О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 599 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. К., Р. Д. К. и В. В. Г. – първите двама с адрес в [населено място], а третият с адрес в [населено място], общ. Б., представлявани от адв. Е. П., против решение № 377 от 9 ноември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 495 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г. в частите му, с които е потвърдено решение № 450 от 27 април 2016 г., постановено по гр.д. № 7920/2015 г. на районния съд в [населено място] в частта, с която Л. К., Р. К. и В. Г. са осъдени да заплатят на Р. С. К., с адрес в [населено място], сумата от 2600 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено от тях на 01.01.2013 г. в [населено място], отменено е същото първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне иска на К. за разликата над 2600 лева до 4500 лева, и в полза на К. са присъдени още 1900 лева за причинените му болки, страдания и неудобства в резултат на нанесен му от К. и Г. побой.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания за неправилност на въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите твърдят, че ищецът не е успял да докаже наличието на реално претърпени вреди – всички твърдени от ищеца увреждания, извън нанесената средна телесна повреда, не са доказани по никакъв начин от какво са причинени, а и ищецът не навежда аргументи, че тези наранявания са действително настъпили от побоя; нараняванията са установени на дата, която следва датата на побоя. Оспорва се изводът на съда, че в тежест на касаторите е да докажат, че не те са нанесли уврежданията, и се подчертава, че направеният от съда извод за разпределяне на доказателствената тежест е необоснован и нелогичен, в противоречие с основни принципи на гражданския процес. Сочи се за необоснован изводът, че подкрепа в полза на изразените тези от ищеца е медицинската експертиза относно това от кога са нанесените увреждания. Основа за заключението на съда за увеличения размер на обезщетението е станал изводът, че всички травми, посочени в исковата молба са причинени действително от касаторите. Поддържа се, че присъденото обезщетение от първата инстанция не само че е достатъчно, а и е прекомерно с оглед принципа на справедливостта – възстановяването е било съвсем нормално, за ищеца няма никакви усложнения и към настоящия момент няма каквито и да е трайни последствия от увреждането на здравето му, болките и страданията не са били по-големи от обичайните за подобна травма, възстановяването е преминало бързо и безпроблемно. Касаторите считат, че дори сумата от 2600 лева е доста завишена предвид социално-икономическата обстановка в страната, и води до обогатяване на ищеца, а не до обезщетяване на претърпени вреди. Накрая се оспорва изводът, че липсва съпричиняване от страна на ищеца – физическият сблъсък е станал след като ищецът е ударил К., което е посочено и установено с присъдата; поведението на ищеца е било арогантно, агресивно и предизвикващо сбиването, което следва да доведе до значително намаляване на обезщетението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси, които според касатора са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът в касационното производство Р. С. К., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд приема за установен фактът на нанасяне на побой от страна на касаторите с влязла в сила присъда на наказателен съд, като възраженията, касаещи причиненото цялостно счупване на короната (на нивото на венеца) на първи зъб горе вляво, са приети за недопустими, тъй като именно това увреждане е квалифицирано с влязлата в сила присъда като средна телесна повреда и касаторите са признати за виновни в неговото нанасяне на ищеца. Счетено е, че липсват доказателства, че не ответниците са причинили уврежданията, което тяхно възражение е тяхна тежест за доказване, а причинната връзка между настъпването на уврежданията и нанесения побой е приета за установена от свидетелски показания и медицинска експертиза, като съдът е препратил към мотивите на първата инстанция. В тази връзка е съобразено и медицинско удостоверение. За недоказано е счетено оплакването за съпричиняване на уврежданията чрез провокативно поведение, предизвикало сбиването – налице е влязла в сила присъда за средна телесна повреда, причинена от нанесен побой, а не за телесна повреда ,предизвикана от пострадалия чрез някоя от формите на поведение, посочени в чл. 132 НК, което би обусловило извод за съпричиняване. За правилен е приет изводът на първата инстанция, че такова поведение на пострадалия би следвало да се вземе предвид от наказателния съд и би довело до друга квалификация на деянието, или най-малкото да е отбелязано като смекчаващо вината обстоятелство, а видно от присъдата такива данни няма. Присъденото от първата инстанция обезщетение е прието за недостатъчно за възмездяване на понесените от ищеца болки, страдания и физически и житейски неудобства.
Касационният съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че съдът е взел предвид наличието на вреди, които не са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, както и не е взел предвид обстоятелствата, които обуславят по-малък размер на претърпените от ищеца вреди и не е отчел конкретно тези обстоятелства и значението им за необходимост от намаляване на размера на имуществените вреди. Касаторите поддържат, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на постановките на ППВС № 4/1968 г., в което се приема, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, както и че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Твърди се, че с влязла в сила присъда по нохд № 1847/2013 г., на районния съд в гр. Перник, касаторите са осъдени само за това, че са причинили цялостно счупване на короната (до нивото на венеца) на първи зъб горе в ляво, довело до трайно затруднение на дъвченето и говоренето, а останалите посочени в исковата молба увреждания – субконюнктивален кръвоизлив по дясно око, лек оток и кръвонасядане по клепачите на дясно око, отоци, кръвонасядане и охлузване по челото вдясно и в областта на носа, лек оток, кръвонасядане и охлузване по лигавичната повърхност на горната устна на устата, охлузвания по челото вдясно и по теменната област на главата, кръвонасядане по ляво бедро, частично счупване на първи зъб горе вдясно с липса на фрагмент от короната от страната на първи зъб горе вдясно, не се обхващат от влязлата в сила присъда, тъй като не са причинени на съответната дата. Освен това се сочи, че не са взети предвид обстоятелства, налагащи намаляване на размера на присъдените неимуществени вреди, изразяващи се в съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В тази връзка се поддържа, че достатъчно е да се установят съответните факти като част от поведението на пострадалия, за да се приеме съпричиняване, независимо дали е налице правният извод за наличие на правна квалификация по чл. 132 НК.
Поставеният въпрос не води до допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на цитираната задължителна съдебна практика. И това е така, защото съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Задължителната сила на присъдата се простира до деянието, което е включено в състава на престъплението, за което деецът е осъден, от обективна страна. За останали извън пределите на фактите, включени състава на престъплението от обективна страна, за гражданския съд не съществува ограничение да приеме, че същите не са били, респ. са били извършени от дееца, като съобрази тяхното значение за гражданския спор, в т.ч. и относно наличието на допринасяне за вредоносния резултат при определяне на обезщетението за вреди (в този смисъл решение № 289 по гр.д. № 261/2016 г., ІV г.о., ВКС). При това разрешение на въпроса е ясно, че няма пречка пред гражданския съд да се установяват и други увреждания, произтекли от съответното противоправно поведение, поради което не са нарушени постановките на цитираното ППВС. Що се отнася до твърдението за съпричиняване, освен извода за налична влязла в сила присъда за нанесена средна телесна повреда, причинена от нанесен побой, а не за телесна повреда, предизвикана от пострадалия чрез някоя от формите на поведение, посочени в чл. 132 НК, съдът е заключил, че твърдението е недоказано. Така и от мотивите на първата инстанция е видно, че не са кредитирани в тяхната цялост свидетелските показания, дадени във връзка с твърдението за съпричиняване, поради тяхната неконкретност и вътрешна противоречивост. Ето защо изводът за обвързаността на гражданския съд от дадената от наказателния съд квалификация не е единствената причина да се приеме липсата на съпричиняване, а въпрос във връзка с цененето на доказателствата по делото не се поставя, което е достатъчно, за да не се допусне касационното обжалване (така според ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 1), независимо от интереса на касаторите. Освен това съдебната практика приема, че преценката дали извършените от пострадалия действия/бездействия обективно способстват за настъпването на вредоносния резултат, следва да се извършва винаги конкретно, с оглед установената по делото фактическа обстановка, при която е настъпило увреждането (в този смисъл решение № 93 по гр.д. № 60355/2016 г., І г.о., ВКС). По изложените причини не води до допускане на касационното обжалване и въпросът дали при обезщетение за вреди по чл. 45 ЗЗД, основаващи се на влязла в сила присъда на наказателен съд относно извършеното деяние, деец и настъпили вреди, като условие за доказване на съпричиняване на пострадалия следва да се поставя наличието на осъждане на ответника – подсъдим в наказателното дело по конкретна правна квалификация на НК – причиняване на деянието в състояние на силно раздразнение по смисъла на чл. 132 НК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 377 от 9 ноември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 495 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2016 г. в обжалваните му части.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: