– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 875
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.05.2017 (седемнадесети май две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 518 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7831/27.10.2016 година, подадена от Ц. Т. Я., срещу решение № 294/06.06.2016 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 59/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е потвърдил първоинстанционното решение № 234/25.09.2015 година на Районен съд Самоков, І-ви състав, постановено по гр. д. № 862/2014 година, с което на основание чл. 14 от ЗЛС е обявена смъртта на Д. Т. Й., като за дата на смъртта определен 09.09.2009 година и е постановено да се състави акт за смърт. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което искането за обявяването на смъртта на Д. Т. Й. да бъде отхвърлено. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Т. Я. твърди, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Й. Д. А. и Б. Д. Й. са подали отговор с вх. № 9857/30.12.2016 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 294/06.06.2016 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 59/2016 година, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.
Останалите страни в производството Т. П. Й., Д. Д. Й., [община] и П. на Р. Б. не са подали отговори на касационната жалба и не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
Ц. Т. Я. са била уведомена за обжалваното решение на 26.09.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7831/27.10.206 година, като е подадена по пощата на 26.10.2016 година. Поради и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение съставът на Окръжен съд София е приел, че основният довод във въззивната жалба е свързан с позоваването на данни от служебната бележка от ГД „Б.“ при М., която не била приета като доказателство от Районен съд Самоков в нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд е приел тази бележка като доказателство по делото, но е приел, че тя не доказва тезата на въззивния жалбоподател Т. П. Й.. Същият неоснователно считал, че четирите текстови съобщения, получени на телефонния номер на Т. Е. Я. на 27.01.2011 година. съставляват „последното известие за отсъствуващия“ по смисъла на чл. 14 от ЗЛС. Под „известие за отсъстващия“ законът имал предвид събрано по надлежния ред допустимо доказателство за наличие на несъмнен индивидуализиращ признак на отсъстващия, обективиран в действителността и годен за възприемане към определен момент, например свидетелски показания за възприето лице с отличителни черти и белези на отсъстващия, Д.-експертиза на генетичен материал, официален документ за явяване на лицето пред надлежен орган и други. В случая, служебната бележка за получени текстови съобщения не съдържала такава специфична информация, въз основа на която би било възможно да се идентифицира лицето Д. Т. Й.., а още по-малко да се докажело неговото съществуване, състояние или местонахождение към момента на съобщенията. Затова въззивният съд е намерил, че събраното пред въззивната инстанция доказателство възпроизвежда само твърдения на неизвестно лице, чиято достоверност не може да бъде нито презумирана, нито проверена. Съобщенията не доказвали, че Д. Т. Й.. е жив и че изпратилото ги лице има достоверна информация за него към този момент, както правилно бил отбелязал и районният съд. Поради това и служебната бележка за тези съобщения не доказвала „известие за отсъстващия“ към определен момент, претендиран от въззивния жалбоподател Т. П. Й., и не обуславя ла началния момент на релевантния петгодишен период по чл. 14 от ЗЛС.
Такова известие не се установявало и от останалите събрани доказателства, вкл. и от показанията на разпитания по делото свидетел Т. Е. Я. тъй като доказателствената им стойност, също както и на служебната бележка, се разпростирала само до наличието четирите текстови съобщения и до тяхното съдържание, но не и до съответствието на последните с обективната действителност.
Прието е, че не следва да се цени изявлението на Ц. Т. Я. относно същите съобщения, направено в открито съдебно заседание на 25.03.2015 година пред първоинстанционния съд., тъй като тя не е свидетел, а страна по делото. Също така не следвало да се взима предвид и изявлението й в хода на устните състезания пред въззивната инстанция за „странни телефонни обаждания“, още повече, че не са ангажирани доказателства за наличието на такива обаждания, нито за тяхното съдържание, а още по- малко-за неговата достоверност.
С оглед на това съставът на Окръжен съд София е намерил, че изложените във въззивната жалба доводи, отнасящи се до приетата от първата инстанция и оспорвана от въззивния жалбоподател заинтересованост на Т. Е. Я. и Ц. Т. Я. са ирелевантни за изхода на делото и не ги е обсъждал.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи в подкрепа на жалбата си от факта, че и към настоящия момент има висящо производство пред СОП във връзка с изчезването на лицето Д. Й.. Наличието на висящо наказателно производство в досъдебна фаза свидетелства единствено за съществуващо публично правоотношение между държавата от една страна и все още неразкрития извършител на престъпното деяние по чл. 142, ал. 1 от НК от друга страна. То, обаче, е ирелевантно за правния статус на жертвата на престъплението, тъй като разпоредбата на чл. 14 от ЗЛС не изисква като предпоставка за прилагането си нито завършило наказателно производство, нито разкриване на извършителя, а само изтичане на петгодишен срок от последното сигурно известие за отсъстващото лице.
Дори да се приеме тезата на жалбоподателя, че последното известие за това лице са четирите текстови съобщения от 27.01.2011г., не следва да се споделят изводите му, които той прави от факта, че от този момент до датата на подаване на молбата не били изтекли пет години. Подаването на молба, инициираща производството по чл. 14 от ЗЛС, няма ефекта, аналогичен на спиране или прекъсване на давността по смисъла на чл. 115-116 от ЗЗД. Дори молбата да е подадена преди изтичане на петте години по тази разпоредба, тя не отнема правното значение на частта от петгодишния период, изтичаща след нейното подаване. Ако този период изтече по време на съдебното производство, той следва да бъде взет предвид при постановяване на съдебното решение на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и поражда предвидените в чл. 14 от ЗЛС правни последици. Затова, дори в конкретния случай началото на срока да се брои от 27.01.2011г., към настоящия момент той е изтекъл. След като до изтичането му и до момента на произнасянето на съда не е постъпило каквото и да било известие за отсъстващия Д. Т. Й., налице е основание да се обяви смъртта на лицето.
Неправилно въззивния жалбоподател Т. П. Й. интерпретирал изводите на Районен съд Самоков, направени въз основа на липсата на отговор по поставени контролни въпроси на подателя на съобщенията, както и въз основа на неустановената самоличност на лицето, на което са били зададени тези въпроси. Посочено е, че въззивният не споделя твърдението, че широката известност на изчезването на Д. Т. Й. и произтичащата от това възможност за подаване на съобщенията от страна на всяко лице, което е запознато с този факт, следвало в еднаква степен да разколебава автентичността на исканията за откуп (т.е. дали те изхождат от действителните похитители или не) и те следвало да се кредитират с еднаква критичност. На първо място, в случая нямало различно кредитиране на различните съобщения, тъй като първоинстанционният съд в еднаква степен бил отказал да зачете съобщенията от януари 2011 година и от октомври 2009 година и е обявил за дата на смъртта на Д. Т. Й. 09.09.2009 година. На второ място, липсата на известие за отсъстващо лице била отрицателен факт, който не подлежал на пряко доказване, а такова било възможно само за положителния факт за налично известие за отсъстващия. Поради това съмнението в произхода и достоверността на съобщенията не било факт, който поражда „множество противоречиви изводи”, както твърдял въззивния жалбоподател Т. П. Й.. Точно обратното: щом от съобщенията не ставало безспорно ясно, че изхождат от лице, което има контакт с изчезналия и го е видяло жив към момента на изпращането им, единственият категоричен извод от тях бил, че те не доказват тези положителни факти.
Въззивният съд е посочил, че част от изложените от първоинстанционният съд мотиви, каквито били тези във връзка със съобщение от 11.09.2009 година по телевизионен канал „Р.”, не се основавали на събраните по делото доказателства, но, с оглед приети приетото от въззивната инстанция съображения, това не опорочавало крайния му извод. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че изпращането на текстови електронни съобщения за откуп не е основание да се приеме, че Д. Т. Й. е бил жив към момента на изпращането им, т.е. те не съставлявали известие за него. Тъй като във въззивната жалба не били изтъкнати други съображения, на основание чл. 269 от ГПК, такива не следвало да се обсъждат служебно от въззивния съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Т. Я. твърди, че с обжалваното решение съставът на Окръжен съд София се е произнесъл по процесуално правния въпрос за правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 549 и следващите от ГПК, който е разрешен в противоречие със задължителните указания на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и по материално правния въпрос за деня, в който се отнася последното известие за отсъствуващия, който бил разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, установена с решение № 400/02.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1646/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а и се е разрешавал противоречиво от съдилищата. Във връзка с последното си твърдение касаторката се позовава на решение № 6/03.01.2013 година на Районен съд Дупница, постановено по гр. д. № 2799/2012 година.
В случая не са налице предвидените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по така поставения процесуално правен въпрос. Същият е свързан с това, че съставът на въззивния съд не е събрал служебно доказателства във връзка с деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, каквито действия е трябвало да бъдат предприето според касаторката. Съгласно т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Дадените указания обаче се отнасят само до това дали въззивният съд е ограничен от направените във въззивната жалба конкретни оплаквания или не но не създават задължение за съда служебно да събира доказателства. За тази възможност се отнасят указанията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС съгласно които въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. По отношение на събирането на доказателства въззивното решение е постановено в съответствие с указанията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС поради, което не са налице предвидените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационното му обжалване.
Не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по поставения материално правен въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В представеното решение № 400/02.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1646/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че в охранителните производства по обявяване на отсъствие или смърт по чл. 549 и следващите от ГПК се цели най-общо да се съдейства за защита интересите, застрашени от продължително отсъствие на лице, за което няма никакви сведения. Според чл. 14 от ЗЛС в общия случай след като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт. Обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето. Оттук следва, че единственото изискване е да е минал период от пет години, през който да няма никакви известия от лицето или за него. Съобразно изричната разпоредба на чл. 16 от ЗЛС съдът определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт. При липса на противни данни за момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие. Ето защо в производството по обявяване на смърт подлежи на установяване не денят на безвестното отсъствие, а денят, за който се отнася последното известие за отсъстващия. Ако няма точни данни съдът не е длъжен да определи и часа на предполагаемата смърт. Не е необходимо обявяване на лицето за общодържавно издирване. С оглед на това не съществува противоречие между това решение и обжалваното такова на Окръжен съд София. В последното също е прието, че на установяване в производството по чл. 549 и следващите от ГПК подлежи деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия. Кой е този ден обаче е фактически въпрос, който подлежи на установяване във всеки един отделен случай. С оглед на това касаторката не установява съществуването на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по така поставения материално правен въпрос. Същата не е установила и наличието на твърдените за предпоставки зя допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В представеното решение на Районен съд Дупница също е прието, че на установяване подлежи деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, като в конкретния случай за такъв е бил приет деня, в който отсъстващият е бил видян от разпитаната по делото свидетелка. Обжалваното решение на Окръжен съд София и това на Районен съд Дупница са постановени при различна фактическа обстановка, което предопределя различните начини за определяне на деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия. Поради това между двете не съществува противоречие, което да обоснове допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
И за двата правни въпроса се твърди, че са налице предвидените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София. Липсват обаче твърдения, които да обосноват съществуването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като само банкетното посочване на основанието не е достатъчно за допускане на касационното обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 294/06.06.2016 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 59/2016 година, по подадената срещу него от Ц. Т. Я. касационна жалба с вх. № 7831/27.10.206 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 294/06.06.2016 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 59/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.