност 29 539 000 лв. и парични средства в размер на 286 000 лева. Същите са с произход договор за заем, сключен с чуждестранно АД, договор за цесия от 18. 11.2015 г. от ЮЛ, със седалище в П. и договор за заем от едноличния собственик на капитала, съгласно негово решение от 15. 08. 2012 г. Освен това длъжникът, съобразно данните на в.л., притежава и финансови активи – значителен брой акции в други АД, както и нематериални активи, също на значителна стойност – лиценз за производство на медицински изделия/ стентове/. Обстоятелството, че според приходите от продажби на продукцията му, отразени в заключението по години, ответникът няма ликвидни затруднения след 2013 г., като коефициентът за обща ликвидност за 2016 г. е 6.36, за бърза – 6.28 за 2015 г., за незабавна- 6.28 за 2015 г. и за абсолютна 0.06 за 2015 г., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, сочи, че обективното икономическо състояние на търговеца не показва наличие на трайни финансови затруднения. От своя страна доколкото установените в пасива задължения на дружеството – длъжник, съобразно цитирания баланс, не надхвърлят имуществото в актива му, те, според решаващия състав на Пловдивския апелативен съд, не създават опасност за интересите на кредиторите, а това изключва основателността на молбата по чл.625 ТЗ на заявените в нея основания.
Решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК формулираните правни въпроси следва да са специфични за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и да са обуславящи за формиране решаващата воля на съда, а чрез нея и за постановения краен правен резултат.Следователно значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на доказателствата и приетата по делото за установена фактическа обстановка.
В случая поставените въпроси № 1.1. – 1.6., № 2.1 – 2.2 и № 3.1-3.2. може да са важни, но нямат самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на делото, тъй като независимо, че е отрекъл задължението към молителя да произтича от търговска сделка, което настоящият съдебен състав не споделя и което е една от предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност, Пловдивският апелативен съд е разгледал по същество и двете въведени с молбата по чл.625 ТЗ основания – неплатежоспособност по см. на чл.608, ал.1, т.1 ТЗ и свръхзадълженост по см. на чл.742 ТЗ, като въз основа на самостоятелната си преценка на доказателствения материал по делото за цялостното финансово- икономическо състояние на длъжника е приел, че те са недоказани и поради това неоснователни.
Отделно от това следва да се посочи, че въпрос № 3.1 е фактически, доколкото не касае изясняването на конкретна законова разпоредба, а се свежда до тълкуване от страна на съда отделни хипотетични договорни клаузи, с оглед определяне съответния вид договор, различен от процесният.
По така изложените съображения – липса на самостоятелно обуславящо за изхода на делото значение, не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация и въпрос № 2.3. Дори да се приеме тезата на касатора за търговския характер на сделката, от която произтича вземането му, съобразно въведения в чл.286, ал.1 ТЗ субективен критерии, положителният отговор на този въпрос в съдебния акт на ВКС не би могъл да доведе до различен правен резултат, предвид установените от въззивната инстанция временни затруднения на длъжника и притежаваното от него имущество, достатъчно за покриване на задълженията му без опасност за интересите на кредиторите му.
Формулираният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос № 2.4. несъмнено отговаря на посочените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС критерии, но неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение по този значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, който всъщност е свързан със засиленото служебно начало в производството по несъстоятелност, е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция, част от която цитирана от касатора. Същата е в смисъл, че по делата за несъстоятелност въззивния съд е длъжен и служебно да събере доказателства, вкл. чрез допускане на съдебна счетоводно – икономическа експертиза за установяване състоянието на неплатежоспособност, респ. на свръхзадълженост на дружеството длъжник. Поради това по делата за несъстоятелност преклузията за навеждане на нови обстоятелства и събиране на нови доказателства във въззивното производство е неприложима. Обстоятелството, че във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд е изслушана отново съдебно – икономическа експертиза за проверка относимите към икономическото състояние на ответника показатели, каквато е била допусната и пред първостепенния съд, обосновава правен извод, че твърдяното несъответствие със задължителната практика на ВКС, изразена освен в цитираните от касатора съдебни актове по чл.290 ГПК и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС: № 90/ 20.07. 2012 г. по т. д. № 255/2010 г. на I т.о., № 241/ 21.06.2013 г. по т. д. № 158/2012 г. на II т.о, № 199/08.11.2013 г. по т. д. № 1819/2013 г. на II т.о и мн. други, не е доказано.
Процесуалноправният въпрос № 2.5 не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Същият, така както е формулиран от касатора, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, нито е намерил израз в мотивите на обжалвания съдебен акт. Всъщност чрез него се оспорва материалната законосъобразност и обоснованост на извода на въззивната инстанция за временния характер на затрудненията на ответника.
Когато, обаче, правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание за достъп до касация. Липсата на общата главна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, както е посочено в задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителни селективни критерии, поддържани от жалбоподателя.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, възлизащи на сумата 3 000 лв., реално заплатено в брой адвокатско възнаграждение с ДДС, съгласно приложения писмен договор за правна защита и съдействие с адв.С.М. от 18.04.2017 г. и фактура № [ЕГН]/18.04.2017 г. с издател адв.С.М..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 414 от 22.12.2016 г., постановено по т.д.№ 529/2015 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА ТД [фирма] /RAV T. L./, вписано в търговския регистър на Република Д. под № 16665 да заплати на [фирма], [населено място] сумата 3 000 лева/ три хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: