– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 862
гр. София, 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 22.03.2017 (двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 60 396 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6269/27.07.2016 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 200/20.06.2016 година на Апелативен съд П., търговско отделение, постановено по т. д. № 189/2016 година
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд П. е потвърдил първоинстанционното решение № 330/25.08.2015 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по т. д. № 260/2013 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 28 във връзка с чл. 27 от ЗЗД, за унищожаване на сключеното между страните споразумение от 11.12.2009 година.
В касационната жалба са изложени доводи за това, че решението на Апелативен съд П. е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които нарушения от своя страна са довели и до необосноваността му. Прави се искане въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 28 във връзка с чл. 297 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд София по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 7923/12.10.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 200/20.06.2016 година на Апелативен съд П., търговско отделение, постановено по т. д. № 189/2016 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 27.06.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 6269/27.07.2016 година, като е подадена по пощата на 26.07.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд П. е приел, че предмет на разглеждане е подадената от [фирма] [населено място], въззивна жалба с вх. № 11 664/23.09.2015 година, в частта й, срещу частта от решение № 330/25.08.2015 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по т. д. № 260/2013 година, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 28 във връзка с чл. 27 от ЗЗД, за унищожаване на сключеното между страните споразумение от 11.12.2009 година. Това споразумение имало характер на договор за покупко-продажба, като с него [фирма] [населено място] , в качеството му на продавач продавало на [фирма] [населено място] , в качеството му на купувач описаните в него движими вещи. Изложените от въззивния жалбоподател доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната м част били свързани с това, че [фирма] [населено място], не е било собственик на движимите вещи и не е представило документ за установяване на правото на собственост, а представянето на такъв документ било от значение за сключването на правото на собственост. Във въззивната жалба били изложени и общи съображения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при събирането на държавната такса и за липсата на произнасяне по втория иск за унищожаване на споразумението на основание чл. 29 във връзка с чл.27 от ЗЗД. Поискано било обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Стара Загора, респективно отмяната му и постановяване на друго, с което споразумението да бъде унищожено поради грешка или измама.
Въззивният съд е намерил, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо, Що се отнася до иска за унищожаване на споразумението на основание чл. 29 във връзка с чл. 27 от ЗЗД са изложение съображения, че той не е бил предявен с първоначалната искова молба, а едва с молба за отстраняване на нередовности на исковата молба. Затова този иск не бил могъл да се включи в предмет на първоинстанционното производство и съставът на Окръжен съд Стара Загора не е дължал поизнасяне по него. Същевременно липсата на такова произнасяне от страна на първоинстанционния съд е пречка този иск да стане предмет на въззивното производство. Затова съставът на Апелативен съд П. дължал произнасяне само по отношение на иска с правно основание чл. 28 във връзка с чл. 27 от ЗЗД. В тази връзка е прието, че тъй като от страна на [фирма] [населено място] не били ангажирани доказателства, че [фирма] [населено място] е узнало за твърдяната от него грешка към момента на сключване на споразумението или за времето преди 23.08.2010 година направеното от първото дружество възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Съставът на Апелативен съд П. е изложил съображения за това, че в конкретния случай твърдяната грешка се свързва с това, че [фирма] [населено място] не е било собственик на вещите, предмет на споразумението, а [фирма] [населено място] е смятало обратното и с това, че то никога не би сключило договора, ако е знаело това. Според въззивният съд предмет на договора било съдържанието на двете насрещни престации, поради което грешката следвало да е свързана със същите. Със споразумението било постигнато съгласие [фирма] [населено място] да прехвърли на [фирма] [населено място] собствеността върху описаните в него движими вещи срещу определена от специалист оценител цена, която е следвало да бъде заплатена след одобряването й от продавача. С влязло в сила на 20.06.2014 година, решение № 29/05.02.2013 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по т. д. № 316/2012 година, потвърдено с решение № 337/25.06.2013 година на Апелативен съд П., търговско отделение, трети състав, постановено по т. д. № 597/2013 година [фирма] [населено място] било осъдено да заплати на [фирма] [населено място] продажната цена на движимите вещи по споразумението. Затова със сила на пресъдено нещо бил разрешен въпроса за това, че споразумението е породило действие между страните и не е нищожно. Това обаче не било пречка в един по-късен момент да се иска неговото унищожаване.
Според състава на Апелативен съд П. грешката като цяло представлявала несъзнавано несъответствие между действителността и представата която страна по сделката има за същата и е станала причина за формиране на волеизявление. Това несъответствие можело да е свързано с вида на сделката, както и с представата, която лицето имало за характера на престациите на страните по същата и последиците от тях., а също така и да е била свързана и с личността на насрещната страна. Затова първото, което подлежало на установяване при твърдението за грешка било наличието на такова несъответствие. В конкретния случай извод за несъответствие можело да се направи при наличие на безспорни доказателства, че вещното право на собственост е било или е притежание на друго лице, а не на [фирма] [населено място]. В случая такива липсвали, а от представените следвало заключение, че вещите са били собственост на [фирма] [населено място]. Освен това притежаването на правовото на собствеността не е било свързано с характера и съдържанието на престациите, а с възможността за изпълнение на една от тях. Затова погрешната представа за принадлежността на същото право не влияела на действителността на споразумението, а била основание да се формира извод за неизпълнението му. В подкрепа на това било и това, че в ЗЗД съществувала специална уредба на случаите при които сключен договор за покупко-продажба от несобственик и тя била свързана с възможността за развалянето му, а не за неговото унищожаване поради грешка.
Във връзка с горните изводи на състава на Апелативен съд П. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси за това какви да правомощията на въззивната инстанция при разглеждането и решаването на делото; какви са правомощията на въззивния съд при констатирани процесуални нарушения в първоинстанционното производство и какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, в частност разпределението на доказателствената тежест. Искането за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. се обосновава с твърдения за съществуването на предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за това. Сочи се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/02.04.2014 година, постановено по тълк. д. № 1/2014 година на ОСГК на ВКС. Тези въпроси са съществени, но не обуславят допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П.. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Във въззивната си жалба [фирма] [населено място] е изложило оплаквания за допуснати от първоинстанционният съд процесуални нарушения, но сред тях не се съдържа такова за допуснато при изготвянето на делото по делото и при разпределението на доказателствената тежест процесуално нарушение Затова въззивният съд не е бил длъжен да се произнесе за съществуването на такова нарушение и не се е произнасял по този въпрос. Предвид на това третият от посочените по-горе правни въпроси не е обусловил правните изводи на състава на Апелативен съд П. при постановяване на обжалваното решение. Вторият от посочените по-горе въпроси също не обуславя допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Допуснатите от първоинстанционният съд сами по себе си не са основания за отмяна на постановеното от него решение. При наличието на такива нарушения въззивният съд не разполага с възможността да отмени първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция. В този случай въззивният съд следва да разреши спора като даде възможност на страните да извършат съответните действия и/или да попълнят делото с относими доказателства, ако това не е могло да се извърши поради допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, или да зачете действия и доказателства които не са били взети предвид от първата инстанция, поради такива нарушения. В случая [фирма] [населено място] само е посочило съществуването на такива процесуални нарушения, но не е поискало извършването на съответни процесуални действия във връзка с тях, нито пък е направено искане за събиране на допълнителни доказателства. Затова съставът на Апелативен съд П. не е бил длъжен да се произнася по такива искания, а е трябвало да разреши спора въз основа на направените в първата инстанция твърдения и възражения на страните, както и на събраните пред тази инстанция доказателства, както е и направено. Що се отнася до първия от поставените въпроси, то той е формулира абстрактно, без обосноваване на връзка с конкретното производство, поради което не отговаря на изискванията за правен въпрос по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
Освен посочените по-горе три въпроса в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] поставя и процесуално правния въпрос за задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в това число да изложи мотиви защо приема едни доказателства и отхвърля други, да обсъди всички възражения на страните по предмета на спора и в тази връзка задължен ли е въззивният съд да събира нови доказателства. Касаторът сочи, че по този въпрос съставът на Апелативен съд П. се е произнесъл в противоречие с решение № 157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 127/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1321/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с указанията по ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Така поставеният въпрос е съществен, но не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П., тъй като от цитираните по-горе мотиви е видно, че то е съобразено с установената по въпроса съдебна практика на ВКС.
На трето място в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило въпросите за това налице ли е подаване на нова искова претенция в хипотезата, когато исковата молба е оставена без движение за конкретизация на петитума; следва ли „новия иск“ да бъде отделен за разглеждане в отделно производство или следва да се разгледа в същото производство; ако следва да бъде отделен в отделно производство на коя дата се счита входирана исковата претенция-датата на входиране на първоначалната искова молба или датата на входиране на поправената искова молба и какви са правомощията на въззивния съд, когато първата инстанция в противоречие със законовите изисквания не се е произнесъл по предявения иск Твърди се, че тези въпроси са основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК Липсват обаче твърдения, които да обосноват това твърдение на [фирма] [населено място], поради което не може да бъде направен извод, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като бланкетното цитиране на законовата разпоредба не е достатъчно за това.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 200/20.06.2016 година на Апелативен съд П., търговско отделение, постановено по т. д. № 189/2016 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] жалба с вх. № 6269/27.07.2016 година и такова не трябва да се допусне.
С оглед изхода на делото [фирма] [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 2400.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200/20.06.2016 година на Апелативен съд П., търговско отделение, постановено по т. д. № 189/2016 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], област С. З. да заплати на [фирма] [населено място], [улица] сумата от 2400.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.