ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 857
гр. София 02.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 19.04.2017 (деветнадесети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5152 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8821/26.09.2016 година, подадена от И. К. П., срещу решение № 300/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 395/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 40/19.01.2016 година на Районен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 2030/2015 година. Със същото са отхвърлени предявените от И. К. П. срещу П. Х. К. иск, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 23 000.00 лева, представляваща неизпълнено задължение по устно сключен договор за заем на парична сума, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска-29.05.2015 година до окончателното плащане, и иск, с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 1200.00 лева, представляваща законната лихва за забава върху главницата от 23 000.00 лева за периода от 21.03.2011 година до датата на предявяването на иска-29.05.2015 година. В подадената от И. К. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу П. Х. К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. П. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. Х. К. е подал отговор на същата с вх. № 11 116/24.11.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 300/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 395/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
И. К. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 29.08.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8821/26.09.2016 година, като е подадена по пощата на 21.09.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по повод исковата молба подадена от И. К. П., против П. Х. К., заплащане на сумата от 23 000.00 лева, представляваща неизпълнено задължение по устно сключен договор за заем на парична сума, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска-29.05.2015 година до окончателното плащане, и за заплащане на сумата от 1200.00 лева, представляваща законната лихва за забава върху главницата от 23 000.00 лева за периода от 21.03.2011 година до датата на предявяването на иска-29.05.2015 година. В същата са били изложени твърдения, че сумата от 23 000.00 лева е предадена от И. К. П. на П. Х. К. на два пъти-на 22.03.2010 година била предадена сума в размер на 10 000.00 лева и на 15.06.2010 година била предадена сума в размер на 13 000,00 лева. Било е посочено, че заемът е обезпечен с два записа на заповед, подписани на 22.03.2010 година и на 15.06.2010 година. В отговора на исковата молба П. Х. К. бил оспорил предявените искове. Твърдял, че не е бил сключван твърдения от И. К. П. заем и че последният не му бил предавал посочените суми, като и е твърдял ,че записите на заповед нямат характер на разписка по чл. 77, ал.1 от ЗЗД.
При постановяване на решението си първоинстанционният съд бил приел, че исковете са допустими и ги е разгледал по същество, като правилно бил определил и правната им квалификация. Във връзка с твърденията на И. К. П. правилно било прието, че сумите се претендират като дължими по договор за заем, както и че представените записи на заповед от 22.03.2010 година и от 15.06.2010 година, които са редовни от външна страна, не изпълняват ролята на разписка по смисъла на чл. 77 ал.1 от ЗЗД. Съставът на Окръжен съд Велико Тръново изцяло е споделил посочените мотиви на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към тях. При това е приел, че решението на Районен съд Велико Търново е правилно, като е съобразено и със задължителната практика на ВКС. Изложени са съображения, че след като И. К. П. претендира дължимите се суми на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД той следва да установи наличието на изискуемите се предпоставки за уважаване на иска, а именно наличието на валидно облигационно отношение между него и П. Х. К. по сключен договор за заем, както и това, че е предал уговорените в него суми на заемател, настъпилата изискуемост на задължението за връщане на сумите и забавата на заемателя, в какъвто смисъл да и дадените от първоинстанционния съд, с определението му по чл. 146 от ГПК, указания. Доказателства в тази насока обаче не били ангажирани, поради което исковете не били доказани по основание и трябвало да бъдат отхвърлени. Според съставът на Окръжен съд Велико Търново случаят би бил друг, ако И. К. П. бил претендирал сумите въз основа на менителничния ефект на посочените то-горе два записа на заповед, които според въззивния съд са редовни от външна страна.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът И. К. П. поставя въпроса за това дали при предявен иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за връщане на предоставена по договор за заем парична сума, при което договорът е обезпечен с издаден от заемателя запис на заповед, ако съдът приеме, че не са налице основанията на иска по за връщане на сумите като дадени по договора за заем, трябва да уважи иска на основание поетото от заемателя със записа на заповед задължение. Твърди се, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което сочи на твърдения за наличието на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване.
В случая И. К. П. не е представил доказателства, че така поставения от него въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Освен това тези предпоставки не са налице и поради това, че при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика, че дължи произнасяне само в рамките за заявените исковата молба основание и петитум, като не може да излиза извън установените с тях рамки на спора. Именно тези рамки определят и това кои факти и обстоятелства подлежат на доказване и коя от страните в производството носи доказателствената тежест за установяването им. Въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при искова претенция, основана на неизпълнение на задължение за връщане на получената в заем сума, ищецът е този, който следва да установи сключването на договора за заем, включително и предаването на уговорената с него сума на заемателя. Това доказване може да стане с всички допустими доказателства, при съответното спазване на ограниченията по чл. 164 от ГПК ограничения. Съдът е длъжен да се произнесе по основателността на иска само с оглед на предявеното с исковата молба основание. Затова в конкретния случай съставът на Окръжен съд Велико Търново е могъл да се произнесе само по иска по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, но не и евентуално да уважи претенцията въз основа на обезпечителното правоотношение по издадените записи на заповед. Исковата претенция, основана на това обезпечително правоотношение, представлява самостоятелен иск, различен от този за връщане на даденото по договора за заем, поради което и не може да се разглежда в производството по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Затова искът за връщане на дадената в заем сума не може да бъде уважен, поради поетото със записите на заповед обезпечително задължение. Съставът на Окръжен съд Велико Търново се е съобразил с установената съдебна практика, че дори и да е редовен от външна страна записът на заповед няма характера на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД и не установява, че поелия задължението по него е получил сумите от кредитора по записа, поради което е без значение дали заемателят го оспорва или признава задължението си по него. Предвид на така установената съдебна практика не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. П. не е изложил твърдения обосноваващи необходимостта от изоставянето или осъвременяването й с оглед на настъпили промени в обществени условия.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 300/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 395/2016 година по подадената срещу него от И. К. П. касационна жалба с вх. № 8821/26.09.2016 година и такова не трябва да се допуска. С оглед на изхода на делото И. К. П. ще трябва да заплати на П. Х. К. сумата от 1200.00 лева разноски по делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 300/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 395/2016 година.
ОСЪЖДА И. К. П. от [населено място], [улица], вх. „А“, ет. 7, ап. 24, с ЕГН [ЕГН] да заплати на П. Х. К. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, с ЕГН [ЕГН] сумата от 1200.00 лева разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.