О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
София, 31.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1623 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от М. С. С. и Н. Б. – членове на съвета на директорите, чрез юрисконсулт Л. Г., против решение № 9206 от 20 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 8460 по описа на Софийския градски съд за 2016 г., с което е потвърдено решение № 2953 от 23 март 2016 г., постановено по гр.д. № 26954/2015 г. по описа на районния съд [населено място], за признаване за незаконно на уволнението на Р. П. Б. от [населено място], област – София-град, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ, за възстановяването на Б. на работа на заеманата преди уволнението длъжност и е присъдена сумата от 6648 лева обезщетение за оставането му без работа за периода 27 март 2015 г. – 27 септември 2015 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска.
В жалбата се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно и следва бъде отменено. Изтъква се, че експертното решение на НЕЛК относно здравословното състояние и работоспособността на ищеца е обвързващо за гражданския съд, а от него било видно, че Б. не може да изпълнява длъжността „шлосер материално отделение“, а останалите посочени като подходящи за същия длъжности – „сортировач“ и „контрол качество на маса“, се осъществяват при множество противопоказни за него условия за труд. Затова работодателят счита, че в конкретния случай са били налице всички предпоставки за законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ – наличие на влязло в сила решение на НЕЛК, невъзможност на работника да осъществява трудовите функции на заеманата от него длъжност с оглед изричната забрана в експертното решение на НЕЛК за това, и липса на друга подходяща длъжност, която да е с свободна, съответстваща на образованието и квалификацията му, и същевременно отговаряща на изискванията за противопоказания на условията на труд. В изложение на касационните основания по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В отговор на касационната жалба ответникът Р. П. Б., с адрес в [населено място], област – София-град, представляван от адв. Е. Л., оспорва касационната жалба и заявява доводи за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение се приема, че Б. е заемал длъжността „шлосер“ в отдел „В. пещ и материално отделение“ на дружеството. С експертно решение на ТЕЛК № 2/05.01.2015 г. му е определена трайна неработоспособност 72% с водеща диагноза „кардиомиопатия“ и други заболявания и е предписано, че той може да изпълнява заеманата длъжност при спазване на противопоказните условия – полагане на тежък физически труд; на 9 януари 2015 г. е изготвено заключение от С. при [фирма], съгласно което при ищеца са налице заболявания, които са противопоказни за работа в условията на интензивен производствен шум; със заповед № 4 от 27 март 2015 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца поради невъзможност работникът да изпълнява възложената му работа, настъпила поради болест, довела до трайно намалена работоспособност и по здравни противопоказания въз основа на заключение на ТЕЛК, а с оглед противопоказанията според ТЕЛК на работника не може да се предложи друго подходящо място. От правна страна е съобразено, че в конкретния случай решението на ТЕЛК не е влязло в сила към момента на уволнението на ищеца, поради което и не е било изпълнено условието за уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. Отделно от това се сочи, че в решението на ТЕЛК се приема, че лицето може да изпълнява заеманата длъжност „шлосер в материално отделение“ при спазване на противопоказанията за тежък физически труд, поради което не е налице невъзможност на работника да изпълнява възложената работа поради болест, довела до трайна неработоспособност. Приема се също, че възраженията на ответника, свързани със здравословното състояние на ищеца, не следва да се обсъждат по същество, тъй като тази преценка се извършва от компетентните медицински органи – ТЕЛК и НЕЛК, чиито актове имат задължителен характер и не подлежат на инцидентна проверка за правилност от гражданския съд. При тези съображения е заключено, че липсва соченото уволнително основание по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. За основателен е възприет и акцесорният иск за обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение като в тази връзка са обсъдени извлечение от трудовата книжка относно факта на оставането без работа и изслушаната счетоводна експертиза за размера на обезщетението.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита след като разпоредбата на чл. 112, ал. 9 от Закона за здравето изрично посочва, че обжалваното решение на ТЕЛК не спира неговото изпълнение касателно трудоустроеното лице (т.е. за работодателя възниква задължение за трудоустрояване), това предварително по своя характер изпълнение не следва ли да се прилага и по отношение на работодателя на лицето (т.е. при обективна невъзможност да извърши трудоустрояването, да може да прекрати трудовия договор с лицето на основание чл. 329, ал. 1, т. 9 КТ). Касаторът твърди, че първоинстанционният и въззивният съд, постановявайки своите решения, неправилно са се позовали на остаряла и неприложима поради качествено изменение на законодателните разпоредби на материалния закон съдебна практика и се сочи решение № 666 по гр.д. № 2473/2003 г. на ВКС, III г.о. Твърдението не се оправдава от фактическа страна. За да приеме незаконността на уволнението, предвид невлязлото в сила решение на ТЕЛК към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, съдът е възприел практиката на ВКС, изразена в решение № 195 по гр.д. № 1997/2014г., ІІІ г.о., която и настоящия съдебен състав споделя – при преценка на законността на уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ следва да се има предвид, че решението на ТЕЛК трябва да е влязло в сила, за да може да бъде осъществен фактическият състав на уволнението по посочения текст. В този контекст въззивният съд е посочил, че, за да може работодателят законно да упражни правото си на уволнение, трябва да изчака влизането на решението на ТЕЛК в сила, независимо от правилото на чл. 112, ал. 9 от Закона за здравето (обжалването на решението на ТЕЛК не спира изпълнението му). Изводът е правилен, тъй като разпоредбата на чл. 112, ал. 9 ЗЗдр регулира правата на освидетелстваните лица (видно от второто изречение на сочения текст, целта на разпоредбата е защита на освидетелстваните лица във връзка с техния здравен статус и последиците – трудовоправни, осигурителни, пенсионни и др., от медицинската експертиза, предвидена в закона). Освен това въззивният съд не е тълкувал самия текст на чл. 112, ал. 9 ЗЗдр, нито е достигал до извод, че „предварителното” изпълнение на обжалвано решение на ТЕЛК следва да има своя ефект единствено спрямо освидетелстваното лице, за да може изрично поставеният въпрос да е обуславящ изхода на спора. Предвид изложеното, не се налага допускането на касационното обжалване.
Вторият въпрос също не води до допускане на касационното обжалване. Пита се при наличие на условията на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно наличието на ново писмено доказателство, с което страната не е могла да се снабди своевременно и да представи на съда преди постановяване на решението му, но същото е от изключително съществено значение за правилното прилагане на закона и законосъобразното решаване на спора, при все още висящност на правния спор, е ли това основание per argumentum a fortiori да бъде допуснато касационно обжалване на невлязло в сила въззивно решение. Касаторът твърди, че след приключване на устните състезания по делото пред въззивния съд е получил решение на НЕЛК, което е от изключително съществено значение за правилното прилагане на закона и законосъобразното решаване на спора. На този етап от разглеждането на спора касационният съд не може да взема предвид каквито и да е доказателства, тъй като преценката му се свежда до това разрешен ли е правен въпрос в приложното поле на някое от допълнителните основания, закрепени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Явно е, че въпрос по приложението на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК въззивният съд не е разрешавал, а дали подобно ново обстоятелство ще бъде счетено за даващо основание по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на решението на въззивния съд, когато влезе в сила, е извън предмета на разглеждане в настоящата процедура.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 600 лева.
С определение № 213 от 26 април 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 1622/2017 г., по описа на ІV г.о., настоящият съдебен състав присъедини частната жалба вх. № 19277 на СГС от 14 февруари 2017 г., подадена адв. Е. Л., против определение № 2745 от 2 февруари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 8460/2016 г. по описа на Софийския градски съд за разглеждане по настоящото дело съвместно с касационната жалба, подадена [фирма] против въззивното решение № 9206 от 20 декември 2016 г., постановено по същото въззивно дело по описа на Софийския градски съд.
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
В частната жалба се оспорват съображенията на съда, че разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат, когато заплащането на същите не е доказано по делото. Сочат се доводи, че страната не е разполагала с финансова възможност да заплати възнаграждение за повторното явяване на процесуалния представител на съдебно заседание, както и за другите следващи се процесуални действия по защита и съдействие на неговите права, както и че размерът на дохода на лицето е 116 лева от социална пенсия.
В отговор на частната жалба [фирма], представлявано от юрисконсулт Л. Г., заявява доводи за нейната неоснователност.
С обжалваното определение се приема, че разноски в производствата по граждански дела се присъждат, когато е доказано, че те са реално направени. Съобразено е, че при провеждане на устните състезания пълномощникът на ищеца изрично е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на въззивната жалба, депозирана от ответното дружество. Доказателства за заплатено възнаграждение обаче са приложени към депозираната въззивна жалба, но не и към отговора на въззивната жалба, подадена от насрещната страна. От намиращия се по делото договор за правна защита и съдействие е видно, че между страната и довереника е заплатено възнаграждение в брой от 250 лева за подаването на въззивна жалба. Изложени са съображения, че в този договор не е посочено, че процесуалното представителство се предостави при условията на чл. 38 ЗАдв.
Частната жалба е неоснователна.
Правилни са съображенията на въззивния съд за това, че разноски по реда на чл. 78 ГПК се присъждат в полза на насрещната страна в производството само когато те реално са заплатени от страната и са представени доказателства за извършеното плащане. В този смисъл са и задължителните указания, на които се е позовал съдът, обективирани в т. 1 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС. Доводите на жалбоподателя, че разноски за подаването на отговор на въззивна жалба не са реално заплатени поради липса на финансова възможност за това, не обосновават основателността на искането за тяхното присъждане в тежест на насрещната страна. При липса на финансова възможност да бъде използвана адвокатска услуга, българското законодателство предвижда фигурата на безплатната правна помощ по Закона за правната помощ, както и на адвокатската услуга, предоставена по реда на чл. 38 ЗАдв. Не се установява по делото да е предоставена безплатна адвокатска услуга по реда на чл. 38 ЗАдв, поради което изложените в тази насока от въззивния съд мотиви кореспондират на данните по делото и на закона. При тези съображения, като е оставил без уважение искането на процесуалния представител Е. Л. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските като бъдат присъдени такива за адвокатско възнаграждение, Софийският градски съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9206 от 20 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 8460 по описа на Софийския градски съд за 2016 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Р. П. Б., с адрес в [населено място], махала „Х. д.”, сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2745 от 2 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 8460 по описа на Софийския градски съд за 2016 г.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: