ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 500
София,01.08.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.04.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 305 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Р. С., чрез адв. П.К. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1588 от 22.07.2016 г., по гр.д.№ 1318/2014 г., с което е потвърдено решение № 3846 от 03.06.2015 г. и допълващото го решение № 7066/20.10.2015 г., двете по гр.д. № 1383/2013 г..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
Позовавайки се на датата на изпълнените от ищеца указания за отстраняване нередовността на исковата молба, касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че наведеното от нея възражение за недопустимост на обжалваните първоинстанционни решения – основно и допълнително, е неоснователно. Счита, че постановеното в тази вр. определение на Софийски апелативен съд от 08.08.2013 г., по ч.гр.д.№ 2672/2013 г., с което е отменено определението на Софийски градски съд от 14.03. 2013 г., по гр. д. № 1383/2013 г. за прекратяване на производството по делото, поради неотстранена в срок нередовност на исковата молба и делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му е неправилно. Като незаконосъобразен е оспорен и извода на въззивната инстанция за неоснователност на възражението на страната за отсъствие на доказателства за надлежно извършено плащане на процесиите претендирани от застрахователя – ищец по регресния иск, основан на чл. 274, ал.1, т.1 КЗ/ отм./ суми.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.З ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.“Следва ли да се разглежда от съда искова молба на ищец, който не е изпълнил в срок дадените му указания, изразяващи се в непредставяне на платежен документ за заплатена държавна такса? Може ли представянето след срока на платежен документ за дължимата държавна такса, да санира настъпилата преклузия по чл. 129, ал.З ГПК? „; 2.“ Допустимо ли е да се приемат за разглеждане от съда доказателства, които са били известни на ищеца преди подаване на исковата молба в съда, но които са изискани от същия едва след даване ход на делото?“; 3. „Може ли издадено от съдебен изпълнител удостоверение, в което се удостоверява факта на връчена покана за доброволно изпълнение, както и между кои страни е образувано изпълнителното дело, да се приеме като доказателство за погасяване на дълга? „
Като израз на визираното противоречие по първия формулиран въпрос са посочени т.4 от TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, определения на ВКС,ТК: № 40 от 05. 02. 2014 г., по гр. д. № 510/2014 г. на II т.о., № 77 от 25. 02. 2011 г., по ч. гр. д. № 506/2010 г. на I г.о., № 262 от 09.04.2012 г., по ч.гр.д.№ 207/2012 г. на III г.о. № 22 от 15.01.2010 г., по ч. гр.д.№ 527/2009 г. на II г.о. и постановените при действието на ГПК/ отм./ решения на ВКС: 56/ 03. 02. 1995 г., по гр.д.№ 708/94 г. на петчленен състав на ВКС; TP № 63/84 г. на ОСГК на ВКС TP № 6а/55 г. по ч.гр.д.№ 138/54 г..
Твърдяното несъответствие със задължителната за съдилищата в страната съдебна практика, формира по реда на чл.290 и сл. ГПК по отношение на поставените въпроси № 2 и № 3, според изложеното от жалбоподателя, е обективирано в решение № 336/13.10.2014 г., по гр.д. № 3634/14 г. на IV г.о. и в определение № 436/08.06.2016 г., по т.д.№ 1739 /15 г. на II т.о. на ВКС, в които е възприето различно спрямо даденото в обжалвания съдебен акт разрешение за ограничителните доказателствени правила на чл.147, ал.1 ГПК и доказателствената сила на издадени от ЧСИ документи относно установяване факта на извършено от застрахователя плащане.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Въпросът дали е допустимо съдебно решение, постановено по нередовна искова молба в случая е неотносим, поради което с него не се формира общата главна предпоставка за достъп до касация. Освен, че настоящият касатор, в качеството си на ответник по предявения от ЗД „Б. И.“АД регресен иск, основан на чл.274, ал.1, т.1 КЗ/ отм./, не е въвел възражение в тази насока в срока по чл.133 ГПК, то обстоятелството, че с влязло в сила определение № 1874 от 08.08.2013 г., по ч.гр.д.№ 2672/2013 г. на Софийски апелативен съд е отменено прекратителното определение на СГС от 14.03.2013 г., по гр.д.№ 1383 / 2013 г. и същото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора, като е прието, че исковата молба с която е предявен регресния иск на застрахователя отговаря на изискванията на процесуалния закон за редовността и, означава, че този въпрос е преклудиран и отсъства процесуална възможност за неговото пререшаване от въззивната инстанция при преценка правилността на постановеното решение на първостепенния съд. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация, според задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва необходимостта от обсъждане на допълнителната процесуална предпоставка – съответното поддържано от касатора селективно основание по т.1-т.З на чл.280, ал.1 ГПК.
Не обосновава приложното поле на касационното обжалване и вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Същият, свързан с приложението на чл.147, ал.1 ГПК, може да е важен, но няма обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото, освен, че е и некоректно поставен, доколкото искането за прилагане на посоченото гр.д.№ 5375/2012 г., е след отговора на исковата молба, с който ответникът е оспорил както механизма на процесното пътнотранспортно произшествие, така и наличието на влязло в сила осъдително решение спрямо ищеца за ангажирана отговорността му на застраховател за заплащане на обезщетение за вредите, причинени в резултат на осъществен от застрахования деликт – елемент от фактическия състав на чл.274, ал.1, т.1 КЗ/ отм./. Според формираната задължителна практика на касационната инстанция преклузията за страните да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, щом не са налице условията по чл. 147 ГПК, настъпва едва след изясняване и поясняване на становищата на страните, включително и чрез поставяне на въпроси от съда (чл. 143 и чл. 145 ГПК), след доклада по делото и конкретните указания във връзка с него, страните да обосноват искания по доказателствата. Следователно доколкото в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция не е изразила становище различно от приетото в задължителната практика на ВКС, свързана с приложението на чл.147, ал.1 ГПК, нито фактически е процедирала по начин, несъответстващ на тази практика, то посоченият процесуалноправен въпрос не отговаря на критериите, разяснени в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.
Въпрос № 3 е релевантен за делото, тъй като въз основа на преценката на доказателствената сила на издадените от ЧСИ удостоверения решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказано твърдяното от ищеца – застраховател плащане на обезщетението за обезвреда на пострадалия – елемент от фактическия състав на чл.274, ал.1, т.1 КЗ/ отм./. Неоснователно по отношение на същия е позоваването на селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Цитираното в тази вр. определение № 436/08.06.2016 г., по т.д.№ 1739 /15 г. на II т.о. на ВКС, постановено в производството по чл.288 ГПК , не се включва в задължителната практика на ВКС, съгласно т.2 на TP № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което твърдяното противоречие е недоказано.
Недоказано е и селективното основание по т.З на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст то не подлежи на обсъждане от състава на касационната инстанция, съгласно задължителните постановки в т. 4 на TP № 1/19.02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделен е въпросът, че интерпретацията на събраните по делото доказателства относно осъщественото плащане, с която всъщност се изразява несъгласие в касационната жалба, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства, водеща до необоснованост на постановения съдебен акт не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.З ГПК съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по същите.
Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1588 от 22.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 1318/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЕКРЕТАР: