О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
София, 31.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 516 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. К., с адрес в [населено място], чрез назначения по делото особен представител адв. Х. З., против решение № II-100 от 8 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 1321 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2016 г., с което е потвърдено решение № 1050 от 27 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 6913/2015 г. на районния съд в [населено място] в частта, с която К. е осъден да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], сумата от общо 12095,57 лева, представляваща имуществени вреди, причинени на работодателя при или по повод изпълнение на служебни задължения на К. под формата на липси, формирани от неотчетени суми в главна каса на Л. Б., ведно със законната лихва за периода от деня на подаването на исковата молба.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички пороци на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че решението е постановено при напълно безкритично и автоматично възприемане на неправилно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка; не са обсъдени наведени във въззивната жалба доводи за нарушение на материалния закон и неточното му прилагане, а добавените от въззивния съд фактически констатации и мотивите към тях са в пълно противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди се, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба са били въведени доводи за недоказаност и неустановеност на липсата в касовата наличност предвид извършеното, респ. осчетоводено плащане по всички процесни фактури по банков път („с платежно нареждане“), но двете инстанции са обсъдили противоречиво изнесените по делото данни в тази насока. Сочи се, че не всички от наведените възражения са разгледани, поради което и въззивният съд е формирал неправилно вътрешно убеждение, несъобразено с действителната фактическа обстановка. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси, за които се претендира обуславящо значение за изхода на делото в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от У. Х. – главен изпълнителен директор, и Р. Ф. – главен финансов директор, чрез юрисконсулт С. А., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
С обжалваното решение се приема, че предмет на производството е предявен от [фирма], [населено място], иск за осъждането на К., в качеството му на работник, на когото е възложено по трудово правоотношение задължение да съхранява, разходва и отчита парични средства, да заплати на ищеца сумата от общо 12095,87 лева, представляваща имуществени вреди, причинени на работодателя при или по повод изпълнение на служебните задължения на К. под формата на липси, формирани от неотчетени суми в главна каса на Л. Б., както и сумата от 592,33 лева, представляваща лихва за забава върху главница за периода от деня на установяване на липсата – 30.04.2015 г., до подаване на исковата молба, както и законната лихва от деня на подаването на исковата молба – 22.10.2015 г., до окончателното изплащане на главницата. Исковете са квалифицирани по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД. Изложени са мотиви, че ответникът има качеството на отчетник (материално отговорно лице) по заеманата от него длъжност „ръководител карго“ в отдел „П. обслужване и карго“, което се установява и от представени по делото писмени доказателства – извадки от касова книга за 2015 г., на съответните места в които е положен подписът на К.. Приема се също, че в дисциплинарната процедура ответникът не е оспорил обстоятелството, че е получил „сумите, платени от [фирма] в брой“. По размера на липсите са изложени съображения, че съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е необходимо на първо място да е установен недостиг на парични или материални ценности, и на второ място, този недостиг следва да е възникнал по време на упражняването на съответната трудова функция, доколкото отговорността за съхраняването и отчитането на съответните ценности е специфично трудово задължение, което е елемент от трудовото правоотношение на съответното материално отговорно лице. За установяването на липсите в посочения размер е кредитирано и заключението по приетата по делото в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза. Обсъдени са три броя фактури от 8 април 2015 г., всяка за по 2004,83 лева, които са счетени за дължими, тъй като са издадени на основание лист карго обслужване № 36, 37 и 38 за предоставени карго услуги на [фирма], както и три броя фактури от 30 април 2015 г., всяка от тях на стойност 2004,53 лева, във връзка с които са издадени лист карго обслужване № 42, 43 и 44. Прието е, че последните три, макар и неподписани от ответника, са издадени от него, тъй като това е станало по време, когато ответникът все още е бил на работа и удостоверяват извършването на описаните в тях услуги. Възприети са и представените писмени обяснения от ответника по реда на чл. 193 КТ, от които се установява, че същият е признал неблагоприятни за него факти – получаването в брой на плащанията от [фирма], на сумите по всички шест броя лист карго обслужване, включително неподписаните от него. Изводите за проявена небрежност се считат подкрепени и от обясненията в смисъл, че сумите, които са платени от [фирма] в брой са били получени от ответника и се намирали на съхранение за отчитане в централната каса, като същите е трябвало да се отчетат на 27 април 2015 г., но това не се е случило поради загуба на плика, в който се намирали паричните суми. В решението се сочи, че по делото липсват доказателства, които да разколебаят извода на съда, че именно К. получил сумите по обсъдените листове за карго обслужване. Отхвърлен е доводът, че поради установяване на причината за липсата (изчезване на плика със сумата), не е налице липса по смисъла на чл. 207 КТ. Изложени са в тази връзка съображения, че при констатирането на недостиг възниква презумпция, че липсата е причинена от отчетника, а за да избегне ангажирането на имуществената отговорност при констатирана липса, материално отговорното лице следва да докаже, че не е причинил щетата, или че не я е причинил виновно, т.е. тежестта на доказване се обръща. Изтъкнато е, че причинната връзка между липсата и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа, по-голяма от обикновената за опазване имуществото на работодателя. За недоказано в случая е счетено обстоятелството констатираната липса на сумата от общо 12095,57 лева да е настъпила поради обективни причини, като е достигнат и крайният извод за основателност на иска в посочения размер.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Основният според касатора въпрос, решен и от двете съдилища, касае произхода на твърдяната липса и дали съобразно събрания доказателствен материал същата е с неустановен произход и дали може да се квалифицира като такава. Касаторът подчертава, че този въпрос е решен неправилно от въззивния съд, тъй като от събраните доказателства и от кредитираните писмени обяснения на К., събрани по реда на чл. 193 КТ, следвало да се направи категоричен извод, че причината за твърдяната липса в касовата наличност не е с неустановен произход, а и заключението е основано само на основание признанието на касатора. Освен това се твърди, че въззивният съд не е направил своя самостоятелна преценка на доказателствата и на фактическите и правни изводи по съществото на спора, а е действал като контролно-отменителна инстанция. Поставеният въпрос не отговаря на изискванията за правен въпрос, който според чл. 280, ал. 1 ГПК, съставлява общото основание за допускане на касационното обжалване – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая касаторът иска от касационния съд още в процедурата по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби за допускането им до касационно обжалване да съобрази доказателствата по спора и да установи наличието на несъответствие между доказателствата и изводите на съда. Че това е именно целта се съди и от уточняващата молба на касатора, в която се сочи, че с поставянето на въпросите изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал, поради което приема, че решението е неправилно. В задължителните разяснения, дадени от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, се приема, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение, определени в чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт би могла да се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по чл. 290, ал. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че първият въпрос не съставлява общото основание за допускане на касационното обжалване – обусловил изхода на спора правен въпрос. Същият е изводът и по въпроса може ли да се приеме, че извършената по делото икономическа експертиза по категоричен начин установява липса в касовата наличност, причинена от отчетника-ответник, при положение, че всички плащания са осчетоводени като безкасови плащания, поради което и той не води до допускане на касационното обжалване.
На второ място се поставя въпросът: фактът, че отчетникът е получил определена сума пари от контрагент на работодателя, респективно, че е изгубил получената сума преди отчитането й в касата, представлява ли факт, установяващ недостиг в касовата наличност с неустановен произход. Пита се и: отговорността на отчетника в този случай следва ли да се реализира по реда на чл. 211 КТ, вр. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, или следва да се търси на друго основание и по друг ред. Касаторът сочи, че по характера на липсата и неизвестността на причината за състоянието на неточност се произнася ВКС в решение № 247 по гр.д. № 970/2015 г., IV г.о., и в решение № 232 по гр.д. № 2716/2008 г., IV г.о. В първото от сочените решения касационният съд се произнася по въпроса дали наличието на кражба от трето лице е достатъчно да се приеме, че е оборена законовата презумпция за причиняване на липсата от отчетника, и касационният съд отговаря положително. Прието е, че макар причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника да се презумира от закона и да не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената (чл. 126, т. 8 КТ) за опазване имуществото на работодателя, отчетникът разполага с възможност да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия, и конкретно са преутвърдени постановките на ППВС № 5/1955 г., според които отчетникът не отговаря за щетите, ако има обективна причина, която той не е могъл да предотврати и престъплението кражба е такава обективна причина. С второто сочено решение ВКС в процедура по отменения ГПК приема, че липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и ГПК /отм./ не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установяван. От сочената съдебна практика не се установява тълкуване на въззивния съд, което да е в противоречие с практиката на ВКС, респективно – да е констатирано противоречиво разрешаване на въпроса. И това е така, защото е прието, че касаторът не е доказал наличието на обективна причина за непредаването на паричните суми, която той да не е могъл да предотврати. След като отговорността на отчетника е потърсена в настоящия процес, като претенцията е счетена за основателна, и не е опровергано твърдението на работодателя, че касаторът е отчетник, то е без значение дали работодателят е могъл принципно да се възползва и от друг ред за търсене на отговорност.
Въпросът дали доказването на липса в касовата наличност и нейният размер следва да се извърши по специален ред – например, чрез опис на касовата наличност, с участието на отчетника, чрез съставяне на протокол за установяване на липса в касовата наличност, или установяването на такава е допустимо да се извърши по реда на чл. 193 КТ, както и с писмени и гласни доказателства, събрани след прекратяването на трудовия договор с отчетника, и допустимо ли е установяването на липса, респ. реализиране на отговорността на отчетника по реда на чл. 211, вр. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ след фактическото прекратяване на трудовите функции от страна на работника или след момента на прекратяване, за евентуално причинени на работодателя вреди, изразяващи се в недостиг на пари, той би могъл да се защити само с общия иск по чл. 45 ЗЗД, не е обусловил изхода на спора. И това е така, защото в първата си част твърдението на касатора за начина на установяване на касовата наличност не е въведено в спора по надлежния ред, осигуряващ да бъде осъществена защитата на противната страна. Твърдението е посочено от касатора едва в писмените му бележки пред първоинстанционния съд и преповторено във въззивната му жалба, но е останало неразгледано от съда по посочената причина. По втората част на въпроса пък, макар твърдението да е своевременно въведено в спора, липсва произнасяне на въззивния съд (което, впрочем, както и по първата част на въпроса, е налагало поставянето на процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания на страните, но подобен въпрос не е поставен, което само по себе си препятства допускането на касационното обжалване по подобен проблем). За тази част на въпроса за пълнота на изложението може да се отбележи, че в практиката на ВКС се приема, че, за да е налице липса по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, е необходимо да е установен недостига на парични или материални ценности, и този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция (така в решение № 56 по гр.д. № 540/2009 г., ІІІ г.о.).
Последните въпроси: при липса на ясно определени правила за приемане, съхранение, разходване и отчитане на парични средства, може ли да се търси пълна отговорност от отчетника спрямо работодателя, и как се определя отговорността само на един отчетник при едновременно изпълнение на идентични функции от други работници, и достатъчно доказателство ли е признанието на отчетника, че е получил пари от трето лице – контрагент на работодателя, за да се търси отговорност за липса само от едно лице, са основани на виждането на касатора, че в нарушение на закона не е приложено правилото на чл. 208 КТ. Сочените още от касатора решение № 878 по гр.д. № 3785/2008 г., ІV г.о., и определение № 1064 по гр.д. № 231/2012 г., ІV г.о., не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като решението разрешава друг правен въпрос, а определението е постановено в процедура по чл. 288 ГПК и не разрешава материалноправен спор, поради което не обективира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Освен това практиката на ВКС приема (така в решение № 380 по гр.д. № 758/2009г., ІІІ г.о.), че когато вредата е причинена от няколко работници или служители при условията на пълна имуществена отговорност те отговарят солидарно – чл. 208, т. 2 КТ; така работодателят може да търси от всеки от съпричинителите цялото задължение, поради което ответникът не може да прави възражение, че и други лица са отговорни за настъпването на вредата, а платилият дълга има право на регрес спрямо другите съизвършители, но не може да иска разделяне на дълга.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което се определя на 100 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-100 от 8 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 1321 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2016 г.
ОСЪЖДА С. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 100,00 (сто) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: