9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 836
София, 26.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 523 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. К., Н. Р. К. и Т. Р. К. – и тримата с адрес в [населено място], представлявани от адв. М. С., против решение № 124 от 15 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 303/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 45 от 15 януари 2016 г., постановено по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е прието за установено, че договорът, сключен на 28 ноември 2006 г. с нотариален акт № ., т. ., рег. № ., н.д. № . г., по който страните са заявили, че Д. И. К. прехвърля безвъзмездно на П. Д. К. собствената си ? ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], е привиден и прикрива договор за продажба за описания имот за цена от 57500 евро с левова равностойност от 112460,23 лева, получена изцяло от продавача, развален по право след отстранението по иска, предявен от П. К. на основание чл. 17, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 2, пр. пето ЗЗД, и Д. И. К. е осъдена да върне на П. Д. К. сумата от 57500 евро, представляваща платена цена по договора, развален поради съдебно отстранение на купувача, и да й заплати сумата от 1465,98 лева, представляващи платени от купувача разноски по договора на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва върху тях от датата на предявяването на исковете. Д., Н. и Т. К. са осъдени и да върнат на П. К. по 19166,67 евро, с левова равностойност от 37480,75 лева, всеки от тях, представляващи платена цена по развален, поради съдебното отстраняване на купувача, договор за продажба на ? ид.ч. от горния недвижим имот, сключен на 29.11.2006 г. с нотариален акт № ., т. ., peг. № .9, н. д. № . г., както и да й заплатят по 374,87 лева, представляващи заплатени от купувача разноски по договора, на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД, и по 2620,32 лева, представляващи сторени от К. разноски по воденото с третото лице гр.д. № 1296/2010 г. по описа на окръжния съд в [населено място]: за защитата в размер на 5478,96 лева, и разноските, които К. е осъдена да заплати на третото лице в размер 2382 лева, на основание чл. 191, ал. 1 ЗЗД, заедно със законната лихва върху тях от предявяването на исковете – 16.09.2013 г. до окончателното им изплащане, както и да й заплатят сумата 18252,78 лева сторени разноски: 10 972,78 лева платени такси, 2280 лева платени възнаграждения на вещи лица и 6000 лева платено възнаграждение на адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се поддържа наличието на всички основания за неправилност на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че с решението не е направен задълбочен, обоснован и справедлив анализ на събраните по делото доказателства. Неоснователно било прието, че ищцата К. е добросъвестна, защото не е знаела и не е могла да знае за правата на общината върху спорния имот, а ответниците не са доказали да са свели до знанието на купувача правата на трети лица. Противното се установявало от самия факт, че актът за общинска собственост е вписан в публичния регистър. Освен това, ответниците не носят отговорност за евикцията, тъй като решението на купувача е взето след като е бил известен за основанието, на което почиват претенциите. Поддържа се, че в решението липсва обсъждане на допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, не е изяснен и предметът на спора и превратно са тълкувани доказателствата. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се поддържа наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по жалбата П. Д. К., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. С., в писмен отговор сочи доводи за неоснователност на жалбата, както и за липса на основания за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С обжалваното въззивно решение е съобразено, че на 28 ноември 2006 г. е сключен договор за дарение, оформен с нотариален акт №., т. ., рег. № ., н.д. № .. по описа за 2006 г. на нотариус, вписан под № 12 в Нотариалната камара, с който Д. К. дарява на П. К. собствената си ? ид.ч. от описания в този акт имот. В същия ден страните са подписали и споразумение, с което са заявили, че в истинските им отношения договорът за дарение е продажба, извършена при цена от 57500 евро, които купувачът К. се задължава да заплати на продавача К., като сумата от 10000 евро продавачът е получил от купувача преди подписване на нотариалния акт, а останалата част от цената в размер на 47500 евро К. се задължава да заплати на К. до 24 декември 2006 г. Прието е, че това споразумение има характера на обратно писмо, което пълно доказва привидността на договора за дарение и разкрива действителния договор за продажба за ? ид.ч. от имота на цена от 57500 евро, като служи за разписка за заплащането на сумата от 10000 евро. На следващия ден – 29 ноември 2006 г., е сключен договор между ищцата К. и ответниците – Д. К., Н. К. и Т. К. за продажбата на останалата ? ид.ч. от същия имот, оформен с нотариален акт № ., т. ., рег. № . при цена от 36000 лева, за която продавачите са декларирали като получена напълно преди подписване на нотариалния акт. Във връзка с твърдението за симулативност на сключения на 28 ноември 2006 г. с първата ответница Д. К. договор за дарение, като прикриващ такъв за продажба на ? ид.ч. от имота, и за симулативност на цената от 36000 лева при действителна от 57500 евро по договора за продажба за останалата ? ид.ч. от имота, сключен с тримата ответници на 29 ноември 2006 г., К. се позовава на предварителен договор за продажба от 15 август 2006 г., сключен с продавачите Д., Н. и Т. К., според който срещу задължението за прехвърляне на собствеността е обещала да плати цена от 150000 евро, от която 15000 евро платен задатък в деня на подписване на договора, а остатъкът от 135000 евро – чрез кредит от 105000 евро и 30000 евро лични средства. С оглед събраните доказателства, сочещи за предшестващите сделката близки отношения между страните, както и данни за реално предадено между страните капаро, и при съобразяване на назначената по делото съдебно-почеркова експертиза, съдът приема, че подписът върху предварителния договор срещу името на първата ответница – Д. К., е изпълнен от нея. Прието е, че със сключените в последователност два договора, първият за дарение и прикриващ покупко-продажба, а вторият покупко-продажба, всеки за ? ид.ч. от съответната притежавана от продавачите част на недвижимия имот, е преследвана специфична цел, свързана с избягването на правата на [община] по чл. 33, ал. 2 ЗС. След подадена в началото на 2010 г. молба от К. до [община] за извършване на ремонти в съсобствения им имот, общината оспорила изцяло правата й на собственост върху имота с иск по чл. 108 ЗС, като завела и гр.д. № 1296 по описа на окръжния съд в [населено място]. С влязло в сила решение № 102 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 683/2012 г. по описа на ІІ г.о., ВКС, К. е осъдена да предаде владението на имота на общината. С това решение, поради установена собственост на общината върху целия й продаден от ответниците имот, К. е била изцяло съдебно отстранена от него. С обжалваното понастоящем въззивно решение се приема от правна страна, че договорът от 28 ноември 2006 г. е симулативен и с него се прикрива покупко-продажба. По исковете с правно основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД за връщане на платената по сключените два договора цена и за разноските по сключването им, са изложени съображения за основателността на претенцията. В решението се приема, че договорите за продажба се считат развалени по право с влизането в сила на съдебното решение, с което купувачът е отстранен от спорния имот. Независимо от добросъвестността на купувача, последният може да иска обратно цената от праводателя си дори ако е уговорено продавачът да не отговаря за съдебно отстранение. Отречена е необходимостта от предявяването на самостоятелен иск за развалянето на покупко-продажбата и доколкото то е настъпило по право от съдебното отстранение, достатъчно е да се претендират по съдебен ред само последиците от развалянето. Предвид установената договорена цена от 115000 евро за целия продаден имот, симулативността на цената по договора от 29 ноември 2006 г., платената към този момент по предварителния договор сума от 15000 евро, включително и призната с обратния документ по първата сделка от 28 ноември 2006 г. – 10000 евро, сключеният договор за ипотечен кредит от 28 ноември 2006 г. за 102000 евро в приблизителен размер на остатъка от продажната цена (след плащането на капарото остатъка е 100000 евро), отпускането на парите именно за покупката на този имот и изтеглянето на 100950 евро на 30 ноември 2006 г. и др., е счетено, че са налице множество и достатъчни косвени доказателства, които в своята взаимовръзка доказват по несъмнен начин плащането на цената, поради което и искът за нейното връщане е изцяло основателен. По иска за връщането на заплатените разноски по сключването на договорите е обсъдена от съда добросъвестността на ищцата К.. Счетено е, че същата не е знаела и не е могла да знае за правата на общината върху имота, за които тя се е легитимирала с вписан преди сделката (през 2005 г.) акт за частна общинска собственост. От обсъдените доказателства, а именно: сключването на привидната сделка за дарение с цел да се избегнат правата на съсобственика, подаването на молба до общината за извършване на ремонти, самото извършване на подобрения в имота, както и показанията на свидетелите Н. и К. за обсъждане на съсобствеността на общината и обособяване на отделно помещение за нея, сочат, че ищцата е възприемала общината като съсобственик на имота за останалата ид.ч. от него, но не и за изключителен негов собственик, и не е знаела за правата й, които по-късно са установени със съдебното решение по спора по чл. 108 ЗС. Освен това дължимата грижа от купувача, с оглед все още действащата персонална система на вписванията и липсата на въведена имотна такава, е за проверка на записите на актовете на праводателите й, а не и на други лица, включително и на съсобственик. Ето защо е формиран извод, че ищцата не е била длъжна да положи по-голяма грижа да узнае правата на общината върху имота, а наред с това ответниците не са доказали да са свели до знанието на купувачката правата на трето лице. Като допълнителен аргумент за добросъвестността на купувачката е изтъкнат и неясният запис в акта за общинска собственост, в който се визират пет етажа, било то и надпартерни, а не шести тавански етаж, какъвто е закупен, а посоченият идентификатор в акта е вписан след сделката. При тези съображения е прието, че ответниците дължат на добросъвестната купувачка и връщане на всички разноски по сделката, чийто размер е доказан по делото и съвпада с претендирания, а също така ответниците дължат и разноските, сторени от ищцата в съдебното производство по чл. 108 ЗС.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е нищожно поради неизясняване и непроизнасяне на съда попредмета на спора и превратно тълкуване на доказателствата. Липсва основание за приемане на твърдяната нищожност. В закона липсва дефиниция кога съдебният акт е нищожен, но съдебната практика приема, че нищожен е онзи съдебен акт, който не може да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Явно е, че сочените от касаторите оплаквания са такива за нарушение на процесуалния закон, каквито са твърденията за произнасяне по неизяснен спор и при неправилно тълкуване на доказателствата. Не може да се сподели и твърдението за недопустимост на решението, каквото е оплакването, заявено като „непроизнасяне” на съда по предмета на спора, тъй като съдът се е произнесъл именно по него.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставените от касаторите въпроси.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че правният въпрос от значение за изхода по настоящото дело е че развалянето на договора не настъпва с факта на съдебното отстранение на купувача, и при липса на изрична разпоредба за разваляне на договора по право при съдебно отстранение на купувача, за да настъпи ефектът на развалянето, добросъвестният купувач трябва да упражни потестативното си право на разваляне на договора, и се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 41 по т.д. № 85/2013 г., І т.о. Ако се приеме, че е поставен въпросът следва ли да се приема, че последица на съдебното отстранение е развалянето на договора за покупко-продажба, или за това е необходимо предявяване на конститутивен иск за разваляне на договора, то този въпрос не е тълкуван от ВКС в соченото решение. В него предмет на разглеждане в тълкувателната част на решението е въпросът какво разбира законодателят под израза съдебно отстранен купувач по смисъда на чл. 191, ал. 1 ЗЗД – единствено купувач, спрямо когото е бил уважен осъдителен иск за собственост по чл. 108 ЗС, или и купувач, спрямо когото е бил уважен установителен иск за собственост, предявен от трето лице, поради обстоятелството, че купувачът никога не е получавал владението на имота. Цитираните от касаторите части от решението съставляват мотивите на касационния съд по съществото на спора, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, приложимо в случая, не се поддържа като основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, според определение № 765 по ч. гр. д. № 631/2012 г., IV г. о., в отговор на въпроса допустим ли е иск за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, в случай че купувачът е съдебно отстранен, ВКС изрично приема, че при отстраняване на купувач на недвижим имот с влязло в сила решение договорът за придобиването му се счита за развален по право. Даденото от въззивния съд разрешение в процесния случай е съответно тази практика на ВКС, поради което не се разкрива основание за допускане на касационното обжалване поради противоречието с практиката на ВКС. Макар касаторите да поддържат, че поставения от тях въпрос попада в допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, липсва обосновка на необходимостта от разрешаването му от ВКС с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото, а и с постановяването на сочената задължителна практика отговор вече е даден. Неоснователно е и твърдението, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по иск, с който не е сезиран – предвид вече изложеното, включването в диспозитива на текст, че договорът е развален по право, не представлява произнасяне по непредявен иск.
На второ място се пита налице ли е изяснена фактическа обстановка при постановяване на обжалваното решение. Този въпрос по същината си не съставлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който въззивният съд се е произнесъл – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС категорично сочи, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съобразно тези разяснения, преценката за това дали фактическата обстановка е правилно изяснена по разглеждания спор, е извън предмета за разглеждане в настоящото производство по селекция на касационните жалби за допускането на касационното обжалване. Касаторите не са поставили правен въпрос съобразно посочените по-горе критерии по приложението на чл. 202 ГПК (относно оценката на експертните заключения по делото), или по приложението на чл. 193 ГПК (относно оспорването на съответните документи), или по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК (кои доказателства установяват съответните обстоятелства, и следва ли решението да се основава само на установените обстоятелства или по предположение), или по приложението на чл. 179 ГПК (относно характера на отразеното в нотариалния акт, че определена цена е платена), поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато по иначе обусловилите изхода на спора разрешения. Излага се твърдението, че с решението си съдът е валидизирал договор, който със самия факт на представяне от ответницата съставлявал престъпление. Касаторите са пропуснали да разяснят как представянето на доказателство по делото съставлява престъпление, но и относим правен въпрос не се поставя.
На следващо място, в контекста на оплаквания за нарушаване правото на защита на ответницата, се твърди, че съдът е следвало да уважи доказателствените искания на ищеца в първото съдебно заседание, тъй като не е указал на касаторите за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства, и така е нарушил правото им на защита, и се твърди, че въззивният съд е достигнал до изводи, които са в противоречие с изводите на съдилищата по представените съдебни актове (основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), въпросът е решен и в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 41 по т.д. № 85/2013 г., І т.о. Макар да поддържат наличието на противоречиво разрешаване на въпроса, касаторите не са представили доказателства за наличието на подобна практика, но непредставянето на такава е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване (според разясненията на ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009г., ОСГТК), а соченото решение на ВКС не обективира задължителна практика по поставения въпрос. Ако питането е за задължението на въззивния съд да допусне искани доказателства при наличие на нарушения при съставянето на доклада от първоинстанционния съд и при липса на указание за кои от наведените твърдения не се сочат доказателства, то следва да се приеме, че въпросът не обуславя допускането на касационното обжалване. Касаторите тук са пропуснали да заявят (впрочем подобно оплакване за нарушение по чл. 146 ГПК липсва и в касационната жалба) във връзка с какви твърдения липсват указания, а и подобно оплакване не е въведено във въззивното производство с въззивната жалба, искания за събиране на доказателства не са правени, и въззивният съд не е извършвал подобна преценка. Ето защо въпросът не е обуславящ изхода на спора.
Касаторите приемат, че съдът е допуснал множество съществени процесуални нарушения, като не е коментирал и не е взел становище по подробно изложените във въззивната жалба съображения за допуснати нарушения от първоинстанционния съд. Оплакването е преповторено от касационната жалба, без да е конкретизирано по какъвто и да е начин, за да може да се прецени казуалната връзка с поставения процесуалноправен проблем.
Накрая се твърди, че са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид изложените съображения в жалбата, че отразяването в нотариалния акт, че определена цена е платена от купувача на продавача, е изявление на участниците в нотариалното производство, което е възприето от нотариуса, и в тази част нотариалният акт се ползва с доказателствена сила на официален свидетелстващ документ по смисъла на ГПК. В решение № 198 по гр.д. № 5252/2014 г., ІV г.о., при отговор на въпроса за материалната доказателствена сила на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ, ВКС приема, че нотариалният акт за сделка, като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила, удостоверява фактите, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката или техните представители пред нотариуса, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт. Същевременно, в решение № 402 по гр.д. № 449/2011 г., ІІІ г.о., ВКС обвързващо приема, че нотариалният акт в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от продавача, е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт; този факт може да се е осъществил обективно, може и да не се е осъществил, затова частните свидетелстващите документи могат да бъдат верни или неверни, т.е. може да се установява неистинността им; опровергаването на записаното в нотариалния акт изявление за заплащане на продажната цена е в тежест на страната която го е представила. Предвид изложеното, даденото в решение № 51 по т.д. № 528/2009 г., І т.о., разрешение следва да се счита преодоляно.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените разноски от 2000 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, касационният съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 124 от 15 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 303/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА Д. И. К., ЕГН [ЕГН], Н. Р. К., ЕГН [ЕГН], и Т. Р. К., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес в [населено място], [улица], ет. 2, да заплатят на П. Д. К., с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 8, сумата от 2000,00 (две хиляди) лева разноски за касационното производство.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: