– 3 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 876
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.04.2017 (дванадесети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4870 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7856/16.08.2016 година, подадена от Е. В. П., срещу решение № 297/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 432/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 170/08.03.2016 година на Районен съд Велико Търново, дванадесети състав, постановено по гр. д. № 1679/2015 година. С това решение Е. В. П. е осъден да заплати на П. Й. П. сумата от 23 824.76 лева, представляваща изпълнено в повече от частта и по солидарното задължение, произтичащо от договор за банков кредит № 222/18.08.2006 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 05.06.2025 година до окончателното плащане; сумата от 19 075.05 лева, представляваща изпълнено в повече от частта и по солидарното задължение, произтичащо от договор за банков кредит № 168/18.12.2007 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 05.06.2025 година до окончателното плащане и сумата от 632.68 лева, представляващи заплатено от нея задължение на П. за данък сгради, такса смет и лихви, за 2011 година, 2012 година и 2013 година, за недвижими имоти н [населено място], [улица], ет. 3, ап. 11 и ап. 12, заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска 05.06.2015 година до окончателното плащане. Със същото са отхвърлени предявените от Е. В. П. срещу П. Й. П. насрещни искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 25, ал. 2 от СК (отм.) и чл. 32, ал. 2 от СК за заплащане на сумата от 15 873.44 лева заплатени от него по договор за банков кредит № 222/18.08.2006 година и сумата от 11 790.00 лева заплатени от него по договор за банков кредит №168/18.12.2007 година, с които П. се е обогатила неоснователно. В подадената от Е. В. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу него от П. Й. П. искове бъдат отхвърлени, а предявените от него срещу нея насрещни искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. В. П. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба П. Й. П. е подала отговор на същата с вх. № 9941/26.11.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 297/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 432/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Е. В. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 19.07.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7856/16.08.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
От фактическа страна е установено, че гражданския брак между Е. В. П. и П. Й. П. е бил прекратен с решение № 174/19.02.2014 година Районен съд Велико Търново, гражданска колегия, шестнадесети състав, постановено по гр. д. № 4254/2013 година, което е влязло в сила на 19.02.2014 година. Преди това двамата са били във фактическа раздяла от месец януари 2014 година. Е. В. П. е бил кредитополучател, а П. Й. П. солидарен длъжник по договори за банков кредит № 222/18.08.20106 година и № 168/18.12.2007 година, сключени с [фирма] [населено място], за сумата от 50 000.00 лева по първия и 40 000.00 лева по втория. Сумите по двата кредита били усвоени изцяло по време на брака за нуждите на семейството. До края на декември 2013 година сумите по кредитите били погасявани от разплащателната сметка на Е. В. П., като по първия кредит е била погасена сумата от 35 757.02 лева, а по втория сумата от 24 792.12 лева. Впоследствие за периода от 19.02.2014 година до 15.01.2015 година П. Й. П. била погасила сумите от 47 649.53 лева по първия кредит и 38 150.09 лева по втория кредит. Също така е прието за установено, че на 07.05.2014 година Е. В. П. и П. Й. П. са дарили на сина си В. Е. П. апартамент № ** в [населено място], [улица], а на дъщеря си А. Е. П. апартамент № ** в [населено място], [улица], като договорите са оформени с нотариален акт № ***, том *, рег. № ****, дело № 476/2014 година и нотариален акт № ***, том *, рег. № ****, дело № 477/2014 година, двата на И. З.-помощник нотариус по заместване при Т. Б., нотариус с район на действие района на Районен съд Велико Търново, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара. На същата дата с договор за дарение оформен с нотариален акт № ***, том *, рег. № 4***, дело № 477/2014 година, на И. З.-помощник нотариус по заместване при Т. Б., нотариус с район на действие района на Районен съд Велико Търново, вписан под № 283 в регистъра на Нотариалната камара, Е. В. П. и П. Й. П. са дарили на двете си деца В. Е. П. и А. Е. П. 2/3 идеални части от имот с идентификатор № *****.***.**.*.** с предназначение за търговска дейност-магазин. Прието е за установено и това, че П. Й. П. е заплатила и дължимите се суми за данъци, такса смет и лихви за обектите, посочени по –горе да 2011 година, 2012 година и 2013 година.
С оглед на това е прието, че са доказани предявените от П. Й. П. срещу Е. В. П. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, а също така и иска с правно основание чл. 59, ар- 1 от ЗЗД. Съдът е прел за неоснователно направеното от Е. В. П. възражение, че представените квитанции за заплащане на дължими данъци и такси не съдържан името на платеца, поради което не са годно доказателство, като се е позовал на това, че такова възражение не е било правено пред първата инстанция. За неоснователно е счетено и направено от П., едва с въззивната му жалба оплакване по отношение на представеното удостоверение от [фирма] [населено място], установяващо размера на заплатената от П. сума за погасяването на двата банкови кредита, както и кога е извършено това. Удостоверението било прието като неоспорено от страните пред Районен съд Велико Търново и било дало основание за произнасяне по исковете по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД като основателни и доказани. Без значение за облигационните отношения между страните били и представените нотариални актове за прехвърляне собствеността върху притежаваните от съпрузите имоти на техните деца, които не установявали твърдението на Е. В. П., че съществува уговорка между страните П. Й. П. да изплаща остатъка от кредитите след прехвърляне на имотите.
За да отхвърли предявените от Е. В. П. срещу П. Й. П. насрещни искове въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК. Посочено е, че установената в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Спецификата на семейните отношения по СК изключвала това приложение при наличие на нормата на чл. 17 от СК, съответно чл. 18 от СК (отм.) съгласно които осигуряване на благополучието на семейството се дължало от двамата съпрузи чрез взаимно разбирателство и общи усилия. Поетото задължение по време на брака между страните по двата кредита било солидарно и неделимо след като всеки от съпрузите по време на брака нямал своя част от дълга по смисъла на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД при което нямал право на иск за надплатената част за извършените през този период плащания, с изключение на тези, които са били направени по време на фактическата раздяла между съпрузите. Нямало спор, че именно по време на тази фактическа раздяла П. Й. П. е започнала изплащане на задълженията по двата кредита.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът Е. В. П. поставя правните въпроси за това задължен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; задължен ли е въззивният съд да основе решението си само на установени по делото факти и обстоятелства; задължен ли е въззивният съд да извърши проверка за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 от ГПК, опороченото действие да се повтори, като се направи нов доклад по делото и се дадат съответните указания; за задължението на съда да приложи закона по спорното субективно право въз основа на въведените факти; третото лице, изпълнило чуждо задължение, има ли право да иска изпълнение от длъжника, при условие, че е налице правен интерес от изпълнението на чуждото задължение и вътрешно споразумение между третото лице и длъжника; допустимо ли е да се претендира, след прекратяването на брака, заплащането на част от суми по кредит по време на брака, от платилия съпруг, спрямо платилия съпруг, както и как се уреждат отношенията между бившите съпрузи по повод платеното задължение по време на брака от единия съпруг. Искането за допускане на касационен контрол на обжалваното решение по първия правен въпрос е обосновано с наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се навеждат доводи за допуснато противоречие с решение № 72/12.03.2010 година, постановено по гр. д. № 905/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Първото от посочените решения на ВКС, не съдържа произнасяне по така поставения от Е. В. П. процесуално правен въпрос, поради което не може да обоснове съществуването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на него. Във второто решение е посочено, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна се е допуснал отклонение от посоченото разрешение на процесуално правния въпрос като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и заедно, като в мотивите си е отговорил на доводите и възраженията на страните, които са направени във връзка с твърденията им. В конкретния случай П. обосновава съществуването на твърдяното от него противоречие между въззивното решение и решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. с това, че съставът на Окръжен съд Велико Търново не е изложил мотиви защо не кредитира представените по делото нотариални актове, с които той и П. Й. П. са прехвърлили на децата си описаните в тях недвижими имоти, които се намирали във връзка с твърдението му, че той е извършил разпореждането при условията на съществуваща между него и П. устна уговорка, тя да поеме заплащането на остатъка от задълженията по двата кредита. Видно от посоченото по-горе обаче съставът на Окръжен съд Велико Търново е взел предвид представените нотариални актове, като е посочил, че те сами по себе си не установяват твърдението на Е. В. П. за такава уговорка. С оглед на това не са налице посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.
По отношение на втория от поставените процесуално правни въпроси Е. В. П. излага твърдения, че е налице предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди противоречие с решение № 10/01.02.2012 година, постановено по гр. д. № 130/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.; решение № 33/06.04.2010 година, постановено по гр. д. № 27/2009 година и решение № 7/08.02.2012 година, постановено по гр. д. № 510/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., а също така и решение № 92/22.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1861/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Извън посочването на решенията на ВКС П. не е изложил каквито и да са конкретни мотиви, от които да може да бъде направен обоснован извод, че така поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуално правен въпрос е разрешен в противоречие посочената практиката на ВКС. Поради това не може да бъде направен обоснован извод, за това дали са налице предвидените в чл. 280, ал.. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по втория процесуално правен въпрос. Още повече, че посочената от Е. В. П. съдебна практика на ВКС се отнася до разрешаването на други правни въпроси, различни от поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. С оглед на това не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория процесуално правен въпрос. При това следва да се отбележи, че въззивният съд е основал решението си само на установените по делото факти и доказателства, а не на други такива.
Искането за допускане на касационно обжалване по третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от Е. В. П. процесуално правни въпроси, както и горните, е обосновано с твърдения за съществуването на предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационен контрол. Това искане се обосновава в изброена в изложението съдебна практика на ВКС, която обаче е постановена преди постановяването на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Отговорът на поставения от Е. В. П. трети процесуално правен въпрос се съдържа в т. 1 и т. 2 от посоченото ТР, от което е видно, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, включително и такива, отнасящи се задълженията по чл. 146 от ГПК, а само след направено с въззивната жалба позоваване на такива нарушения. В случая във въззивната жалба на Е. В. П. не се съдържат оплаквания за такива нарушения, а се излагат доводи свързани с правните изводи на първоинстанционния съд по съществото на спора. Що се отнася до довода, че въззивната инстанция не е допуснала исканите от П., по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК, с въззивната жалба доказателства то отказът не обоснована допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Пред първата инстанция не е било искано събирането на посочените във въззивната жалба на Е. В. П. доказателства, поради което те не са могли да бъдат допуснати във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК. С оглед на това и по третия от поставените от П. процесуално правни въпроси не се установяван предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационен контрол на решението на Окръжен съд Велико Търново
Четвъртият от поставените от Е. В. П. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуално правни въпроси се отнася до задължението на съда да определи правната квалификация на иска, въз основа на въведените от страните факти, като се твърди противоречие с т. 13 от ППВС 2/29.09.1977 година и решение № 362/04.05.2010 година, постановено по гр. д. № 780/20009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В случая съставът на Окръжен съд Велико Търново не се е отклонил от така посочената задължителна съдебна практика, поради което не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Още повече, че твърденията на Е. В. П. в тази насока са свързани изцяло с правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, поради което не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 от ГПК.
Петият от поставените от Е. В. П. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК има материално правен характер, но е поставен твърде общо, поради което не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК. Въпросът за встъпването на третото лице, изпълнило чужд дълг, в правата на кредитора е уреден в разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, по който законов текст им установена съдебна практика, поради което не се налага допускането на въззивното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за да бъде създадена такава, в какъвто смисъл е искането на Е. В. П.. В случая въпросът е поставен и във връзка със съществуващо между третото лице и длъжника споразумение, поради което се отнася и до съществуващите между тях вътрешни отношения. Въпросът за съществуването на такива споразумения и тяхното съдържание е фактически и отговорът е в зависимост от установените във всяко едно производство факти и обстоятелства, свързани с отношенията между страните. Затова не може да бъде прието, че в тази си част въпросът има характера на правен такъв. С оглед на това не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Последният от поставените от Е. В. П. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Налице е съдебно практика, намерила израз в решение № 676/13.01.2010 година, постановено по гр. д. № 2179/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 293/19.11.2013 година, постановено по гр. д. № 3257/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 342/04.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1358/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., съгласно, която правото на съпруга по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД да иска от заплащане на дължимата се от другия съпруг част от солидарното задължение, възниква в случаите когато той е удовлетворил кредитора след настъпването на фактическата раздяла, съответно след прекратяването на брака, като преди този момент тази възможност не съществува. В случай, че са налице спорове между бившите съпрузи за изплатени по време на брака части от солидарното задължение то те ще трябва да бъдат разрешени чрез установените в СК правила за уреждане на имуществените отношения при прекратяването на брака, които са приложими в зависимост от приетия от съпрузите режим на имуществени отношения.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 297/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 432/2016 година по подадената срещу него от Е. В. П. касационна жалба с вх. № 7856/16.08.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 297/14.07.2016 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 432/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.